Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (44)

Четиридесет и трета глава

След като се изкъпа, Джъстин отиде да се поразходи в градината. Баба й излизаше там всяка сутрин. Такава красота я обграждаше отвсякъде — огнените цветове на рожковите, синьо-лилавите глицинии и поляните с лалета. А те бяха великолепни, несравними.

Докато се наслаждаваше на тяхното великолепие, изведнъж осъзна какъв изнурителен труд е вложен в тяхното отглеждане. Баба й беше казала колко много са работили с чичо Трент, особено в началото, когато са решили да отглеждат лалета. „Беше израз на любов — й каза онзи ден Габриел. — Трент притежаваше същата жажда за естествена красота като мен и тази градина се превърна в негова страст. Изпитвах задоволство, като виждах как градината оживява. Тя е противоотрова за цялата грозота, която съм срещнала в моя живот.“

Грозота, бруталност, страдание, загуба на любими хора. Това е доминирало в живота на баба й, когато е била девойче. Не е чудно, че работата й с приложни изкуства е толкова важна за нея, както и градинарството. Габриел сътворяваше прекрасни платове, оформяше прелестно жилищното пространство, живописта й беше изящна. Точно това подхранваше душата й, противодействаше на мрака и на преживяното преди години страдание.

Джъстин седна на скамейката и се загледа в Босфора и в града на другия бряг. Беше чуден майски ден. Небето синееше. Слънцето грееше високо, обливайки всичко със златна светлина. Какъв великолепен ден!

Джъстин изпита за миг желание да тръгне из Истанбул, да обиколи магазините и бутиците, за да потърси подаръци за баба си, Анита и Майкъл, в които да вложи дълбок смисъл. Ами Ричард, Дейзи, Саймън и Джоан, трябваше да измисли нещо, с което да им покаже колко ги обича, колко са й скъпи. Те бяха нейното семейство, нейното безценно семейство. Нямаше нищо по-прекрасно от това.

„Точно това ще направя“ — каза си тя, изправи се и се върна във вилата, за да се преоблече и да излезе.

Забързана, Айше дойде и като видя Джъстин, се усмихна:

— Баба ви е на телефона — уведоми я и й направи знак да я последва.

Джъстин се досети, че си беше забравила телефона на нощното шкафче. Взе слушалката на телефона в кухнята и каза:

— Здравей, мила бабо!

— Добро утро, Джъстин. Надявам се, че не се обаждам прекалено рано.

— Не, разбира се, не. Излязох за малко и се разхождах в градината. Лалетата са разкошни.

— В този час са най-хубави — промълви Габриел.

— Бабо, искам да ти кажа нещо. Аз… обичам те много, повече отколкото мога да изразя с думи. Радвам се, че ми даде да прочета бележника сега, а не когато получа завещанието. Защото имам възможността да ти кажа колко ти се възхищавам, колко съм горда, че съм твоя внучка, че във вените ми тече твоята кръв… Мисля, че си доблестна и…

Изведнъж млъкна, задавена от сълзи. Баба й също мълчеше и тя чу как и Габриел се разплака. След малко попита малко несигурно:

— Предполагам, че още четеш, нали?

— Да, само от време на време си давам почивка. Отивам в моята стая да продължа, щом затворя телефона. Искам да дочета бележника, преди да се върнете от Бодрум. Кога ще си дойдеш, бабо?

— Мисля, че до събота ще свършим работата и в неделя ще вземем полет до Истанбул.

— Бабо, има още нещо. Страхувам се, че Ричард няма да може да дойде. Дейзи има инфекция на ухото.

— О, мила, много съжалявам.

Поговориха още малко и затвориха. Джъстин си наля кафе и излезе на терасата да го изпие.

После отиде в стаята си и взе телефона да се обади на Майкъл, но се досети, че щом в Истанбул е осем часът, в Лондон е шест и той вероятно още спи.

Седна, взе бележника и намери страницата, до която беше стигнала.

 

 

Берлин

10 май 1940 г.

Телефонът звъня много пъти. Един след друг разни хора се обаждаха на Ирина. Чудех се дали не се е случило нещо? В момента си пишех домашните в малкия кабинет в предната част на къщата, където работеше секретарят на господин барона. Той беше в Баден-Баден с княгиня Наталия и виното от най-добрата реколта. Избата за вино сега служеше за бомбоубежище.

