Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (53)

Петдесет и втора глава

Момиченцето, което идваше към нея, носеше рокля от жълт муселин с бухнала пола, бели чорапки до глезените и черни лачени обувки с панделки. Държеше жълта роза и изглеждаше много тържествено, пристъпвайки някак самоуверено.

Докато се приближаваше, носейки се плавно по сумрачния коридор, Габриел видя, че има копринена руса коса, сини очи и най-сладкото личице на света.

И ето че внезапно застана пред нея. Усмихваше се. Направи лек реверанс. Подаде розата на Габриел и каза:

— За теб е, бабо. Аз съм Дейзи.

Като се наведе и взе розата, Габриел промълви:

— Благодаря, Дейзи. — Целуна я по страната. — Красиво цвете и красиво момиченце.

Детето се засмя, завъртя се и видя Джъстин зад Габриел. Хвърли се към нея.

— Джуджу, ти се върна.

— Разбира се, че се върнах — отвърна тя и прегръщайки я, си помисли колко е очарователна с новата си рокля.

Дейзи попита:

— Да видиш мама ли ходи? На нея харесва ли й на небето?

Всички се спогледаха, изгубили дар слово за момент. Джъстин първа се окопити:

— Заминах за Истанбул да видя баба.

— О, а къде е Истанбул? — попита Дейзи и започна пак да се върти, щастлива като чучулига.

Габриел погледна към сумрачното пространство и видя някакъв мъж, който стоеше там и ги наблюдаваше. Като тръгна към тях, дъхът й секна. Беше Дирк Ландау, нейният баща. Но това беше само илюзия. Там стоеше нейният внук Ричард, който на трийсет и две години беше копие на баща й. Имаше същата форма на лицето, издължено, изящно. Челото му беше високо, носът — правилен, косата — руса и начупена.

Ричард се усмихна и забърза. Габриел пристъпваше бавно и изведнъж се прегърнаха. Той се смееше, целуваше я, викаше:

— Бабо, о, бабо, добре дошла у дома! Не съм бил толкова щастлив от години.

— Нито пък аз — отговори Габриел, отдръпна се и вдигна поглед към него. Огледа лицето му. — Сега поразително приличаш на баща ми, Ричард. В теб виждам него.

— Забрави ли, бабо, не си ме виждала десет години. За жалост.

Тя само кимна. Обърна се и каза:

— Запознай се с моята скъпа приятелка Анита и нейния внук Майкъл Долтън. Годеникът на Джъстин.

Двамата мъже се приближиха един към друг, изгледаха се от глава до пети и се ръкуваха. Веднага се харесаха. После Ричард се ръкува и с Анита и каза:

— Това е ужасно глупаво.

Наведе се, целуна я по страната и Анита беше покорена начаса.

Джъстин се огледа и попита:

— Къде са Джоан и Саймън?

— Ще дойдат, щом се настаните — отговори той. — Ела, бабо, да отидем при Тита и Пърл. Умират си да те прегърнат и целунат. Това са техните думи.

— Какво, за бога, им казахте? Искам да кажа… откъде се появих внезапно? — сви вежди Габриел.

Ричард я погледна красноречиво.

— Казах им истината. Че е избухнал скандал. Че сме подведени да повярваме, че си загинала. След това сме разбрали, че си жива, и Джъстин е заминала да те търси. Много по-добре е, отколкото да лъжем. Какво обичаше да казваш, бабо? Да не си размахваме кюлотите.

— Прилича ми на афоризмите на Габи — промърмори Анита. — А къде се дяна малката Дейзи? Още не съм я целунала.

Като чу името си, момиченцето дойде, танцувайки.

— Ето ме. — Стискаше две рози — една червена и една бяла. Отиде при Анита, направи реверанс и й подаде червената. — За теб е.

Анита й се усмихна, наведе се и я целуна.

— Благодаря, миличка. Знам, че ще станем приятелки.

