Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (4)

Трета глава

Щом влязоха в остъкленото ателие на Ричард, Джъстин седна на един от малките, модерни столове и направи знак той да седне на другия. Ричард поклати глава, подпря се на масата и високата му фигура й се стори още по-кльощава и източена от всякога. Забеляза, че е отслабнал.

— Не искам да сядам — обясни той, без да откъсва очи от лицето й. — По-добре да остана прав.

— Знаех, че ще кажеш така.

— Винаги знаеш какво ще кажа, точно както аз знам какво ще излезе от твоята уста… но не и днес, струва ми се.

Вдигна озадачено вежда и продължи да се взира в нея.

Джъстин кимна, бръкна в джоба на якето си, извади плика и му го подаде.

— Ето, прочети го.

Ричард го погледна и отново вдигна вежда.

— Адресирано е до мама…

Тя го прекъсна:

— Бъди доволен, че нея я няма и че го отворих аз, а не тя! Иначе никога нямаше да разберем истината.

Той присви очи.

— Какво намекваш, Джуджу? За какво става въпрос?

— За баба. Трябва да ти кажа нещо… — Замълча и пое дълбоко дъх. — В писмото пише, че баба е жива, Ричард.

— Какво? — Той се смая и поклати глава. — Това не може… — Гласът му заглъхна, Ричард беше толкова потресен, че не довърши изречението.

— Вярно е — отговори тя, като се помъчи гласът й да остане равен.

Брат й извади писмото и започна да го чете припряно. Когато го прочете, отиде до стола и седна. Изглеждаше, сякаш някой го е ударил в корема.

Джъстин видя колко е поразен, също като нея преди малко. Той се вцепени, лицето му стана бяло като платно. Явно беше разтърсен. И как да не е? Новината беше невероятна.

— Трудно е да го проумееш, Рич, знам, и аз…

— Вярваш ли? — прекъсна я той остро, после погледна писмото, което още стискаше, озадачен и объркан.

— Вярвам, да. Звучи съвсем искрено и защо тази жена ще напише подобно писмо, ако баба не е жива? Няма никакъв смисъл — подчерта Джъстин.

— Питам се защо не е писала досега на мама? — Той се взираше в сестра си, все така объркан.

— Нямам представа. Но мисля, че се е случило нещо важно напоследък, което е накарало Анита Лоуи да напише писмото. Най-накрая. Пише, че баба е още по-нещастна, употребила е думата „мрачна“, и разбираш ли, баба може дори да се е разболяла. Или в отчаянието си баба е помолила Анита да го напише.

Като се наведе напред, Джъстин се взря в лицето на своя брат близнак. Самата тя беше много сериозна, в очите й имаше тревога.

— Може и да си права — промърмори Ричард. — Всъщност сигурен съм, че си права.

— Трябва да открием баба колкото е възможно по-скоро — заяви Джъстин.

— Да, съгласен съм.

Той стана и отиде до бюрото си, което представляваше плот от дебело стъкло, монтиран върху стоманена основа. Седна пред него и се замисли, загледан през прозореца в дърветата.

Най-после извърна поглед към сестра си.

— Тя е излъгала. Нашата майка ни е излъгала преди десет години. Да постъпи така безбожно. Това е отвратително, ужасно. Спомням си много добре колко се разстроихме, колко тъгувахме. — Затвори очи за миг и като ги отвори, завърши с гневен глас: — Не съм чувал нещо по-безскрупулно, това е непростимо.

Джъстин мълчеше. Той изрази на глас всичко, което си бе мислила преди малко, но пък те бяха двете половини на един човек, неоспорим факт още от деня на тяхното раждане. Помежду им имаше разлика петнайсет минути и Ричард все я дразнеше, че е по-големият, след като се е родил първи.

Тя каза:

— Бог знае какво се е случило между баба и нашата майка, за да причини това… отчуждение. Но да продължава десет години е възмутително. На мен ми се струва наистина странно. Очевидно на дъното на цялата работа е майка ни.

— Анита Лоуи го загатва, Джъстин. Във всеки случай да не забравяме, че мама винаги е била леко ексцентрична.

Джъстин се изненада.

— Меко казано, не мислиш ли?

— Изразих се любезно. Тя беше леко смахната, докато растяхме. Непостоянна, безотговорна, неразумна, знаеш какво още.

Джъстин се намръщи.

— Знам, но да не подхващаме тази тема днес, нали нямаш нищо против?

Мисълта, че тяхната майка е била неуправляема и не е била вярна на баща им, винаги я беше смущавала.

— Нямам. Знам точно как се чувстваш по този въпрос.

Джъстин само кимна, спомняйки си тяхната майка и тяхното странно детство, и колко много зависеха от баща им. Той ги отгледа, ако трябваше да се каже истината. След малко каза:

— За нея да изрече лъжа от такава величина, при това на нас, нейните деца, за майка си… — Замълча отново, въздъхна и завърши с толкова тих глас, че едва се чуваше: — Това е злина, Рич, да направи такава злина.

