Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (37)

Тридесет и шеста глава

Щом влезе в спалнята, Джъстин взе бележника, седна на канапето и го отвори. Погледът й за секунда се задържа върху заглавието „Фрагменти от един живот“ и изпита любопитство към това, което следва, но и се страхуваше да започне да чете отново.

Намери страницата, до която беше стигнала, и се взря в думите.

Провинция Бранденбург

17 ноември 1938 г.

Не заспах. Плаках почти цяла нощ. Не преставах да мисля за мама. Или за папа и Ерика. Изпитвах болка. Копнеех да бъда с тях. Къде бяха? Как се чувстваха? Умът ми трескаво работеше. Трябваше да разбера какво се е случило с тях. Къде са отведени. Сигурно съм заспала от изтощение. Княгинята ме събуди в девет часа сутринта. Беше облечена за излизане. Каза ми да се приготвя и да сляза за закуска. Хеди, готвачката, ме очаквала, а тя отивала при човек, който можел да ни помогне. Княгинята се наведе, нежно погали косата ми и добави, че ще гостуваме известно време на Арабела фон Витинген в замъка в провинция Бранденбург.

Изпълних всичко, което искаше. Бях готова и я чаках. Когато тя се прибра, веднага разбрах, че не носи добри новини. Каза ми, че нейният познат все още не знаел нищо. Щял да научи, увери ме и ми се усмихна. Слязохме във фоайето. Наведе се до мен и прошепна:

— Не говори лични неща пред никого от прислугата. Никъде. Сигурна съм, че са ни предани, но по-добре си мълчи — завърши тя.

Ханс, шофьорът на господин барона, щеше да ни закара. Прибра куфарите ни. Помогна на княгинята да седне на задната седалка. Качих се след нея. Седяхме мълчаливо. Чудех се по кой път ще поемем за провинцията. Тръгнахме към Тиергартенщрасе. Като минахме покрай „Тиергартен“, си помислих за мама. Градината беше оформена като естествен английски парк, затова мама я харесваше толкова много.

Пътувахме по „Унтер ден Линден“. Княгинята затвори очи и промърмори:

— Обезобразили са най-хубавите булеварди на Берлин.

Направих гримаса. Знаех какво има предвид. Нацистите бяха издигнали колони в редици по средата и отстрани и на върха на всяка имаше двуглав нацистки орел. Мама казваше, че това е глупост, нелепа приумица.

Завихме към Вилхелмщрасе и аз настръхнах. На тази улица се намираше канцлерството на Райха, където Хитлер измисляше налудничавите си планове заедно със своите престъпни поддръжници. Фюрерът кроеше заговори за смърт и разрушение зад тези стени. Неудържимо се разтреперих. Княгинята ме погледна.

— Отиваме в Британското посолство — прошепна тя. Мислите ли ми прочете?

Отвори чантата си, извади писмо и ми го показа.

Беше адресирано до сър Невил Хендерсън, британския посланик в Берлин. Колата спря пред посолството. Ханс взе писмото. Надникнах през стъклото. Гледката ме ободри. Знамето на Британското кралство се вееше. Спомних си сестрата на мама леля Берил, която беше там, далеч в Лондон. Писмото заради мама ли беше?

Като потеглихме отново, княгиня Ирина каза:

— Макар че съм била много пъти в дома на Курт, почти нищо не знам за областта. Моля те, Габриел, разкажи ми.

Започнах да й разказвам:

— Някога тази област е била собственост на рицарите от Тевтонския орден. Горите в провинция Бранденбург са били тяхно владение. Простират се до Прусия. Сред тях има много езера, канали и малки реки, които минават през старинни и очарователни села. Има три реки в областта — Хавел, Шпрее и Одер. Има и няколко големи замъка. Двата най-големи принадлежат на принц Курт и на граф Райнхард фон Тигал.

— Благодаря, Габи — каза княгинята. Тя се облегна назад и затвори очи. Аз направих същото. Мълчахме, докато стигнем в замъка, в който живееше семейство Фон Витинген.

Принцеса Арабела фон Витинген, най-добрата приятелка на мама, ни чакаше на стълбището пред замъка. Щом я видях, очите ми се напълниха със сълзи. Тя беше висока, стройна, русокоса и синеока. Приличаше много на майка ми. И двете бяха англичанки, имаха еднакви кадифени гласове. Моята майка не беше аристократка като Арабела, но произхождаше от високоуважавано семейство на английски евреи. Нейният прапрадядо дошъл в Англия от Франция в началото на деветнайсети век. Казвал се Лео Голдсмит. Бил е търговец на диаманти. Бизнесът му бил изключително успешен и семейството на майка ми забогатяло.

Искаше ми се да изтичам към Арабела, като слязох от колата. Но се сдържах и тръгнах спокойно с куфара си в ръка. Княгинята ме последва заедно с Ханс, който носеше нейния куфар.

Като изкачих стълбището, Арабела разтвори ръце. Пуснах куфара на земята и се притиснах към нея. Тя ме прегърна и зашепна утешителни думи. После влязохме. Ханс замина. Не харесвах шофьора. Не му вярвах. Бях доволна, че мълчахме пред него. Не виждах Диана и Кристиян и се обърнах към Арабела да попитам къде са.

— При баба си са. Ще си дойдат утре, Габриел.

Като че ли беше прочела мислите ми. Като Ирина. Това толкова лесно ли беше? Трябваше да се науча лицето ми да не ме издава.

