Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (41)

Четиридесета глава

Джъстин напълни чайника, сложи го на печката и седна на кухненската табуретка. Докато чакаше водата да заври, пак се замисли за баба си.

Мислите й непрекъснато я връщаха при Габриел в Берлин през 1938 година. Колко ли трудно е било да живееш там в онези времена, когато най-жестокият режим в световната история е бил още много силен. Ужасът и страхът са били постоянни спътници на баба й, беше сигурна в това. А и е била много млада. Само на четиринайсет години! Припомни си каква беше тя самата на тази възраст и я побиха тръпки от ужас. Габриел беше дала възможност на Анита да избяга, за да спаси живота й, а тя самата беше останала, без да знае какво ще й донесе бъдещето.

Най-вероятно сигурна смърт. Но тя не се беше поколебала да извърши най-безкористната постъпка, за която Джъстин някога беше чувала.

Когато чайникът засвири, тя се изправи, изключи го и си направи английски чай, добави лимон и подсладител и се върна в спалнята. Вече използваше знак, за да отбележи докъде е стигнала, и затова лесно намери страницата, която четеше преди малко.

— Излагаш се на голяма опасност. Обмисли добре решението си. Не прибързвай — каза княгиня Ирина. Отговорих, че много добре съм обмислила всичко, извиних се и излязох. Отидох в спалнята на Анита и й казах, че визата ми скоро ще е готова. Не споменах нищо за К. Знаех, че трябва да съм много дискретна, за да не му навредя.

— О, много се радвам за теб! — каза Анита. — Леля ти ще те чака с отворени обятия. Обичам леля ти Берил, много е добра.

Седнах до нея на леглото и я хванах за ръката.

— Нямам намерение да използвам тази виза. Мисля да я дам на теб, Анита. Така ще можеш да заминеш с Маркус в Турция при майка си.

Анита беше толкова изненадана, че ме гледаше като ударена от гръм. Мълча известно време и накрая каза:

— Не мога да приема, Габи. Визата е за тебе. Не е редно да приема.

— Ти трябва да я ползваш — настоявах аз.

Анита клатеше яростно глава. Изразът й стана упорит.

— Не, няма да я взема — повтори. Помолих я да ми даде паспорта си, за да приложат към него изходната виза. Тя отказа. Заинати се, както би казала мама.

Започнах да я увещавам. Опитвах се да говоря убедително, но без никакъв успех. Накрая изрекох тихо:

— Слушай, Анита. Не съм ти казвала досега, но аз знам къде са закарали родителите ми и Ерика. В Бухенвалд. — Гласът ми затрепери, думите започнаха да ме душат. Поех си дълбоко въздух и казах: — Вече знам, че ще мога да ги видя чак след края на войната.

Анита настръхна. Гледаше ме втренчено. Пребледня, а искрящите й кафяви очи се изпълниха с ужас. Беше потресена.

— Как разбра? Кой ти каза за лагера?

— Принц Курт — отговорих. — Той има връзки с много хора на важни позиции в Третия райх. Той проучи в кой лагер са ги пратили. Аз му вярвам. Той е добър човек. Когато войната свърши, искам да съм тук, Анита. Да намеря родителите си. Лондон е далече. Може би ще мине много време, докато успея да се върна. Твърдо съм решила да остана тук. Даже и да не използваш визата ми. Защо да пропускаме тази възможност? Моля те, Анита, използвай я ти. Глупаво ще е, ако не го направиш.

След още малко увещания и сълзи от двете страни, Анита се съгласи да ми даде паспорта си. Вече можех да го дам на Ирина, а тя щеше да го занесе в Берлин, за да му прикрепят изходната виза.

Върнах се в спалнята на княгинята и всичко й разказах. Тя кимна и прибра паспорта на Анита в чантата си. След това хвърли бегъл поглед към мен. Теменуженосините й очи излъчваха някакъв странен блясък, когато ми каза:

— Каква прекрасна приятелка си, мое малко храбро момиче. Рядко съм срещала такава смелост дори при възрастни мъже.

Берлин, 20 декември 1938 г.

