Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (8)

Седма глава

Джъстин позна веднага Ифет Йозгьонюл. Улесни я, разбира се, и табелката с големи букви „НОУЛАН“, която държеше висок мъж, застанал до нея.

Но Джъстин знаеше, че е тя. Отговаряше на описанието на Джоан — стройна, дребна, брюнетка с къса къдрава коса и лъчезарна усмивка. В момента вече махаше. Джо бе казала на Ифет кого да очаква, нямаше съмнение — ужасно дълга американка с дълга руса коса и сини очи.

Джъстин също помаха и направи знак на младежа, който носеше саковете й, да я последва. Той забърза след нея.

Миг по-късно двете жени се запознаха и Ифет каза на перфектен английски:

— Здравей, здравей. Радвам се да се запознаем. Добре дошла в Истанбул.

— И аз се радвам, че съм тук и че се запознахме, госпожо Йозгьонюл.

— О, моля те, наричай ме Ифет, както всички.

— Добре, Ифет, а аз съм Джъстин, съгласна си, нали?

— Разбира се. Това е име, което ние, турците знаем добре. Преди векове сме имали император на име Юстиниан, построил прочутата църква „Света София“… Но сега не ти е необходим урок по история. Да вървим при колата. А това е Селим, нашият шофьор.

Високият мъж се поклони учтиво и се усмихна, Джъстин също се усмихна и му подаде ръка.

Ифет ги поведе през летище „Ататюрк“ навън към колата, която се оказа минибус. Младежът сложи багажа отзад и Джъстин попита Ифет:

— И други хора ли ще вземем?

— О, не. Но винаги използвам минибус. — Като сниши глас, добави: — По-евтини и по-удобни са от обикновените коли.

Усмихна се на носача, плати му и му благодари.

Джъстин също благодари.

— Аз трябваше да платя, Ифет. Имам пари за бакшиш в джоба си.

— О, не се притеснявай. Ела… да тръгваме… денят не е ли прекрасен?

— Прекрасен е — съгласи се тя и погледна нагоре. Небето синееше, тук-там плуваха бели облачета, беше слънчево и топло — идеално пролетно време. Пое няколко пъти дъх, доволна, че е навън след дългия нощен полет, после се качи в минибуса.

Като потеглиха, Ифет я попита какво иска да прави днес, ако изобщо й се прави нещо, и че й е запазила стая в хотел „Чъраган Палас Кемпински“, според инструкциите на Джоан.

— Да, тя ми каза там да се настаня и че ще ми хареса. А колкото до това какво ще правя, днес ще я карам по-кротко. Поспах в самолета, но не много. Да си призная, бях неспокойна. Днес няма да правя нищо.

— Естествено, Джъстин. В хотела има басейн. И което е по-важно — СПА. При това на високо ниво. Може да се поглезиш. — Ифет й се усмихна и цялото й лице грейна. — Даже можеш да отидеш на турска баня, ако искаш. Но ще ти изцеди силите.

Джъстин се засмя.

— Джоан е голяма почитателка на турската баня и настоя поне веднъж да отида. Но днес ще се въздържа.

— Много ми е интересно, че ще правиш документален филм тук, в Истанбул. Мога ли да попитам за какво ще бъде?

— Още не знам — призна тя, като й се усмихна притеснено. — Трябва да разгледам града, да се поразходя, да науча нещо за хората, за живота, за историята на Истанбул, за политиката, религията. А именно религията ме заинтригува много. Изумително е, че мюсюлмани, евреи и християни живеят мирно в Истанбул от векове. Това е подвиг. Изумително е.

— Така е, и ще ми бъде приятно да ти помогна в проучванията.

— Благодаря.

* * *

Фоайето на „Чъраган Палас“ беше просторно, обзаведено изключително елегантно и внушително.

Всички, от портиерите и пиколата, до управителя и младите рецепционистки, ги поздравяваха любезно и сърдечно. Джъстин се досети, че познават добре Ифет. По тази причина я посрещнаха царски.

Секунди след като влязоха във фоайето, помощник-управителят и една рецепционистка ги поведоха към асансьора. Слязоха на петия етаж, където беше нейната стая. Щом влязоха, Джъстин видя, че гледката към Босфора е великолепна. Стаята беше голяма и удобна, с дивани и фотьойли до остъклените врати, от които се излизаше на тераса. На нея имаше маса и столове.

— Прекрасно е, много благодаря — обърна се тя към персонала на хотела. След като й обясниха всичко, те си тръгнаха.

