Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (22)

Двадесет и първа глава

— Този плат е най-красивият — каза Джъстин, разглеждайки копринената тъкан, провесена на стойка в ателието на Габриел, което се намираше в задната част на нейната ялъ. Десенът беше лалета на нежен светлосин фон. Белите лалета бяха с виненочервени мазки. Съчетанието от бяло, червено и зеленото на листата изпъкваше ярко върху мекия основен тон.

— И аз много си го харесвам — призна Габриел. — Обожавам едноцветни лалета, защото са най-красивите и елегантни цветя, но харесвам и шарени.

— Аз също. А кога започна да проектираш десените на лалета, бабо?

— Преди около десет години. — Направи гримаса. — Бях много разстроена, когато се върнах тук след срещата с майка ти в Лондон, и се чувствах объркана. С Анита от години търгувахме с керамика и килими; работата се подреждаше някак от само себе си. Всъщност именно Анита ме помоли да й нарисувам картина за нейната спалня. Искаше цветя и аз й нарисувах ваза с лалета. Картината толкова й хареса, че предложи да изработя десен за плат с лалета. Преди доста време произвеждахме платове по мой дизайн и ги продавахме на местния пазар. Предположих, че иска да ми намери работа, за да не мисля за майка ти и за отчуждението ни.

— Положително такава е била целта й, бабо, и се досещам колко разстроена си била — промълви Джъстин.

— Така започнах пак да проектирам десени, този път само с лалета, и сложихме начало на нов бизнес. За моя най-голяма изненада пожънахме успех и сега платовете се продават в цял свят.

— Не се съмнявам, че се продават с успех! Рисуваш лалетата красиво, бабо, съвсем като истински, имам чувството, че мога да си откъсна някое цвете. Много ми харесва и наименованието, което си измислила. „Страст за лалета“ е марка, която не се среща. Чудесно хрумване.

— Не е точно хрумване, скъпа — отвърна Габриел.

— През седемнайсети век в Холандия има период, известен като „Страст за лалета“. Истинска лудост за лалета обхванала холандците и цената на една луковица достигнала невъобразима цена, понякога струвала колкото голяма къща на някой от плавателните канали. Хората харчели цели състояния, губели имотите си, печелели куп пари… само заради лалетата.

— Боже мой, колко интересно! — учуди се Джъстин. — Не знаех нищо за този период.

— В действителност всичко започва от Турция.

— Какво започва? — попита младата жена и се обърна да погледне баба си, която седеше на стола пред чертожната маса.

— Разпространението на лалетата — отговори Габриел. — Тук ги обожават, а и в цяла Азия, ако трябва да сме точни.

— Мислех, че лалето е холандско цвете.

— Донесено е в Амстердам от Турция през шестнайсети век и хората веднага се влюбили в него. После започва да се отглежда във Франция и Англия и става най-разпространеното европейско цвете. Но, както казах, родината му е Турция и се отглежда тук от векове, много преди холандците да са чули за него. Ако се загледаш по-внимателно, ще забележиш, че се използва като орнамент в турските изделия, например керамичните плочки от Изник, вази, домакински съдове, платове и килими. Ще забележиш също до лалетата и карамфили, друго любимо турско цвете. Но лалето все пак е на абсолютна почит.

— Бабо, всичко е много интересно и се надявам, че ще говориш за това в беседата за документалния филм — ентусиазира се Джъстин.

— Разбира се, ще говоря по всеки въпрос, който искаш.

Джъстин й се усмихна и попипа другите платове, кой от кой по-красиви. Помисли си: „Но няма да говориш за всичко. Премълчаваш нещо. Какво е, не знам, но чувствам, че има дълбока тайна.“

Габриел прекъсна тези размишления, като заговори за вечерята, на която Анита ги беше поканила:

— Не знам имаш ли тоалет за вечерта, Джъстин, и ако нямаш, ще ти предложа няколко кафтана от различни платове, за да си избереш. Имам и няколко туники за панталони.

— Ще си избера, бабо! Чудесна идея, понеже нямам нищо, дори относително подходящо за екстравагантните вечери на Анита, а пък приемът ще бъде екстравагантен, нали?

Габриел се подсмихна.

— Веднага си схванала характера й. Обича да вдига шум, да бъде весело. Да, ще бъде екстравагантен, но изискан. Мисля, че ще бъде със студен бюфет. Поканила е интересни хора. Кафтан или туника ще бъде идеалният тоалет. Хайде да отидем да изберем.

— Много се радвам, че е поканила Ифет — отбеляза Джъстин, като излизаха от ателието.

* * *

Майкъл Долтън стоеше в края на градината, на брега на Босфора, загледан към европейската част на Истанбул. Очакваше да му се обадят.

