Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (48)

Четиридесет и седма глава

Макар че не искаше да престава да чете, Джъстин почувства нужда от почивка. Имаше главоболие. Слезе в кухнята и си направи кафе. Взе си бисквити от кутията на кухненския плот. Беше изцяло потопена в миналото.

След няколко минути се върна в спалнята, отвори бележника и започна да чете следващите редове от историята на баба си.

Берлин

15 юли 1945 г.

С княгинята живеехме в град на отчаянието. Той всъщност не съществуваше. Разрушен. Без всякаква дейност и обществени служби. Болниците бяха разрушени, ширеха се болести: тиф, дифтерит и туберкулоза покосяваха населението. Смъртта беше във въздуха, който дишахме. Хиляди трупове не бяха погребани. Плъхове се разхождаха навсякъде. Хората изглеждаха изгубени, замаяни. Берлинчани живееха сред отломки. Пребиваваха, където сварят. Бегълците се завръщаха. Онези, които бяха избягали по време на войната. Бяха прекалено много. Настана страхотно струпване на хора. Хотели нямаше. „Адлон“, „Едем“ и „Кайзерхоф“ бяха разрушени. Появиха се няколко малки. Какъв късмет имахме ние с нашата бърлога. Дупката в земята беше истински рай.

Нещата изведнъж се промениха. За наша най-голяма радост дойдоха американци, англичани и французи. Поеха контрол над нашия сектор, който щеше да стане известен като Западен Берлин. Руснаците бяха изолирани в тяхната зона, наречена Източен Берлин. Бяха далеч от нас. С Ирина задишахме свободно, като видяхме приятелски усмихнатите лица на съюзническите войници. Нашите освободители.

Обстановката се променяше към добро. Пред съюзниците стоеше огромна задача. Руснаците бяха възстановили някои услуги. Съюзниците продължиха бързо да работят в тази насока. Възстанови се снабдяването с газ и електричество. Телефоните работеха. Подземната железница, трамваите и влаковете вървяха. Отвориха летището.

Появиха се и таксита. Бяха малко на брой, защото бензинът не достигаше. Международният „Червен кръст“ откри клон. Наистина се почувствахме по-спокойни. Бяхме благодарни. Животът беше малко по-добър.

С Ирина бяхме много тъжни. Скърбяхме за адмирал Канарис и полковник Остер. Дитер ни каза, че през май били преместени и екзекутирани в затвора във Флосенбург. Само няколко дена преди края на войната. Каква ирония. Можеха да бъдат спасени. Оплакахме ги. Ирина беше съсипана, когато научи за своите приятели Адам фон Трот цу Золц, Готфрид Бисмарк, Фрици Шуленберг и още други от тяхната конспиративна група.

— Измъчвали са ги, но са умрели, без да ни издадат. Защитили са мен, Дитер и Курт. Какви смели мъже!

Помъчих се да я успокоя.

Един ден през последната седмица взехме решение. Ще излезем навън и ще помогнем в почистването на тухлите. Жените от нашия квартал го правеха всеки ден. Изстъргваха цимента от тухлите. Товареха ги в ръчни колички и ги складираха. Полезна работа, но изморителна. С тухлите щеше да се построи наново Берлин. Постоянното почукване беше изнервящо, но свикнахме. Смеехме се. Шегувахме се. В един момент погледнах Ирина. Живеехме в абсолютно полудял свят. Тя е Романова. Княгиня. Братовчедка на покойния цар. А сега ровеше в отломките и чукаше камъни като истински черноработник. Обличаше се с износени дрехи. Живееше в дупка под земята, без никакви перспективи. Нещата трябваше да се променят. Аз щях да ги променя. Заклех се.

През май се заклех да открия родителите си. Но още нямах никакви вести от тях. Обърнах се към „Червения кръст“, към ционистки организации, към групите на еврейските изгнаници, Обществото на приятелите, което се управляваше от квакерите. Не попаднах на имената на родителите си в нито един списък. Реших да се върна следващата седмица. Нямаше да се успокоя, докато не разбера каква е съдбата им.

Тази сутрин се обличахме с Ирина. Бяхме поканени на обед у Дитер Мюлер. Той и жена му Луизе бяха щастливци. Къщата им в Шарлотенбург почти не беше засегната. Слава богу, намираше се в Западен Берлин. Той беше започнал отново да издава вестник. Имаше международно признато име. С баща му са били известни преди войната. Известни бяха също така като антинацисти. Беше добре приет от съюзниците. Особено от генерал Харолд Барлет-Смит, един от командващите окупационните войски. Днешният обед беше в негова чест.

Облякох се. Отидох при Ирина. Тя се усмихна, като ме видя.

— Габи, прелестна си.