Щом останаха сами, Ифет каза:

— Радвам се, че стаята ти харесва, Джъстин. Тази сутрин дойдох да проверя и също останах доволна. Бях поръчала с гледка към Босфора, но невинаги разполагат с такива стаи.

— Благодаря. За мен е идеална. Бих искала да обядваме заедно, Ифет, и да обсъдим някои неща. Имаш ли време?

— Запазих днешния ден за теб. Благодаря. Бихме могли да обядваме на терасата, освен ако не предпочиташ климатика вътре.

— Не, предпочитам навън. Извини ме, ще се пооправя за няколко минути. Но преди това искам да се обадя по телефона, ако открия телефонен указател. — Докато говореше, Джъстин се оглеждаше, но поклати глава разочаровано. — Но тук не виждам указател.

— Ще намеря номера веднага. — Ифет извади мобилния си телефон и попита: — Кое е името?

— Анита Лоуи. Но не го открих нито в Гугъл, нито другаде в мрежата. Нека да погледнем в тукашния указател.

Ифет обясни:

— Ще се обадя в моята агенция, това е най-бързият начин.

Джъстин кимна, взе чантата си и отиде в банята. След като изми ръцете и лицето си, се зае с гъстата си, дълга, руса коса. Среса я, вече не беше на объркани кичури, сложи си червило и парфюм.

Докато се оглеждаше, се замисли за баба си и за Анита. Знаеше, че няма да намери покой, докато не ги открие. Външният й вид не я вълнуваше, умът й бе зает главно с тях.

Опъна черния си блейзър, извади якичката на бялата шемизета върху ревера и реши, че поне е спретната. Взе чантата си и се върна в стаята, готова за действие и за онова, което оставащият ден щеше да й донесе.

Ифет я погледна и каза:

— За съжаление Анита Лоуи не фигурира в телефонния указател на Истанбул.

— О! — Джъстин сви устни и попита: — Би ли потърсила едно друго име, моля те? Габриел Хардуик. Търсих и нея, но без успех.

Ифет отново се обади в своята агенция. След няколко секунди поклати глава.

— За жалост и нея я няма.

— Чудя се как ще ги открия — промърмори Джъстин по-скоро на себе си, после се усмихна насила. — Ще отиваме ли да обядваме?

— Да.

Докато вървяха към асансьора, Ифет я попита:

— Имаш ли адрес на някоя от двете? Ако имаш, можеш да напишеш съобщение. За час ще го доставят. Тук има специална служба, която използвам.

— Нямам адрес нито на едната, нито на другата — отговори Джъстин, като междувременно бяха слезли във фоайето. Тя си помисли: „Ако знаех адреса, тук ли щях да стоя?“. После прибави бързо: — Наистина трябва да открия Анита. Абсолютно сигурна съм, че живее в Истанбул, и… — Внезапно млъкна изведнъж и остана като закована, загледана в Ифет.

Ифет я погледна и попита:

— Какво има?

— Току-що ми хрумна нещо. Ако човек има собственост в Истанбул, тя не е ли в държавните регистри заради данъците?

— Естествено! — възкликна Ифет. — Собствеността се регистрира в общината. Ще поръчам на един от моите служители да провери. Извини ме, Джъстин, ще говоря на турски. Бързо ще свърша.

— Няма проблем.

Ифет се обади и разговаря с някого в агенцията.

— Ще се погрижат — съобщи тя с усмивка и блеснали очи. Погледна часовника си. — Дванайсет и половина е. Обедно време. Чак утре ще получа информацията.

— Разбира се, благодаря. Хайде, да вървим да обядваме.

Двете минаха през фоайето и ресторанта и излязоха на терасата.

Настаниха ги на маса, откъдето имаше прекрасен изглед към парка на хотела и басейна. Отвъд се виждаше Босфора. Както обикновено, там постоянно преминаваха най-различни плавателни съдове — платноходки, частни яхти, туристически корабчета и фериботи, товарни кораби. В далечината се очертаваше силуетът на грамаден увеселителен кораб, явно на котва.

— Какъв фантастичен изглед! — промълви Джъстин.

— Прекрасен е. Ако не ти се излиза, тук ще си намериш занимания. Има СПА, фризьорски салон, много магазини, барчета, ресторанти, плувен басейн и тенискорт.

Джъстин се усмихна.

— Но аз искам да излизам, искам да разгледам града, да го опозная.

