Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (31)

Тридесета глава

След като Анита си отиде в своята ялъ, Джъстин се качи в спалнята с намерението да прослуша записа и да прегледа бележките си. Но изведнъж и тя се почувства изморена. Събу обувките си и легна.

Айше беше спуснала завесите, за да не влиза слънце, и беше включила вентилатора на тавана. Стаята беше леко затъмнена и хладна. След секунди Джъстин се унесе и заспа. Сънят й беше дълбок, без сънища.

Когато се събуди, погледна часовника и видя, че е спала повече от час. Очевидно е имала нужда от сън. С Майкъл си лягаха късно, а последната нощ, когато се любиха, почти не спаха. „Изтощих се и още съм изтощена“ — помисли си тя и посегна към телефона, точно когато зазвъня.

— Ало — изрече.

— Аз съм — чу гласа на брат си. — В неудобно време ли се обаждам?

— Не, съвсем удобно е. Бях задрямала и тъкмо се събуждам. Взех интервю от Анита за документалния филм, после обядвахме, пак разговаряхме и най-накрая и двете капнахме. Всичко наред ли е, Рич?

— Аз съм добре. Монтажът почти приключва. Дотук мина без произшествия, макар че се страхувам, като го казвам… не искам да предизвиквам съдбата.

— Чудесна новина. Знаеш ли вече кога ще дойдеш в Истанбул? Всички те очакваме с нетърпение — прибави Джъстин с желание да го накара да обещае.

— Още седмица и ще мога да тръгна. Скоро ще дойда, не се тревожи.

— С Дейзи, надявам се.

— Разбира се. — Настъпи мълчание. Ричард се покашля и предпазливо попита: — Имаш ли нещо против Джоан и Саймън да дойдат с нас?

Брат й я свари неподготвена, за момент се сепна и не отговори веднага.

— Нали всичко е наред? — неспокойно попита той.

— Естествено. Баба ще бъде на седмото небе от радост, аз също. — Поколеба се, преди да попита: — Сигурно сте прекарали хубав уикенд с нея.

— Да, прекарахме чудесен уикенд. Повечето време бяхме в „Индианско бърдо“ с децата, с нея се отпуснах, почувствах се спокоен. Не се бях чувствал толкова добре, откакто… ами, както преди Памела да се разболее. Джоан беше наистина невероятна. Постоянно ме разсмиваше, тя е истинска приятелка. И…

— Винаги е била истинска приятелка — прекъсна го Джъстин и се засмя тихичко. — Просто си забравил.

— Вярно е, предполагам.

— Да, вярно е, но се надявам, че сте повече от приятели — промърмори тя, за да го предизвика да говори.

Настъпи мълчание, преди Ричард да отговори:

— Да, повече от приятели сме. Тя е сърдечна, любяща и секси. Аз сякаш изплувах от дълбок сън… За пръв път, откакто Памела умря, се почувствах жив.

— Радвам се, Ричард, че си щастлив. Особено с жена като Джоан. Познаваш я много добре, а тя те разбира.

— Сигурно съм бил тъп, та да не разбера… че има дълбоки чувства към мен — изрече брат й.

— Няма значение, нали сега знаеш.

— Виж, Джуджу, трябва да ти кажа нещо. Чух го от майка ни.

Джъстин седна изправена като струна и извика:

— Кога? Какво иска?

Това предвещаваше неприятности.

— Получих имейл от нея — отговори Ричард. — Едва тази сутрин го намерих. Пита ме дали познавам някой архитект в Лос Анджелис. Явно обзавежда грамадна къща в Токио на някакъв мастит японец. Наета е като дизайнер. Иска да се консултира, това е всичко.

— Попита ли за Дейзи? Или за мен? А за теб? Поинтересува ли се как сме?

— Не спомена никого от нас. Толкова беше делова, та чак се подразних малко, признавам си.

— Карай в същия дух и не й отговаряй.

— Ще ме бомбардира с имейли, ако не й отговоря. Не мога да го понеса. Не искам да ми се обажда. Толкова е арогантна.

— Зная. Тогава по-добре й отговори хладно и делово като нея. А още ли броди по китайската земя или е отишла в Хонконг?

— Нямам представа и нямам намерение да бъда любезен. Не изпитвам към нея сърдечни чувства. Тя е невъзможна — развика се Ричард.

— Един ден и ние ще й кажем какво мислим.

— Точно така. Предполагам, че не си питала баба какви други документи е намерила майка ни, когато е разбила писалището.

— Не съм. Нито пък ще я попитам, Рич. И все пак Майкъл ми каза нещо. Спомена, че баба е спасила живота на Анита. Тя сама ще ми разкаже утре, преди с Анита да заминат за Бодрум. — В гласа й се долавяше смях, когато добави: — Двете обзавеждат къщата на клиент в Бодрум, ако искаш, вярвай.

— Вярвам… баба, която си спомням, винаги работеше. Как е спасила живота на Анита? — попита Ричард, също толкова любопитен, колкото сестра си.

— Майкъл не уточни, но ще ти кажа, щом разбера. Това е епизод от миналото, от тайнственото минало на Габриел.

— Съгласен съм, не знаем почти нищо за ранните й години. Ще се обадиш ли на Джоан?

— Ще й се обадя и ще изпратя, както обикновено, имейли на нея и на Дейзи. Съобщи ми кога възнамеряваш да пристигнеш. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Иска ми се да тръгнем още утре. Изведнъж наистина се развълнувах за това пътуване.

— И аз, а баба сигурно отдавна брои дните. Е, приятен ден. Ще се чуем по-късно.

— Целувки, Джуджу.

След като затвориха, Джъстин се замисли за разговора. Много се радваше, че Ричард и Джоан са успели да направят огромната крачка към леглото.

Замисли се и за майка си. Време за нея вече нямаше, искаше само да застанат очи в очи и да я попита за ужасната лъжа, която им каза преди години. След това щеше да се освободи от нея. Завинаги.

Джъстин стана от леглото и набра номера на Джоан в Ню Йорк. След секунда Джо се обади:

— Ало?

— Направи го! — викна Джъстин. — Най-после вкара брат ми в леглото.

— Той ли ти каза? — попита приятелката й и в гласа й долови нежност и смях.

— Не го каза направо, знаеш колко е сдържан. Но така или иначе ми го каза. И аз съм много щастлива, Джо, защото вие сте един за друг. Чудесно е, че със Саймън ще дойдете в Истанбул.

— Когато Ричард ме попита дали ще дойда с него и Дейзи, като взема и Саймън със себе си, се изненадах, но естествено веднага се възползвах от възможността. Не мисля, че е нещо мимолетно. Сигурна съм, че връзката ни ще продължи.