Утрото беше прелестно. В синьото небе нямаше нито едно облаче, не се усещаше и най-слаб полъх. Долавяше мирис на водорасли и сол, който го потопи в спомени от детството. Хвърли поглед наоколо. Безспорно денят беше великолепен. Предвещаваше хубава вечер за приема на баба му.

Телефонът звънна и той се обади веднага:

— Ало, Хенри, как е днес?

— Горе-долу, всъщност всичко е наред.

— Обходи ли някой ловен район?

— Да, обходих.

— Попадна ли на птици?

— Нищо особено. Сезонът на гъските започва чак през август, знаеш, нали? А другите са отлетели.

— Моите птици ли? Онези, които ми бяха обещани? — попита нетърпеливо Майкъл.

— Точно така. Повече няма да се върнат.

— Ох, нима? Изчезнали ли са?

— Именно. Но поне никой не бива да се тревожи, че се навъртат някъде… и правят бели.

— Добре е да го знам. Благодаря, че ми се обади, Хенри. Ще се видим след седмица, може би десетина дни. До тогава ще се върнеш ли?

— Естествено. Съобщи ми кога да те очаквам.

— Ще ти съобщя. Благодаря, Хенри, свърши добра работа.

Майкъл затвори телефона и набра номера на Чарли. Той беше в Глостършир, където прекарваше почивните дни със семейството си в тяхната извънградска къща.

Чарли отговори след две позвънявания:

— Добро утро, Майкъл. Какви са новините днес?

— Добро утро, Чарли. Добри са. Говорих с нашия приятел горския пазач и очевидно онези птици, за които ти споменах, вече не са налице.

— Какво е станало с тях?

— Отлетели са — отговори Майкъл.

— Къде?

— Просто са изчезнали, така ми казаха. Повече няма да има проблем с птиците, които вредят.

— Слава богу. Нашият общ приятел беше обезпокоен по този повод. Но се появи друг проблем, макар и незначителен.

— Казвай.

— Олигархът, който ти изпрати цигарите миналата седмица, изглежда се е изпарил.

— Сигурен ли си?

— Напълно, Майкъл. Както стана ясно, изчезнал е от радарите в сряда. Очакваше се да дойде на срещата в „Уолдорф Тауър“ в Ню Йорк, но не се появи. И още го няма.

— Аз нищо не мога да направя, ти също.

— Очевидно е. Ние нямаме нищо общо в случая. Исках само да си информиран. Може да създаде проблеми навсякъде. Затова трябва да го държим под око.

— Благодаря ти, че ми напомняш. Ще дойда другата седмица. Ще бъда в Париж за среща с клиент в сряда, след това скачам в самолета и ще остана два-три дена при теб.

— Чудесно. Ще те заведа на вечеря в ресторанта на Марк.

— Най-хубавия… тихо е, харесвам храната.

— Ще се чуем по-късно — каза Чарли и затвори.

Майкъл пусна телефона в джоба си, отиде до скамейката и седна, за да обмисли сведенията, които му даде Хенри.

Въпросните птици бяха оръжия, предлагани на пазара от някакъв международен търговец. Като по чудо изчезнаха и явно бяха унищожени. Един от екипите на Майкъл се зае със случая заради негов клиент. Клиентът се тревожеше, че оръжията ще попаднат не у когото трябва и той ще си разиграва коня под носа му. Майкъл никога не задаваше прекалено много въпроси по телефона, но каквато и операция да беше провел екипът му, въоръжението беше унищожено. Изчезнало завинаги. Щеше да научи подробностите, като се срещне с Хенри в Лондон.

Руският олигарх, който толкова безпокоеше Чарли, не беше негова работа… още по-малко на Чарли. Но Чарли загатна миналия петък, че е опасен, затова да си отваря очите. А сега руснакът бил изчезнал. Може би някой го е очистил, преди да нанесе огромни щети. М16 или ЦРУ? Може би ФБР? В Ню Йорк се разпореждаше ФБР. Ако се появи информация в пресата, ще се разбере.

Въздъхна дълбоко и се замисли отново за Хенри. Олекна му, че тези оръжия няма да бъдат използвани за някоя революция… и след малко щеше да се обади на своя клиент, за да го уведоми, че страната му е в безопасност.

Чу стъпки и погледна през рамо. Баба му забързано идваше към него и той се изправи разтревожен.

— По-леко, за никъде не съм се запътил, поне не още.

— Зная, но не мога да приключа с приготовленията за довечера, преди да говоря с теб.