Телефонът пак звънна. Този път любопитството ми надделя и отидох да потърся Ирина. Намерих я в кабинета на господин барона. Тъкмо затваряше телефона, когато почуках и надникнах. По изключение се усмихваше. Синьо-виолетовите й очи блестяха.

— Случи се нещо прекрасно. Щях да дойда да ти кажа.

— Какво?

„Поведението й е различно — помислих си. — Тя е щастлива.“

— В единайсет часа тази сутрин Уинстън Чърчил е влязъл на Даунинг стрийт №10 като министър-председател на мястото на Невил Чембърлейн. Мога само да кажа благодаря ти боже и ура. Вече сме в сигурни ръце, Габриел. Сега знам, че Третият Райх ще бъде унищожен.

— Откъде знаеш за Чърчил? По Би Би Си ли си чула?

— Не, обади ми се кой ли не. Първо позвъни принц Курт, после К, след него Ханс Остер, Рената фон Тигал. Господин баронът също се обади от Баден-Баден. Отново ни покани, аз отказах. Той ме предупреди, че ще ни бомбардират. Отговорих му, че това е чудесно и че ще приветствам британските бомби.

— Според леля Берил той е много умен политик.

— Права е.

Княгинята ме хвана за ръце и затанцува с мен. Никога не я бях виждала такава.

— Крайно време е да си организираме едно малко тържество.

Погледнах я смаяно. Тя се разсмя.

— Ще поканим днес на вечеря принц Курт, Рената фон Тигал, съпрузите Вестхайм. Ще пием шампанско. Знам, че баронът е оставил в избата.

— Шампанско има — отбелязах аз, — но вечеря нямаме.

Тя вдигна вежда.

— Нямаме ли храна?

Поклатих глава.

— Не много — яйца, маруля…

— Яйца — повтори княгинята и сви вежди. — Какво можем да приготвим с яйца? О, я почакай! Яйца по парижки! — рече тя.

— Какви са тези яйца?

— Ела — разбърза се Ирина към кухнята.

Хеди се стресна, като ни видя да нахлуваме в нейното царство.

— Да не се е случило нещо? — попита.

— Нищо не се е случило — усмихна й се княгинята. — Намира ли ни се още някоя консерва аншоа?

— Да — отговори Хеди озадачена.

— А майонеза?

Готвачката пак кимна.

— Тогава ще приготвим яйца по парижки за вечеря.

— Да, княгиньо — каза готвачката.

— Ще имаме гости.

Хеди кимна все така озадачена.

Никога не обядвахме. Храната не достигаше. Аз отново се залових с моите домашни. Княгинята каза, че ще се обади на приятелите си. Следобед надникна в кабинета.

— Тази вечер трябва да сме красиви, Габи — обяви. — Ела с мен.

Отидохме в нейната стая, накара ме да застана под полилея и ме заоглежда внимателно.

— Ще станеш красива. Сини очи, руса коса, съвсем като арийка. Никой няма да те безпокои заради тена, цвета на очите и косите. — Докосна страната ми. — Белезите изчезнаха.

Кимнах. Не исках да мисля за белезите, напомняха ми за изнасилването и за Гретхен, изгубена някъде там. Ирина извади от гардероба рокля от синя коприна.

— Тази ще ти отива — каза и ми я подаде.

— Аз ще присъствам ли на вечерята?

— Непременно, Рената и Урсула Вестхайм са приятелки на майка ти като мен и Арабела.

— Принцесата тук ли е? — попитах.

— Не, в Цюрих е.

— Ще ви преча — промърморих.

— Не, няма — успокои ме тя. — Гостите ще дойдат в шест и половина.

Отидох в моята стая и отворих чекмеджето на скрина, където бях прибрала снимка на моето семейство, сложена в рамка със стъкло. Загледах се в семейството си. Докоснах лицето на мама, на татко, на Ерика.

— Скоро ще те видя, мъничката ми — прошепнах. Изведнъж стана нещо със стъклото, то се замъгли и не ги виждах ясно. После осъзнах, че сълзите ми капят върху него. Избърсах ги и прибрах снимката. В чекмеджето имаше и снимка на мен и Анита, която ни направи Арабела.

