Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (12)

Единадесета глава

„Истанбул. Град на контрасти. Европейски. Ориенталски. Екзотичен — пишеше Джъстин в своя бележник, след което добави, — космополитен град, различен във всяко отношение…“

Остави химикалката, понеже телефонът й засвири познатата мелодия. Изтича в спалнята, взе го от нощното шкафче и се обади:

— Ало?

— Аз съм, Джъстин — каза брат й и гласът му прозвуча, сякаш е в съседната стая.

Изненада я и тя възкликна:

— Да не се е случило нещо? Защо ми се обаждаш сега? В Ню Йорк е четири часът сутринта.

— Не мога да заспя. Работих допреди половин час и почувствах внезапно желание да ти се обадя. Предполагам, че ще излизаш, при теб е обяд, нали?

— Да, и колкото и да е странно, аз също изпитах внезапно желание да ти се обадя, но явно нямаше как, посред нощ е при теб. — Покашля се и продължи: — Как е Дейзи? Как върви работата?

— Дейзи е страхотна, всички се суетят около нея, монтажът на инсталациите върви без засечка дотук. Ще го свършим навреме. Предполагам, че си в лошо настроение.

— В лошо настроение съм, да. Вчера стана седмица, откакто съм тук, и още не съм намерила баба, а това ме отчайва до смърт, Ричард.

— Знам… знам и че си направила всичко възможно. Интервюта по турската телевизия, статии във вестниците. Всички в Истанбул би трябвало да знаят, че вече си там.

— Предполагам. Мислех си… може би Анита и баба живеят тук, но някъде далеч, и не са гледали рекламата по телевизията за мен и за „Доказателство за живот“. Според теб възможно ли е?

— Да, възможно е… — Той замълча, после добави някак колебливо: — Виж, Джъстин, хрумна ми да…

— Какво? — прекъсна го тя, като се чудеше дали не е пропуснала нещо. — Какво ти хрумна?

— Да се обадя на мама. Тя сигурно знае къде живее Анита Лоуи, в противен случай Анита щеше да напише адреса си на плика.

— Аз няма да й се обадя. Ти трябва да го направиш.

— Не, не мога, по-добре ти.

— Изключено. Да се обяснявам с нашата майка по телефона няма смисъл. Ще каже, че Анита Лоуи страда от деменция или от алцхаймер. Вече говорихме по този въпрос. Единственият начин да се доберем до истината е да й кажем всичко в очите и да я изтръгнем от нея. Знаеш каква е, и ти си израснал с нея.

— Всъщност не сме, като се замислиш. Израснахме с татко и баба.

— Вярно е. Честно да ти кажа, не искам да й се обаждам, ти също не бива да й се обаждаш. Тя няма да ни каже абсолютно нищо и само ще я предупредим, че сме наясно каква е, каква жалка личност е.

— Права си, но какво ще правим? В задънена улица сме.

— Така изглежда и на Ифет нищо не й хрумва, макар че много се старае. В нейната агенция проверяват всички организации и клубове, където се събират чужденци по разни поводи, също така са се свързали с Британското консулство, но като че ли никой не ги познава. Както би казал Еди: „нула, абсолютна нула“.

Джъстин замълча, потискайки тревогата и чувството за безсилие.

— Значи се носим в морето без посока в продънена лодка — промърмори Ричард. — И всеки момент ще потънем.

Джъстин не можа да не се засмее.

— Това беше една от любимите поговорки на баба.

— Както и: „Ще се леят сълзи преди полунощ“. Друго нейно любимо… предупреждение.

— „Престани да плачеш, със сълзи доникъде няма да стигнеш.“ Баба имаше сентенции за почти всяка ситуация, които помнеше от леля си Берил, поне така ми е казвала. Както и да е, хрумна ми една друга възможност, която може да даде резултат. Щях да ти се обадя малко по-късно да я обсъдим и да те попитам съгласен ли си.

— Казвай.

— Ще пусна обява в някой вестник и…

— Обява ли? — разтревожи се той. — Това ще смути баба, да не говорим за Анита, която дори не познаваме. Не го прави.

