Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (38)

Тридесет и седма глава

— Разказвай — подкани я Майкъл, когато Джъстин замълча.

— Знам малко повече за миналото на баба — започна, но гласът й стана несигурен и тя млъкна.

— За какво става въпрос? — притесни се Майкъл. — Да не си настинала?

— Не, не съм. Плача.

— Защо, Джъстин? Какво се е случило? — попита той, повишавайки тон от тревога.

— Нищо не се е случило, Майкъл. Четях бележките на баба за ранните години от живота й и се развълнувах. Всъщност ми стана много тъжно. Но не това исках да ти кажа. — Настъпи кратка пауза, преди да продължи: — Току-що открих, че съм еврейка.

Отговор не получи, Майкъл мълчеше.

Джъстин попита:

— Там ли си, или линията прекъсна?

— Не, тук съм. Смаян съм. Значи Габриел най-после ти каза.

— Не точно. Имам предвид, че не е говорила с мен. Даде ми един бележник. Озаглавила е бележките си „Фрагменти от един живот“. Ръкопис със случки от живота й и сцени от миналото й. Започвам да осъзнавам, че е избрала епизоди, които са променили живота й. Явно е писала спомените през изминалите десет години, след като са се скарали с майка ми. Възнамерявала е да ги прочетем след смъртта й, но е променила решението си, когато съм я открила.

— Боже мой! И на никого не е казвала… Радвам се, че разбра, че си еврейка, Джъстин. Фактът, че не знаеше, ме тревожеше. Много. Говорих с Анита, преди да тръгна за Лондон, и тя беше абсолютно сигурна, че нямаш представа за еврейското потекло на Габриел. Или че ние с баба сме евреи. Казах на Анита, че ще обсъдя въпроса с Габи, като се върна, и тя някак си се изплаши.

— Мога да си представя. Но вече не е необходимо да говориш с баба, защото аз знам.

— Олекна ми. Между другото бях твърдо решил да научиш възможно най-скоро. Според мен имаш право да знаеш какъв е произходът ти.

— Съгласна съм с теб — отговори Джъстин.

— И как се чувстваш? — попита любопитно той.

— Изненадах се, когато открих, че баба е не само еврейка, но и е родена в Германия с баща немец. Винаги съм вярвала, че е англичанка. Видът й е такъв, говорът, маниерите, англичанка е от глава до пети.

— Е, половин англичанка е, заради Стела, нейната майка, и съм сигурен, че е възприела много от нейните маниери и от лелята в Лондон. Знам от Анита, че с майка си са били много близки. Прекарвали са много време в Англия преди войната. После Габи се е омъжила за англичанин — Питър Хардуик, твоят дядо, и е живяла там доста години, преди да отиде в Америка.

— Да, така е, и предполагам, че това са единствените факти, които са ти известни, нали, Майкъл?

— Да. След като Габи спасява живота на Анита, двете се разделят и живеят в различни страни до края на войната. Знаеш ли, дори не знам как са се намерили отново. Все пак е било в Лондон, така ми се струва, Джъстин.

— Убедена съм, че майка ми не знае нищичко за ранните години на баба. Иначе щеше да бъде по-внимателна с нея, по-мила. Може би никога нямаше да се отчуждят.

— Може би. Но виж, Габриел винаги е била много потайна за живота си, преди да отиде в Ню Йорк в края на петдесетте.

— Съжалявам, че не е казала на нас с Ричард. Баща ми не знаеше, убедена съм.

— Вероятно, Джъстин. Очевидно Габриел не е споделяла с никого. Ако беше казала, че е еврейка, че е израснала в нацистка Германия, щяха да я засипят с въпроси. Хората щяха да се интересуват за живота й, какво е преживяла като млада жена.

— Предполагам, че е така, пък и тя е забележителна, била е истинска красавица като млада. Очарователна, елегантна. Привличала е хората. Щяха да любопитстват.

— Габриел трудно се връща към спомените за онези години. По тази причина никога не е говорила за тях. И никога няма да говори. Разбирам, Джъстин. Няма да понесе да преживее отново онова, което й се е случило — каза Майкъл. — Твърде мъчително е.

Джъстин промълви:

— Цял ден не съм на себе си, Майкъл.

— Не се съмнявам. Надявам се, че Габриел ще ми разреши да прочета бележника. Какво мислиш?

— Споменах й и тя каза, че няма нищо против да ти кажа за бележника. Преди всичко ти си й бил като внук през тези години, обичал си я, съчувствал си й и си я разбирал. Бил си й много близък. Разбира се, че няма да има нищо против да го прочетеш.

— Да, бяхме близки и тя също много ме обичаше. Иска ми се да знам какви са били тези тайнствени години от живота й. Мисля, че е съвсем естествено.

— Има и още нещо, Майкъл. Джоан ми се обади днес. Дейзи е получила инфекция на ушите…

— Няма да дойдат! — прекъсна я Майкъл.

— Да. Тя не бива да пътува през следващите две седмици.

* * *

Майкъл затвори и Джъстин реши да слезе за вечеря. Макар и да не беше особено гладна, знаеше, че ако скоро не се появи, Айше ще я потърси.

В кухнята завари Суна.

— Добър вечер, госпожице Джъстин. Айше е на терасата.

Джъстин кимна, благодари и излезе на терасата. Прислужницата подреждаше малката маса за вечеря.

— Благодаря ти — рече Джъстин, като застана до красивата, млада туркиня и й се усмихна. — Добре си се сетила. Ще ми бъде много приятно да вечерям навън.

Айше също й се усмихна.

— Да донеса ли салатата?

— Да, моля те, Айше.

Вечерта беше прелестна, небето наситено тъмносиньо с постепенно изгряващи звезди и лунния сърп, увиснал над града. Джъстин се почувства спокойна и се замисли за Майкъл.