Дейзи отиде при Майкъл, вдигна поглед към него и изведнъж като че ли се засрами. Даде му бялата роза. Той й се усмихна, абсолютно очарован.

— Много ти благодаря. Тъкмо за бутониерата ми е. — Погали я по русата коса. — Аз съм Майкъл — нежно прошепна.

Тя вдигна поглед към него, усмихна се и пак затанцува, отдалечавайки се.

Габриел дълбоко се развълнува. Сърцето й беше изпълнено с любов към това прелестно дете. Нейната правнучка. „Всичко си струваше само заради този миг — помисли си тя. — Да видя Дейзи, да зная, че съществува, че имам възможност да я обичам, докато още съм жизнена и здрава. Предстоят ни чудесни дни с нея. Красива е. Типична Ландау. Има нашите гени без съмнение.“

* * *

Джъстин намери работа на всички. Ричард заведе баба си в кухнята, за да се срещне с Тита и Пърл и да се запознае със съпруга на Пърл Карлос и неговия баща Рикардо. Дейзи отиде с тях. Майкъл и Анита излязоха да огледат градината и да намерят място за балдахинения навес, и да придобият представа за „релефа на местността“, както се изразиха.

След като всички се заеха със своите задачи, Джъстин отиде да провери стаите. В понеделник беше дала инструкции на Пърл от Истанбул, преди да тръгнат в сряда. Снощи спаха в хотел по настояване на Майкъл. Днес, след като обядваха, се качиха на лимузина и пристигнаха в Кънектикът.

— Много екстравагантно — беше му прошепнала Джъстин. Той само се захили, като виждаше колко се радват двете баби на всичко и особено на дългата лимузина.

Отвори вратата на стаята, която беше на баба й, и се усмихна, като видя колко е красива. Пърл я беше напълнила с цветя, от най-любимите на баба й. Имаше купа с плодове, вода, бонбони — дребни жестове на внимание, на които Габриел я беше научила преди години. Всичко блестеше. Беше съвършено.

Джъстин беше заръчала на Пърл да подготви стаята от другата страна на коридора за Анита и като надникна вътре, установи, че тя също блести от чистота. Не липсваха изящните допълнения.

Третата стая в тази част на къщата беше предназначена за гардеробна на Майкъл, където да не бъде обезпокояван от никого. Там имаше и баня само за него. Нямаше да използва нейната. Подсмихна се. Знаеше, че ще негодува.

Зарадвана, че всичко е наред, Джъстин отиде в своята спалня и затвори вратата.

Седна на писалището и набързо направи списък с покупки за Пърл, после се облегна и се замисли. В понеделник вечерта Ричард й се обади в Истанбул и й съобщи, че майка им възнамерява да пристигне в Ню Йорк идващата седмица.

— Трябва да се видим с нея, да се обясним — каза той. Тя се съгласи и му предложи да определи среща, щеше да се съобрази с него.

Изпитваше известно колебание дали преди това да каже на Ричард за непримиримия антисемитизъм на Дебра и после да му даде бележника. Или да го остави да прочете „Фрагментите“ на Габриел и след това да го осведоми за отношението на майка им.

В събота вечерта беше споделила с Майкъл каква е истинската причина Дебра да скъса отношения с майка си. В първия момент той се втрещи, после се вбеси. Предложи й да даде на Ричард да прочете спомените този уикенд и после да му обясни последиците. Сега разбираше, че така е най-разумно, и точно това щеше да направи.

След това състави менюто за неделния обед, което щеше да предаде на Тита и Пърл. Сестрата на Майкъл Алиша и родителите му бяха поканени. Те естествено искаха да се запознаят с нея и да прекарат деня с майката на Корнелия Анита. Тя също нямаше търпение да се запознае с тях и се надяваше да я харесат. „Престани да се притесняваш — беше й казал в самолета Майкъл. — Ти вече си член на нашето семейство, скъпата ми.“

* * *

— Толкова съм щастлив, че харесваш промените, които съм направил — каза Ричард. — Това е твоята къща, твоята галерия, твоето имение. Проектира го още преди години. И наистина ще се разстроя, ако не ти харесват ателиетата. Вложих сърцето си в тях.