Стояхме на перона на Силезийската гара. Хората сновяха насам-натам. Беше много оживено. Имаше и много гестаповци, и войници от Вермахта. Пътниците вече се качваха на влака „Берлин — Париж“, който току-що беше влязъл в гарата. Княгиня Ирина не искаше да идвам да изпратя Анита и Маркус. Страхуваше се за мен. Анита се държеше здраво за ръката ми. Очите й бяха пълни със сълзи. Маркус стоеше зад мен с ръка на рамото ми. Отново прошепна в ухото ми:

— Благодаря ти, Габи. Благодаря ти от цялото си сърце.

Княгиня Ирина беше дошла с мен, защото се притесняваше за моята безопасност. Изведнъж тя се обърна и се усмихна на Арабела и Курт фон Витинген, които идваха при нас. Те ни поздравиха сърдечно. Изведнъж усмивката ми изчезна. Изтръпнах от страх. Един офицер със сивата бойна униформа на Вермахта се спря до принца. Като го видя, принцът се обърна и му кимна, след което двамата се ръкуваха. После офицерът дойде при нас, поздрави ни учтиво и се ръкува с всички, сякаш ни беше добър познат. Дори целуна княгиня Ирина по бузата. Тя забеляза ужасеното ми изражение и ми намигна. Тогава разбрах, че това не беше враг, а приятел. Офицерът каза нещо на принц Курт, който веднага отиде при Маркус.

— Покажи ми пак документите ви, моето момче — каза принцът, сякаш говореше на някой свой роднина. Маркус извади документите от джоба на палтото си и му ги подаде. Офицерът също разгледа документите и каза на Маркус:

— Къде са билетите ви?

Маркус му ги даде.

— Билети за отиване и връщане до Париж от Берлин. Връщане в Берлин на десети януари.

Офицерът наклони глава и като върна билетите, каза с приглушен глас:

— На границата след Аахен ще проверяват документите и ще претърсват багажа ви. Това е нормално. Във влака ще има много хора на Гестапо и СС, а също и войници — това също е нормално. Сега ми позволете да ви настаня в купето. След малко влакът заминава.

Прегърнах Анита, след това Маркус. Княгинята и принцесата също ги прегърнаха. Принц Курт се ръкува с тях и им пожела късмет. Двамата тръгнаха с офицера към влака. Като стигна до най-горното стъпало, Анита се обърна и ми изпрати въздушна целувка. Аз също. След това се загуби от погледа ми. Дали някога щях да я видя отново.

Малко по-късно Анита чукаше по прозореца на купето. Помахах й с ръка за сбогом. Ирина и Арабела също й помахаха. Кондукторът развя червен флаг. Чу се свирката на локомотива, който бълваше облаци пара. Трима офицери от СС си пробиха път към влака и се качиха, последвани от други войници и няколко жени с малки деца.

Офицерът със сивата униформа, който вече беше настанил Анита и Маркус в купето, слезе от влака и дойде при нас.

Всички проследихме с поглед влака, който напусна гарата и тракайки пое към Париж. След това се разотидохме.

Ирина ме върна в къщата на пастрока си на Люцовуфер. Щяхме да прекараме деня и вечерта там, преди да се приберем в замъка на другия ден. Трябваше да останем в провинцията до Нова година.

Когато се върнахме в къщата, Хеди ни приготви топъл шоколад и го сервира с понички. И двете бяхме гладни. Седнахме пред камината и Ирина каза:

— Офицерът, който дойде да настани Анита и Маркус във влака, работи за Абвера. Властите ще се съобразят с факта, че полковник от Военното разузнаване проявява специално внимание към Анита и Маркус. Мисля, че всичко мина много добре.

— Той с К ли работи? — попитах аз. Тя кимна утвърдително и след като помълча, сподели:

— На тръгване от гарата той ми каза, че много войници са му отдали чест, докато е съпровождал двамата до купето. Много е важно човек да има стабилни връзки.

— Така е — съгласих се.

Княгинята продължи:

— Анита ми каза, че ще отседнат в Париж, а след това ще продължат до Ница. Утре сутринта ще пристигнат на Северната гара. Ще пренощуват в хотела на гарата и на другия ден веднага тръгват към Ница. Оттам ще продължат с кораб за Истанбул. — Княгинята се замисли. — Майка им е уредила пътуването с кораба. Дано всичко мине добре.

— Дано — прошепнах.