— В момента не ми пука дали някой ще се смути; безпокоя се за тези две жени, и по-специално за баба. Във всеки случай обявата няма да е за тях, а за новия ми документален филм. Заглавието е „Биография на един град“ и ще бъде за историята и хората на Истанбул.

— Кога го измисли? — попита той, леко озадачен.

Джъстин едва ли не го виждаше как свива вежди, докато говори.

— Измислих го тук. Идеята започна да се оформя през последните няколко дни… за документалния филм имам предвид.

— А обявата за какво ще бъде?

— Ще отправя молба към чужденците, говорещи английски, да се срещнат с мен и да споделят своите чувства и мнения за града. Ще поканя и коренни жители на Истанбул, които могат да разкажат интересни истории. Те ще говорят с асистентката, която ще проучва фактите.

— Вече имаш асистентка! — изненада се той.

— Да. Ифет Йозгьонюл.

— Тя съгласна ли е?

— Всъщност още не съм я питала. Ще говоря с нея днес. Ще обядваме заедно, после ще се разходим с лодка по Босфора.

Ричард, някъде там в Ню Йорк, се умълча.

— Възнамерявам да спомена в обявлението Анита и баба. Ще ми помогнеш много, ако отидеш в моя апартамент да извадиш снимката на баба от рамката и да ми я пратиш днес с куриер. Върху скрина в спалнята ми е.

— В обявата ли ще я използваш?

— Да.

— Не вярвам, че на баба ще й бъде приятно да види снимката си във вестник, наистина не вярвам. Никак няма да й хареса.

— Знам го много добре, но съм отчаяна. Ти също, затова ще използвам всякакви средства. Надявам се, че ще види снимката си, и ще ме намери. Нали точно това иска според писмото на Анита. Ако баба не попадне на обявата, може Анита да я види или някой друг техен приятел, и да й кажат. — Като пое дълбоко дъх, Джъстин завърши: — Моля те, Ричард, подкрепи ме, много е важно.

— Подкрепям те, не се съмнявай. Утре сутрин ще взема снимката и веднага ще ти я изпратя. Но виж, надявам се, че знаеш какво правиш…

— Тя няма да се ядоса, обещавам ти — прекъсна го тя.

— Нямам предвид баба. Имам предвид факта, че ако публикуваш обявление във вестник с молба да интервюираш хората за града, в който живеят, ще дойдат хиляди.

Джъстин се засмя.

— Съмнявам се. Повечето са стеснителни като стане въпрос за лични преживявания.

— Ще видиш — заплаши я, а после и той се засмя. — Боже мой, само на теб може да ти хрумне нещо подобно.

— Това не е вярно, на теб също ще ти хрумне. Веднага. Близнаци сме.

— Винаги ли последната дума трябва да е твоя?

— Да, защото твоята е била първа, когато си се родил петнайсет минути преди мен. Татко казваше, че си пищял до небесата.

— Не си спомням — отговори той и по гласа му още се усещаше, че е развеселен. — Добре, разбрахме се. По-късно ще се чуем.

— Ще ти изпратя обявата за мнение, щом я подготвя — каза Джъстин. — Трябва да я провериш и да ми съобщиш.

— Нека да е лаконична. Не забравяй, колкото по-кратко, толкова по-ясно.

* * *

През следващия половин час Джъстин добавяше бележки за Истанбул в дневника си, но изведнъж се замисли за обявата и престана да пише. Осъзна, че Ричард беше прав за две неща. Първо, ако покани хората да разговарят с нея за Истанбул, може да се явят хиляди. Второ, баба й по всяка вероятност ще се почувства нещастна, ако види снимката си във вестник. Затова трябваше да премисли намеренията си и много внимателно да формулира обявата, както и дали да публикува снимката на Габриел. Може би идеята наистина не беше добра.

Щом се срещнат с Ифет, ще й предложи работа като асистентка на проекта. Надяваше се тя да приеме. Ифет се гордееше със своя град и щеше да пожелае да бъде показан по най-добрия начин, в най-благоприятна светлина.

Следващата й задача беше да изпрати имейл на Дейзи, Джоан и на Елън в офиса. Свърши бързо тази задача и отиде да се приготви.

Ифет я беше предупредила, че денят ще бъде пак горещ, затова се облече с тънка лятна рокля и обу сандали.