Габриел го погледна и възкликна:

— Но на мен много ми харесват твоите остъклени ателиета, Ричард. Те са поразителни. Не намирам друга дума, за да ги опиша. И галерията е великолепна. Начинът, по който си отворил пространството, е забележителен. Възхищавам се на идеята ти за плъзгащите се стени. — Бутна една от преградите и пристъпи в другото помещение. — Разбра ли какво имам предвид? Усещането за простор е прекрасно и картините са изложени отлично.

Ричард вървеше след нея.

— Изложили сме много твои картини, бабо. Ето любимата на Джъстин.

На Габриел й стана много приятно, че внуците й са изложили нейните платна, и все пак те не бяха достатъчно добри, за да стоят редом с платната на някои от художниците в галерията.

— В края на краищата моите картини не са чак толкова лоши, нали, Рич? О, ето я онази, която Джъстин обича! Винаги се е заглеждала по нея. Виж, Ричард, това съм аз, ето тук. А до мен е Анита. На една ливада сме да… до… на някаква ливада. Използвах моментална снимка от 1938 година, за да я нарисувам.

Ричард гледаше картината.

— Обожавам я, откакто се помня — каза й той. — Така ми се иска да рисуваш повече, бабо. Много си талантлива.

Неочаквани спомени нахлуха в главата на Габриел, докато се взираше в картината, на която беше нарисувала себе си и Анита: спомени за Арабела, Ирина и замъка в Бранденбург. За тяхната бърлога, дупката в земята, която беше тяхно сигурно убежище… толкова много спомени… толкова години бяха изминали. „Повече от шейсет“ — помисли си.

Очите й изведнъж се насълзиха. Надяваше се Ричард да не забележи. „Днес не е време за сълзи“ — си каза. Беше се върнала у дома, в „Индианско бърдо“… предстоеше й да организира сватба.

* * *

По-късно същия следобед Джъстин почука на вратата на Ричард.

— Нали не спиш?

— Не, седя и си мисля за нашата майка. Нямам търпение да й кажа, но се ужасявам от срещата с нея.

Джъстин влезе и затвори вратата.

— Знам какво имаш предвид.

Седна. В скута си държеше бележника с кожена подвързия.

— Какво е това? — попита той, като го забеляза.

— За теб е, Рич. Държа да започнеш веднага да четеш. Всъщност непременно трябва да го прочетеш.

— И защо?

— Защото трябва да знаеш какво е написано, преди да се срещнем с Дебра. Нещо като мемоари са, които баба е писала през последните десет години. „Отломки“ от нейния живот, както ги нарича. Прочетох ги в Истанбул и са изключителни.

— Разкажи ми.

— Не мога. Желанието на баба не е това. Имала е намерение да ни остави бележника при завещанието си, но реши, че сега е време да го прочетем. Не иска аз да ти разказвам. Настоява сам да го прочетеш.

— Добре, ще го прочета. Не ми се струва много дълго.

Джъстин само кимна и продължи:

— Защо майка ни е в Ню Йорк?

— Работи по онзи голям проект в Токио. Предполагам, че е съкратила обиколката си на Китай. Върнала се е тук да купува произведения на изкуството. „Произведения, които си заслужават“ — така се изрази. Всъщност добре че е в Манхатън. Ако трябваше да летим до Западния бряг, за да се обясняваме с нея точно в този момент, щеше да бъде много неудобно. Предстои ни сватба. Нямаме време.

— По-удобно е, че е тук. Нямам търпение да й кажа какво мисля. Уговори ли среща с нея? — попита Джъстин.

— Казах й, че ще й се обадя утре. Отседнала е в „Карлайл“.

— Уговори ден в началото на седмицата, Рич. Майкъл иска да сме тук в четвъртък или петък. — Джъстин стана и му подаде бележника. — Очакват те изненади — предупреди го.