Благодарих й. Бях облечена с преправена рокля на Арабела от синя коприна. Носех и синия гердан на Ирина. Бях я помолила пак да ми го заеме.

— Старите ми обувки са ужасни — отбелязах.

Тя се разсмя.

— Никой няма да те гледа в краката. Ще гледат сините ти очи и прелестното ти лице.

Почувствах, че се изчервявам. Ирина беше облечена с ленена розова рокля, пак от гардероба на Арабела. Подчертаваше кестенявата й коса и виолетовите очи. Ирина беше на трийсет и три и беше много красива. Носеше перлите.

— Как изглеждам?

— Като княгиня.

И двете се разсмяхме.

След малко Дитер почука на вратата. Ирина му отвори. Смая се, като ни видя. За миг изгуби дар слово.

— Много сте красиви.

Стори ми се изненадан. Ирина промърмори:

— И чисти.

Последвахме го навън. Ирина заключи вратата. Дитер каза:

— Генералът беше така любезен да ни предостави своята кола с шофьора.

С Ирина се спогледахме. Развълнувахме се. Ще пътуваме с кола с британското знаменце.

Бяхме единствените гости, освен генерала и неговият адютант. Луизе беше очарователна. Познаваше добре Ирина. Аз я бях срещала веднъж. Беше хубаво, че сме в Шарлотенбург, далеч от купищата развалини. Градината беше прекрасна. Реших, че един ден и аз ще имам прекрасна градина. Когато генералът пристигна, неговата сърдечност ми направи силно впечатление. Явно и на него му направи дълбоко впечатление фактът, че княгиня Ирина Трубецкая е от фамилията Романови. Размени няколко думи с нея, после се обърна към мен. Усмихна ми се и ме попита защо съм в Берлин, след като съм англичанка. Обясних, че майка ми е англичанка, а баща ми е немец. Разпита ме за родителите ми. Отговорих, че са изчезнали, но се надявам да са живи.

Генералът, когото всички наричаха Барт, ме попита имам ли роднини в Англия. Кимнах.

— По-малката сестра на майка ми, леля Берил — отговорих. После помислих и добавих: — И нейният съпруг Алистър Макгрегър.

Генералът ме погледна странно.

— Да не би случайно да го наричат Джок?

Учудих се.

— Да, така го наричат — отговорих.

— В Мейфеър ли живеят?

Пак кимнах. Генералът засия.

— А в стоманения бизнес ли е?

— Да — отговорих.

— Колко е малък светът — заключи той. Загледа ме. — Приличаш на Берил. Като нея си бяла и руса. Леля ти и чичо ти са мои добри приятели, Габриел. Те знаят ли, че си жива и здрава?

— Да, обаждам им се по телефона. Искат да отида да живея при тях в Лондон. Но нямам документи. — Хвърлих поглед към Ирина, която ме наблюдаваше внимателно. — Изгоряха, когато бомбардираха къщата на втория баща на Ирина — обясних и й се усмихнах. Тя ми намигна.

— В Германия ли си родена или в Англия? — попита ме генералът. Гледаше ме замислено.

— В Лондон. Моето свидетелство за раждане беше английско, но имах немски паспорт. В Германия ме смятаха за немкиня.

— Ще видим тази работа — възкликна той. — За мен си англичанка и трябва да живееш със семейството си в Лондон. Ще уредя въпроса.

Кимнах. После погледнах Ирина. Сега ние с нея бяхме семейство. Видях, че ми кима и се усмихва.

Исках ли да отида в Англия? Това означаваше да изоставя Ирина. Обичах я. Тя се грижеше за мен. Пазеше ме. Беше ми като сестра. Преживяхме заедно толкова много. Пък и как да замина, преди да съм открила семейството си? Тогава осъзнах, че всички ме гледат.

— Благодаря, генерале, много ви благодаря.

— Ще се обадя на чичо ти Джок — каза той. — Необходимо е само да извади копие на свидетелството за раждане от кметството. Не е кой знае какво. Щом го изпрати, ще направя необходимото за каузата. Не се колебай. Отиваш си вкъщи.

Генералът си е генерал. Сега той пое отговорност за мен.

След като изпихме чашите си с вино, отидохме да обядваме. Настигнах Ирина и я хванах за ръка.

— Не искам да те изоставям — прошепнах.

— Трябва, Габи. Трябва да разрешиш на генерала да ти помогне. На колко хора им се отваря такава възможност? Това, което се случи днес, е истински късмет.

— Ще се тревожа за теб — прошепнах. Стиснах силно ръката й.

— Господин баронът се връща в Берлин с майка ми. Няма да бъда сама. Пък и Лондон не е на другия край на света. — Усмихна се. — Войната свърши. Можем да отидем, където си поискаме, Габи.