Фактът, че още не беше открила двете жени, я измъчваше постоянно, но пък сега намери утеха и се обнадежди заради идеята да пусне обява за документалния филм за Истанбул. Също така с нетърпение очакваше разходката с лодка по Босфора, понеже щеше да види от различен ъгъл града, който започваше да опознава и да обича.

* * *

— И ако ти се заемеш с проучването по проекта, ще бъда изключително доволна — заключи Джъстин, вперила напрегнато поглед в Ифет, след като й разказа за своята идея.

— Много се радвам — отговори другата жена по нейния прелестен, спокоен маниер. — Поласкана съм, че ми предлагаш.

— Благодаря, Ифет, много ти благодаря. Твоето съгласие страшно ме облекчава. В моя офис ще те включат във ведомостта на новия екип, който сформирам за работа по проекта. Само трябва да ми кажеш какъв да бъде хонорарът ти.

Ифет само кимна и каза:

— Според мен Ричард е прав. Не можеш да каниш хора да те посещават тук, в хотела. Ще те нападнат орди. Ще разрешиш ли да направя едно предложение, Джъстин?

— Естествено, казвай!

— Мисля си, че трябва да помолиш хората да пишат на теб или на мен по имейла на агенцията и ние ще сортираме писмата. Ще отделим подходящите кандидати, за да ги интервюираш.

— Страхотно хрумване! Кой по-добре от теб ще подбере хората. Ти си от Истанбул.

— Да, от Истанбул съм, макар че не съм родена тук. От провинцията съм. Моето семейство има чифлик, там съм пораснала.

— Напуснала си чифлика и си се преселила в големия град, също като мен. Родена съм и съм отгледана в Кънектикът и с Ричард още държим къщата, където сме отгледани. През уикендите ходим там. Твоето семейство запази ли чифлика?

Ифет кимна.

— Един от братята ми го управлява.

— В такъв случай сигурно произхождаш от голямо семейство.

— Имам сестра Нимет и трима братя — Хасан, Ихсан и Измет. Сестра ми живее в Истанбул.

— Колко хубаво… предполагам, че двете живеете самостоятелно, като мен.

— Да. Да се върнем на обявата за документалния филм. Какво по-точно възнамеряваш да напишеш в нея?

Джъстин взе чантата си и след като порови малко, напипа бележника и го извади. Прелисти страниците, покашля се и започна да чете:

— „Носителката на наградата «Еми»“, телевизионната продуцентка Джъстин Ноулан ще снима документален филм със заглавие „Биография на един град: разказ за живота в Истанбул“. Това е заглавието, текстът съдържа само няколко реда. Ето какво написах: „Последният филм на Джъстин Ноулан «Доказателство за живот» ще бъде излъчен през септември. В него се разказва за живота на човека, смятан за най-големия жив художник днес — Жан-Марк Бретон, и ще бъде гледан от милиони зрители по целия свят.“ — След кратка пауза продължи: — Ще има малко празно пространство, след което ще напиша нещо подобно: „Сега Джъстин Ноулан възнамерява да фокусира своята камера върху Истанбул и неговата история, религиозни общности, традиции, архитектура и забележителности, храна, както и върху живота на обикновените хора. Знаете ли някоя интересна история за града? Ако знаете, моля…“ — Джъстин затвори бележника и заключи: — Толкова за текста, трябва, разбира се, да прибавим адреса на твоята агенция. Какво мислиш?

— Като дължина е идеален. Стегнат и ясен. Кога ще го публикуваш?

— Надявам се следващата седмица. Възнамерявам да покажа твоята снимка като на главен асистент, моята като на режисьор и на Габриел като на консултант. Тя може да я види, или някой приятел, и ще се досети, че съм тук. Но като изключим това, решението ми да направя филм е съвсем сериозно. Обявата не е само опит да открия баба. Надявам се, че разбираш, Ифет.

— Ти си сериозен и искрен човек, Джъстин, знам го. Проектът е много интересен. Радвам се, че ще участвам в него, и с удоволствие ще ти дам снимката си.

— Благодаря, а сега може би е най-добре да поръчаме нашите салати. В колко часа ще дойдат да ни вземат с лодката?

— На пристана на хотела в два часа.