Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (16)

Петнадесета глава

Чаят следобед винаги носеше радост и всички бяха щастливи, че са заедно, че Джъстин и баба й най-накрая се намериха.

Габриел беше почти в екстаз от радост, че Джъстин е до нея на дивана, и от време на време стискаше ръката й и я прегръщаше. Достави й удоволствие, че внучката й не е глезла и си е същото любещо създание, каквото беше и като малка.

На трийсет и две тя беше сърдечна, очарователна, харизматична, с естествени и непринудени маниери. Освен това беше станала прелестна жена. Имаше дълга руса коса, изваяни черти и огромни сини очи. „Висока и грациозна като моята майка — помисли си Габриел — и като моята баба. От нашия род е, няма никакво съмнение.“

Замисли се за Дебра, която определено беше Хардуик — по-мургава и чернокоса като красивия си баща. Дебра. Беше я изгубила много отдавна. Не само през изминалите десет години, но още от детството й, откакто Питър Хардуик я възпита по свое подобие, сложи й печат, че е негова, както бе постъпила и арогантната му майка. Беше я превърнал във фанатичка от малка. Стана глупава снобка с изключително мнение за себе си и за произхода си. Повлияха й прекалено много и в известен смисъл съсипаха живота й, втълпявайки й очаквания, които бяха опасни — несъобразени със способностите й и всъщност недостижими за нея. Гледаше почти всички отвисоко, изтъкана от класови предразсъдъци.

— Давам пени за мислите ти, бабо — обади се Джъстин, вглеждайки се в лицето й.

— Не струват цяло пени. Но ти нямаш цена. Гордея се с теб, Джъстин, за това каква си станала.

— Може би нямаше да се гордееш, ако знаеше какво бях намислила — подсмихна се тя.

Габриел седеше до един висок прозорец. Сноп слънчева светлина позлатяваше сребристата й коса и озаряваше очите й, и те станаха сини както в младостта й.

Възрастната жена поклати глава, лицето й засия.

— Никога не можеш да ме разочароваш и като дете никога не си ме разочаровала. Но кажи ми каква пакост беше измислила?

— Щях да публикувам снимката ти в обява в турски вестник. Обявата е за моя нов документален филм, но се надявах, че ако я видиш, ти или Анита, ще се свържете с мен.

— Това нито щеше да ме разстрои, нито да ме изплаши, би трябвало да го знаеш, скъпа. Нямаше да ме смути. Коя снимка между другото? Надявам се, че е хубава.

Джъстин се подсмихна.

— Помолих Ричард да ми я изпрати с куриер. Утре ще я получа… Подари ми я преди петнайсет години и е правена в къщата на чичо Трент в Лонг Айлънд. — Очите на Джъстин блеснаха изведнъж. — Знаеш ли, на нея си със синя рокля, същият цвят като този шарф.

— Спомням си съвсем ясно деня… значи ще правиш нов филм?

— Нарекох го „Биография на един град“, ще бъде за Истанбул, бабо. Отначало си измислих филма, за да привлека Ифет. Нали разбираш, всъщност дойдох, за да те намеря. Но през тази седмица се запалих.

— Наистина чудесна идея. Ще я осъществиш ли все пак, въпреки че ме откри?

— Да, бабо, защото идеята си заслужава, и за този град има какво да се разказва. Филмът, който току-що завърших, ще се излъчи през септември и дадох няколко интервюта за него в местните турски вестници, както и в тези, които излизат на английски. Надявах се, че ще прочетеш за мен и ще ме потърсиш в „Чъраган Палас“.

Габриел сви вежди.

— Кога са излезли?

— В началото на седмицата.

— Снощи с Анита се върнахме от Бодрум, на юг е. Бяхме там няколко дена и явно не съм ги видяла.

Джъстин кимна, поколеба се, после попита шепнешком:

— Знаеше ли, че Анита е писала на майка ми?

Габриел поклати глава и отговори също така тихо:

— Не знаех. Решила го е на своя глава, без да спомене и дума. Но когато Дебра не й отговори, се разтревожи и ми призна. Отначало се изплаших. Но не се изненадах, че дъщеря ми не се обади. През тези години писах много пъти на майка ти, но тя не ми отговори нито веднъж… — Ифет се запъти към тях и Габриел смени темата: — Как попадна на Ифет?

— Приятелка на Джоан е. О, божичко, така се заплеснах, че забравих да съобщя новината на Джо! Извинете ме, трябва веднага да й се обадя.

Ифет стоеше до дивана.

— Ще си тръгвам вече, Габриел… Джъстин. Анита любезно ме покани на вечеря, но мисля, че е по-добре да останете сами тази вечер. Имате да си говорите толкова много.

— Но аз те поканих на вечеря — напомни й Джъстин.

— Да, много мило. Но това беше, преди да намериш баба си — засмя се Ифет. — Още не мога да дойда на себе си!

— Нито пък аз — възкликна Джъстин.

Габриел стана и прошепна:

— Много благодаря за помощта, Ифет. Никога няма да мога да ти се отблагодаря. Мисля, че по божия воля сте се разхождали по Босфора днес следобед. Наистина го вярвам. Не вярвам в случайности… Мисля, че има космически план. — Приближи се до Ифет и я целуна по страната. — Надявам се, че ще те видя през следващите няколко дена.

— Със сигурност.

— Хайде, ще те изпратя до кея — каза Джъстин.

— Благодаря, но не е необходимо.