Арабела ни заведе в салона. В камината гореше силен огън и на масата забелязах чайник, чаши, чинийки и чиния със сандвичи. С княгиня Ирина се зарадвахме на горещия чай с лимон и на огъня.

Седнахме и Арабела каза:

— Днес говорих със съпруга ми и той ще се постарае да разбере къде са Стела, Дирк и Ерика. — Погледна въпросително Ирина. — Знам, че и ти си се опитала, Ирина.

— Опитах се — отговори руската княгиня, клатейки глава. — Нямах късмет. И се страхувам от най-лошото.

Свих се на дивана и я погледнах.

— Какво искаш да кажеш?

— Моят познат, човекът, с когото се срещнах тази сутрин, ми каза, че навярно вече са изпратени в лагер, Габи. Не ти казах веднага, защото исках да си с Арабела, когато научиш. Трябва да знаеш, че ще те пазим.

— Но семейството ми — избухнах в сълзи.

Арабела, която седеше до мен, ме прегърна и аз се разридах още по-силно. Оприличих я на майка ми.

Най-после престанах да плача, изправих гръб и изтрих сълзите си.

— А можем ли да ги изведем от лагера?

— Не знам — много тъжно промърмори княгиня Ирина.

Арабела каза:

— Нека да видим какви новини ще донесе Курт. Има още нещо, което искам да обсъдя с теб, Габриел. — Кимнах и тя продължи: — Става въпрос за твоята леля Берил в Лондон. Обади ли й се по телефона? Знае ли какво се случи вчера?

— Не. Не съм й се обаждала. — Тогава разказах още веднъж как заварих апартамента. Разказах и за госпожа Вебер. — Не съм се обаждала, пък не ми дойде наум — промълвих. — Бях разтревожена за семейството си.

Двете жени се спогледаха и Ирина каза:

— Мисля, че ще взема още една виза. Според Арабела можем да уредим пътуването ти до Лондон. Ще се погрижа за някои неща, но и двете сме сигурни, че ще успеем.

Поклатих глава.

— Не искам да заминавам! Искам да остана тук. Да намеря родителите си. Не мога да ги изоставя. Не искам. Трябва да съм смела и да остана в Берлин, да намеря мама и папа, и Ерика.

Гласът ми трепереше, докато говорех. Притиснах ръка до устата си. Мисълта да замина без семейството си ме плашеше.

— Ще ги търсим! — извика Арабела. — Трябва да запазим спокойствие и да се контролираме. Да не прибързваме. Но междувременно нищо не ни пречи да предприемем някои стъпки. Не си ли съгласна, Ирина?

— Съгласна съм — отговори тя и добави: — Ще говоря с един човек. Ако някой може да помогне, това е той. И ще помогне. Ще вземе виза, Арабела.

Руската княгиня ми се усмихна с обич. Знаех, че е добра и грижовна и иска да ме успокои. Но нямаше как. Наистина не можеше. Дълбоко в себе си знаех, че щом Гестапо отведе някои хора, повече никой не ги вижда. Нацистите имаха пълна власт. Бях чула баща ми да го казва много пъти.

Същия следобед облякох палто, вързах си шал и излязох на разходка. Имението беше красиво дори през зимата. Грамадни ели се издигаха наоколо и сякаш докосваха синьото небе. Отвсякъде долиташе ромон на вода. Около замъка имаше много канали. Моята майка си имаше тук любимо място на върха на един скалист хълм. Изгледът към езерото и долината беше великолепен. Мама обичаше да седи там и да чете. Понякога Арабела уреждаше пикник и водеше Диана и Кристиян. Тогава ставаше много весело, всички се радвахме от сърце.

Седнах под скалите, облегнах се и затворих очи. В този момент чух гласа й, изричаше моето име, наричаше ме „скъпото ми момиче“, рецитираше любимото си стихотворение или ми четеше нещо от някоя специална книга.

Дали щях да чуя пак гласа й? Щях ли да видя усмивката й? Щях ли да погледна нейните ясни сини очи? Никога ли нямаше да усетя нежната й ласка? Прегръдката й? Завинаги ли ме беше напуснала моята майка? А малката Ерика? Сестричката ми, която беше само на осем години? Ами татко? Никога повече ли нямаше да го чуя да свири на своя „Страдивариус“? Нямаше ли да видя как щастливо се смее, колко радостно е лицето му, когато е с малобройното си семейство? „Моите момичета“, така ни наричаше. Обичаше ни нежно. И ние го обичахме. Бяхме щастливо семейство.

Въпреки че не го казаха направо, бях сигурна, че принцесата и княгинята не са оптимистично настроени по въпроса за моето семейство. Усетих го. И не можех да се отърся от това чувство.

Как се справя човек с такава загуба? Джъстин затвори книгата и се облегна. Отчаяние, самота, страх, скръб… всички тези чувства са смазвали баба й, когато е била само на четиринайсет. Тази мисъл съкруши Джъстин. Беше непоносимо и трябваше да остави бележника за малко, за да се успокои.

Изпита внезапно желание да говори с Майкъл. Погледна колко е часът. В Лондон беше с два часа по-рано. Поколеба се за момент, защото не знаеше дали не е на среща. И като пое дълбоко дъх, набра номера на мобилния му телефон.

След малко чу гласа му.

— Долтън на телефона.

— Джъстин се обажда. Удобно ли е да поговорим?

— Здравей, удобно е. Тъкмо се върнах в хотела.

— Искам да ти разкажа нещо — започна тя и се разплака.