Бяхме застанали на ливадата зад замъка. Денят беше слънчев. Вятърът издуваше летните ни рокли. Смеехме се пред обектива. Арабела ни снима преди две години, през лятото на 1938 година.

Щях да навърша шестнайсет другия месец. Легнах си. Замислих се за Уинстън Чърчил. Какво означаваше фактът, че е министър-председател? Леля Берил твърдеше, че е най-подходящият и най-умният. Тя обикновено имаше право. Значи ще бъдем спасени.

В шест часа бях готова. Отидох и почуках на вратата на княгинята. Както каза тя, беше време за контрол. Тя каза да вляза. Ахнах, като я видях. Изглеждаше прекрасно. Беше облечена с тъмночервена рокля. Обувките й също бяха червени. На шията си имаше гердан от сини мъниста. Кестенявата й коса беше вдигната високо. Княгинята беше истинска красавица. Погледна ме изпитателно. Свали гердана си и го сложи на моята шия.

— Ето, последната подробност, за да е завършен тоалетът.

Погледна краката ми и поклати глава. Извади сребристи сандали.

— Малко са ми тесни.

— Но са подходящи — отбеляза тя. — Винаги трябва да носиш синьо, Габи. Това е твоят цвят.

Тя си сложи перлено колие, хвана ме за ръка и ме поведе по стълбището.

— Понеже тази вечер е специална, можеш да изпиеш чаша шампанско. Наздравица за Уинстън Чърчил.

Познавах Урсула Вестхайм и Рената фон Тигал. Бяха съученички на майка ми и Арабела. Бяха истински английски възпитанички. Урсула ми напомни за мама. Имаше сини очи и руса коса като нея. Рената беше мургава и екзотична. Винаги се обличаше шик. През изминалите две години постоянно се интересуваха от мен. Никога не забравиха майка ми.

Размених няколко думи с тях. Ирина разговаряше със Зигмунд Вестхайм и Райнхард фон Тигал. Наблюдавах ги с крайчеца на окото си. „Пак заговорничат“ — си помислих. Миналата седмица чух ново име — Клаус фон Щауфенберг.

Принц Курт пристигна последен. Стори ми се измъчен. Обикаляше цяла Европа като представител на „Круп“. Явно можеше да пътува свободно, което беше полезно. Беше много разтревожен за Гретхен.

След като поздрави Ирина и двамата мъже, дойде при мен. Искаше да поговорим насаме.

— Още съм разтревожен от изчезването на Гретхен, Габи. Не мога да си представя какво се е случило с нея и бебето. Какво мислиш?

Бях поласкана, че ме попита. С Ирина много пъти бяхме обсъждали случая.

— Имам три теории, принце.

— Кажи ми ги.

— Първата е, че е имала уговорка с някого да я вземе.

— Но в имението никой не е чул шум от кола — промърмори той.

— Шофьорът може да я е чакал на шосето извън портите.

— Да, така е.

— Втората е, че по някаква причина се е върнала в Берлин със случайно минаваща кола. Или живее някъде там, или е мъртва. Зависи от това кой я е взел. Може да е искал бебето и да е убил нея. А може да е стигнала до Берлин и да се е скрила в града, за да се освободи от сестрите си.

Замълчах. Принцът попита:

— Каква е третата теория, Габриел?

— Че е познавала някого в селото, отишла е там и още е там. Може да са поискали бебето й и тя доброволно да го е дала. После е изчезнала. Или пък е била измамена в селото, пак заради Андреас.

Принцът ме загледа, без да мига.

— Теориите ти не са много приятни, Габриел. Надявам се тя и бебето да са живи и здрави.

— И аз се надявам на същото, принце.

С Хеди сервирахме яйцата по парижки върху листа от маруля, гарнирани отгоре с аншоа. Всички ни похвалиха, че са много вкусни. Ирина постоянно отпиваше от шампанското. Вдигаше наздравици за Чърчил. Гостите й също. Всички прекараха една хубава вечер.

 

 

Джъстин се облегна и затвори бележника. Фрагментите от миналото на баба й не бяха само тъжни и мъчителни. Те й разкриха защо Габриел предпочиташе сини рокли и шалове, защо имаше склонност към яйца по парижки и как се беше оформил нейният бърз и жив ум. Значи е имала и теории за изчезването на Гретхен. И все пак не е могла да докаже нито една от тях.

— Колко жалко — промърмори Джъстин.