— Направих списък. — Ифет извади лист от чантата си. — Изредих храмовете, като „Света София“ и по-малката „Света София“, и двете са построени от твоя съименник Юстиниан. Синята джамия, музея в Топкапъ и най-различни други забележителности. Утре ще те заведа, където пожелаеш.

— В ръцете ти съм, ти най-добре знаеш, но не искам да пропусна големия пазар и пазара за подправки.

— В списъка ми за събота са — отвърна Ифет и вдигна поглед към сервитьора, който се появи до масата им. Поръчаха си газирана вода и взеха по едно меню, които той им подаде.

— Не ям много и не съм склонна да рискувам с непознати храни — обясни Джъстин. — Но тук виждам няколко неща, които обичам. Например сандвич с пилешко, майонеза, маруля и домати, както и различни салати. Избра ли си нещо, Ифет?

— И аз като теб не ям много. Ще си поръчам някаква салата.

— А пък аз сандвич. — Джъстин направи знак на сервитьора, който се приближи и взе поръчката им. После попита Ифет: — Била ли си в Ню Йорк?

Тя поклати глава.

— Но познавам Лондон много добре. Ходя често там. Искаш ли да пообиколиш Турция? Има ли някое място, което държиш да посетиш?

— Винаги съм искала да отида в Ефес, но сега едва ли ще успея. Може би следващия път.

— Ако решиш да снимаш документален филм.

— Точно така.

* * *

Двете жени се харесаха, допаднаха си веднага по време на пътуването от летището и не престанаха да разговарят. В самолета Джъстин прочете още веднъж в лаптопа бележките на Джоан и пътеводителя, който й даде, и понеже учеше бързо и имаше добра памет, разговаряше свободно с Ифет. Но образът на баба й и мисълта за Анита не й даваха мира. Знаеше, че щом намери едната или и двете, ще се успокои. В момента беше напрегната и неспокойна, както и преди.

Точно в два часа Джъстин прекъсна разговора за подземното византийско водохранилище с широка мрежа за водоснабдяване и каза:

— Съжалявам, но ще прекъсна за малко нашия разговор, трябва да се обадя на брат си. Очаква да чуе какво се е случило досега.

— Добре, Джъстин, ще те оставя да говориш спокойно.

Ифет се накани да стане и да се отдалечи, но тя я спря:

— Не, не, не е необходимо. Само ще му се обадя да му кажа, че съм пристигнала благополучно и че се грижиш за мен. — Поклати глава и въздъхна. — Той се безпокои много за мен. — Извади мобилния си телефон, набра номера на Ричард и след секунди чу гласа му. — Аз съм, Рич, невредима в Истанбул, седя край Босфора и обядвам с Ифет. Точно два часът е тук и предполагам, че ти закусваш в Ню Йорк.

— Закусвам препечена филийка и кафе на крак в кухнята. Как беше полетът? Ами Истанбул? А хотелът? — засипа я той с въпроси.

— Полетът мина добре, даже нямаше десет часа, кацнахме навреме. От малкото, което видях, Истанбул е изумителен. Времето е чудесно, хотелът — също. О, Ифет е очарователна… вече се сприятелихме.

— Значи има на кого да разчиташ и мога да си отдъхна.

— Разбира се. Знаеш, че умея да се грижа за себе си. Някакви новини?

— Нищо особено. Дейзи е добре, работата върви и първият етап от монтажа започна. Дотук засечки няма.

— Чудесно. Очевидно аз нямам никакви новини по нито един въпрос. Още е много рано. Утре ще ти се обадя по същото време, ти също ми се обади, ако ти потрябвам. Целувам те, обичам те.

— И аз те обичам, Джуджу. Прегръщам те.

Джъстин се усмихна на Ифет и обясни:

— Все се тревожи за мен, но не може да се сдържи. И аз съм същата. Близнаци сме и буквално сме пришити един за друг.

— О, близнаци, разбирам отлично. Имам приятелка — и те със сестра си са същите.

— Много добре знам за какво става въпрос. И е необикновено в много отношения. А сега да се върнем на нашия разговор. Казваше ми, че водохранилището е строено от византийците по времето на Юстиниан.

— Наподобява мрежа от пещери под Истанбул. Можем да го разгледаме, ако те интересува, отворено е за посещения.

— С удоволствие. — Джъстин извади елегантен бележник от чантата си и каза: — Вписвам византийското водохранилище в моя списък, заедно с двата големи пазара.

— Чудесно. През следващите няколко дни ще обиколим навсякъде. Може би при обиколката на античните паметници и старините в Истанбул ще ти хрумне идея за документален филм.

— Може би — промърмори тя, — само може би.