— Да — потвърди той, защото знаеше, че сестра му е абсолютно права. — След миг попита: — Тя не е ли в Китай?

— Да, и знам какво си мислиш. Иска ти се в този момент да се обясниш с нея. По телефона. Но часът не е подходящ и във всички случаи според мен трябва да почакаме, за да застанем срещу нея. Искам да видя изражението й, когато разбере, че знаем каква е — кучка, и че знаем какво е причинила на баба.

— И на нас. Бяхме толкова тъжни. На майка ни няма да й се размине, ще се разправяме с нея, като му дойде времето. Как ще открием баба? Дали да не се обадим на майка и да попитаме?

— Не, тя няма да ни каже. Ще настоява, че баба е мъртва. Ще я открием чрез Анита Лоуи. Предчувствам, че живеят близо една до друга — отговори Джъстин.

— Значи твърдиш, че баба е в Истанбул, а не в Лондон, така ли?

— Предполагам, защото Анита явно живее там, иначе как ще знае, че баба не е добре. Трябва да отидем в Истанбул.

— Съгласен съм. Но кога?

— Веднага. Ще направи осемдесет през юни. Не бива да губим никакво време.

Ричард стана, Джъстин също, щом Дейзи се втурна в галерията с викове:

— Тате! Тате! Ето ме… Дойдох да те взема, тате!

Тита едва я догонваше.

Джъстин каза:

— Ще поговорим после. Дъщеря ти те търси.

— Добре, довечера.

— Рич, само още нещо. Имаш ли нещо против да кажа на Джоан?

— Защо настояваш да казваш на когото и да било за ужасната постъпка на майка ни? — попита той потресен.

— Не настоявам, пък и Джоан не е случаен човек, Рич, тя е най-добрата ни приятелка, израснахме заедно. Но работата е там, че… Тя познава добре Истанбул, има много връзки там и много приятели. Ще ни е необходима помощ и си мисля, че тя ще ни даде имена и ще ни запознае с подходящите хора.

— Тогава й кажи. Но под секрет — отговори той.

Заобиколи бюрото и целия засия, когато грабна детето в прегръдките си.

* * *

След няколко секунди Ричард излезе с Дейзи в галерията, докато тя го молеше:

— Завърти ме, тате, моля те, завърти ме.

Той се съгласи. Пусна детето на пода, хвана го през гърдите и го завъртя, и пак, и пак, краката на Дейзи летяха пред нея, щастливият й смях огласяше тихата галерия.

Ричард също се разсмя и като го гледаше Джъстин, също се зарадва на този безгрижен момент. Знаеше колко е разстроен заради невероятната лъжа на тяхната майка, толкова е гневен, колкото и тя заради цялата безбожна история. И все пак се прикриваше добре поради очевидни причини. Не искаше Дейзи да разбере, че нещо не е наред.

Мисълта, че майка им се забавлява в Китай, че си прекарва чудесно, което бе под всякакво съмнение, изпълни Джъстин с внезапен гняв, направо побесня. После примигна и се обърна към Тита, която стоеше до нея и й говореше нещо.

— Извинявай. Този смях ми липсваше. Какво каза?

— Че Ричард е страхотен баща.

— Такъв си е, Тита. Между другото хрумна ми да поканим Джоан на вечеря. Предполагам, че имаме достатъчно храна.

— О, да. Аз изпекох три селски пая, Пърл — бут, има и много зеленчуци. Достатъчно за всички. — Тя се засмя. — Ще нахраним цяла армия.

Джъстин се усмихна.

— Както обикновено! Ще се обадя на Джоан и ще ти кажа дали ще дойде по-късно.

— Няма проблем — отговори Тита и се запъти през галерията, като подвикна на Дейзи: — Ще те чакам, миличка.

Джъстин не откъсваше поглед от брат си и се чудеше дали ще има възможност да отиде с нея в Истанбул. Той искаше от все сърце, но още работеше по един важен архитектурен проект. Неговият нов хотел в Батъри Парк беше почти завършен, но тя знаеше, че последните, изключително сложни инсталации ще се монтират през следващите две седмици. Не беше сигурна дали ще може да се освободи, пък и във всеки случай тя не се страхуваше да замине сама. Беше свикнала да обикаля света заради документалните филми, но Ричард прекалено бдеше над нея и нямаше да я пусне сама. Също така държеше да открие истината, както и тя.

Ричард най-после престана да се върти и пусна Дейзи да стъпи на пода. Притискаше я до крака си и я милваше по косата.

— Зави ли ти се свят, миличка?

— Не, не ми се зави, татко, добре съм.

Той погледна сестра си.

— Що се отнася до нашата приятелка… Предпочитам да й кажеш, че възнамеряваш да снимаш документален филм в Турция и заминаваш по тази причина.

— Съгласна съм. По-добре да изтъкна тази причина, нали?

Той кимна и като пусна Дейзи, отиде до Джъстин и прошепна:

— Това писмо е фатално и нашият живот вече няма да е същият.

— Знам — отговори тя, загледана в сините му очи, забележително еднакви с нейните. — Животът на много хора ще се промени.