— Целият съм твой. — Той я хвана за ръка и я поведе към градинската скамейка. Като седнаха, попита: — Хайде, кажи какъв е проблемът.

— Не е чак проблем. Просто имам нужда от съвета ти. Според теб да наема ли оркестър?

За миг Майкъл замръзна.

— Колко души си поканила? Достатъчни ли са да организираш танци?

Анита се разсмя.

— Не ставай глупав. Ние сме четирима, с Ифет — петима. Поканила съм петнайсет души, значи ставаме двайсет.

— Наистина си мисля, че цял оркестър ще бъде прекалено — каза той, едва сдържайки смеха си. Такава си беше баба му, все се вихреше, искаше да бъде весело, шумно. — Какво ще кажеш за трио?

— Ще повикам само Абдулах, онзи дето свири прекрасно на китара, слушал си го. Той ще доведе двама или трима от неговите музиканти. Ще бъде хубаво, не си ли съгласен?

— Съгласен съм.

— Харесваш ли я?

— Коя?

— Не се прави на наивен. Джъстин, разбира се.

— Харесвам я, да, при това много, щом толкова държиш да знаеш. Не помниш ли, че Габи ми говори за нея вече пет години, тъй че я възприемам като отдавнашна приятелка.

Майкъл й се усмихна.

— Да не би да намекваш, че ни е промила мозъците? Какво пък, това няма значение, тя е мила и много красива, Майкъл, не намираш ли?

— Да, ако харесваш дълги като върлини, бледи момичета с платиненоруса коса.

— Каза го така, сякаш е ужасна, като… като привидение.

— Дразня те. Виж само как се е вдигнала и е долетяла тук да търси Габи… За това се иска кураж.

— Да. — Анита позамълча, после каза: — Много съм доволна, че е попаднала на Ифет. Какво ли щеше да прави без нея.

Почувства се пак виновна, че не е написала адреса си.

Майкъл погледна към пътечката и прибави:

— Ето я и самата Джъстин, идва при нас.

Пъргаво се изправи и забърза да я посрещне, зарадван, че най-сетне се появява. Усмихна й се и я хвана за ръцете, притегли я до себе си и я целуна леко по страната.

— Радвам се да те видя, радвам се, че изглеждаш свежа и отпочинала.

— И ти изглеждаш отпочинал, Майкъл. — Макар че беше метър и осемдесет и пет, трябваше да вдигне глава, за да го погледне. Беше й приятно; харесваше по-високи от нея мъже. — Снощи до късно бяхме будни.

— Както виждаме, не ни се е отразило зле. Анита организира чудесен прием в твоя чест. Тъкмо ми разказваше.

— Толкова е мило от нейна страна.

— Ще бъде страхотна вечер.

Двамата се приближиха до скамейката и Джъстин поздрави баба му:

— Добро утро, Анита, благодаря за вечерята снощи.

— Добро утро, Джъстин, удоволствието беше мое. А къде е Габриел?

— В ателието, разглежда кафтани и туники и затова ме изпрати да ви потърся. Имаме нужда от мнението ти, Анита, и от твоето, Майкъл.

След минути бяха в ателието заедно с Габриел, която беше сложила на закачалка четири кафтана.

— Джъстин не можа да реши кой да облече тази вечер. Затова й предложих да ви доведе, за да й помогнете да си избере. — Габриел се усмихна на Майкъл и погледна Анита. — Имаш набито око, избери й ти.

Предложението явно достави удоволствие на приятелката й.

— О, веднага ще ви кажа. Бледосиният е идеален. Ще отива на очите ти, Джъстин.

— На мен ми харесва червеният — изтърси Майкъл, макар че не му пукаше с какво ще бъде облечена. Искаше в този момент само едно — да я хване здраво за ръка, да избягат от техните баби и да я заведе в спалнята си. „Ах, ти, Майкъл, лошо момче!“ — наруга се. След това прибави: — Макар че синьото е твоят цвят, Габи, а ти приличаш много на нея, Джъстин.

— Моя по-млада версия — отбеляза бързо Габриел — Много, много по-млада.

— Ще сложа на себе си всеки един — предложи Джъстин и отиде да вземе синия кафтан. Взе го от закачалката, застана по средата на ателието и го допря до себе си. Всички промърмориха одобрително. След това показа как й стои червеният, после зеленият, жълтият и накрая белият. Всяка дреха беше с мотиви от лалета и явно бяха най-скъпите от колекцията на Габриел.

— Бледосиньо — каза най-накрая Майкъл. — Независимо кафтан или туника.

Анита се съгласи, Габриел също.

Джъстин им се усмихна.

— Благодаря ви. Винаги се осланям на семейните решения — отбеляза и изведнъж се изчерви.