* * *

Джъстин и Ифет вървяха към кея през градината, опасваща вилата на Анита. По едно време Ифет каза:

— Баба ти е чудесна и много хубава. Англичанка от глава до пети.

— Да, прекрасна е. Анита също е привлекателна като баба, но по свой начин. Някак блага.

— Не мога да изразя колко се развълнувах, когато намери баба си. Беше истинско чудо.

— Късмет. Но така е в живота, нали знаеш? Изпълнен със странни обрати на съдбата, съвпадения, неочаквани събития, които са като благословия. Знам само, че я намерих и нямам никакво намерение да я губя отново. — Джъстин замълча, после добави: — Не мога да ти се отблагодаря, помогна ми толкова много, Ифет, държа се с мен търпеливо и мило.

— Беше ми приятно. Ще снимаш ли филм?

— Да… Също така ще пусна обявата. Мисля, че идеята да се подберат истории за хората в Истанбул и за техния живот, не е за пренебрегване. Намеренията ми не са се променили. И все така искам да работя с теб.

— Разбира се, с удоволствие, Джъстин.

— Виж, Нури ни маха от кея.

* * *

Като се връщаше към старинната ялъ, Джъстин спря за момент и набра номера на Джоан. Тя не й отговори. Обади се и в нейния апартамент в Ню Йорк, но когато се включи телефонният секретар, остави съобщение за чудесната новина и затвори.

Щом влезе в гостната, усети промяна в атмосферата. Огледа се и забеляза, че Габриел и Анита са по-спокойни. Майкъл беше в другия край на стаята и говореше по мобилния телефон.

Отиде до баба си и каза:

— Току-що звънях на Джоан, но не я намерих. Оставих й съобщение. Тя ще ми се обади. Знам, че ще иска да говори с теб, бабо. Нали нямаш нищо против?

— Разбира се, скъпа — отговори Габриел. — Порасна пред очите ми, все едно е от нашето семейство. Как е тя?

— Все същата си е, винаги оптимистка като мен. Знаеш, че не мога да понасям мрачните хора. Омъжи се за един от онези типове от Уолстрийт, дето уж са голяма работа, но се оказа невъзможен. Разведоха се. Имат момченце, казва се Саймън и на години е колкото Дейзи. Джо се занимава с връзки с обществеността във филмовите продукции.

— Ами Дейзи? Каква е моята правнучка?

— Прилича на мен и на теб, бабо. Руса, със сини очи, висока, преждевременно развита, без да е досадна, сияйна като цветна пъпка. Прелестна е.

— А майка й?

— Памела почина преди две години — отговори Джъстин натъжено. — Имаше рак на матката и си отиде бързо. Ричард го понесе изключително тежко. Беше съкрушен.

— О, Джъстин, много съжалявам — натъжи се Габриел. — Горкият Ричард. Такава загуба се понася трудно.

Анита прошепна няколко съболезнователни думи и после попита по нейния изключително откровен начин:

— Ами ти, Джъстин? Мома ли си, омъжена, разведена?

Джъстин се разсмя.

— Не съм се омъжвала, затова не съм и разведена. Мома съм, волна като птичка и ми харесва така.

— Наистина ли? Ммм, това ме кара да се замисля, скъпа моя. — Докато говореше, искрящите й черни очи се спряха на внука й до прозореца и лицето й придоби някак замечтано изражение.

Габриел забеляза и взе да се подсмихва.

— Досещам се какво ти минава през ума.

Джъстин отмести поглед от баба си към Анита и после към Майкъл, в когото баба му се беше загледала. Отново се обърна към възрастните дами, забеляза заговорническите им изражения и за неин ужас усети, че се изчервява. Отвори уста да реагира бурно, но веднага я затвори, защото Майкъл тръгна към тях.

— Имах уговорена среща за вечеря, но я отмених. Така че съм волен като птичка — обясни той.

Анита се разсмя. Габриел едва се сдържа.

Джъстин седеше на дивана, беше все така смутена и не каза нищо. Лицето й остана безизразно.

Анита изрече тихо:

— Странно как се изрази, Майкъл.

— Как се изразих, бабо?

— „Волен като птичка“. Само преди секунди Джъстин каза същото. Но имаше предвид нещо друго.

Той не обърна внимание на забележката й, взе стол и седна срещу Джъстин.

— Трябва да решиш тази вечер ли ще се преместиш при Габриел или утре сутринта.

— Тази вечер, разбира се. — Погледна баба си и попита: — Удобно ли ти е?

— Не ставай глупава, естествено, че ми е удобно. Защо да чакаме до утре? Не чакахме ли достатъчно дълго да бъдем заедно?

— Правилно — отговори Майкъл, преди младата жена да отвори уста.

Взря се в него и си помисли, че определено знае как да поеме командването в дадена ситуация. Той я погледна с такава топлота, че тя почувства отново онова странно напрежение и веднага се извърна, съзнавайки как й въздейства.

— Как искаш да отидем, за да си събереш багажа и да напуснеш хотела, с кола или да прекосим Босфора с нашата моторница?

— Както ти е удобно, Майкъл — успя все пак да проговори.

— По моста сигурно има голямо задръстване — отбеляза Анита.

— Така си е. Тогава значи е решено. Отиваме с моторницата. — Той стана. — Шюкри, нашият капитан, ще почака да ни върне навреме за вечеря. — Като хвърли поглед към Габриел, попита нежно: — Съгласна ли си, Габи?

— Да.