Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (43)

Четиридесет и втора глава

Светлината, която нахлуваше през завесите, събуди Джъстин рано. Толкова беше изморена през нощта, че забрави да спусне транспарантите.

Погледна часовника на нощното шкафче и видя, че е едва пет часът. Когато погледът й попадна върху бележника с кожена подвързия, се разсъни. Трябваше да продължи да чете. Но преди това имаше нужда от чаша кафе.

Още никой не беше станал. Слезе в кухнята, направи си кафе и си препече филийка, повече не й беше необходимо.

След петнайсет минути беше в спалнята си и подпряна на възглавници, четеше „Фрагменти от един живот“.

 

 

Берлин

1 септември 1938 г.

Първият ден на септември беше тъжен ден за Ирина. „Ден на гибел“, така го нарече. Германия беше във война. Като внезапна светкавица Хитлер беше нападнал Полша на зазоряване. По земя и въздух. Поляците не били подготвени за нападението според Ирина. Стоеше залепена до радиото и слушаше новините по Би Би Си от Лондон, както много берлинчани. Всички вярваха, че тази станция предава истинските новини. Най-мощната армия на двайсети век беше хвърлена срещу тях, а те нямаха нито въоръжение, нито самолети да се защитят. Така ми обясни Ирина. Поляците били свършени.

Плака часове, след като чу новините, и не се откъсна от радиото. Тъкмо започваше емисията в девет вечерта.

Живеехме сами в къщата на „Люцовуфер“, като се изключат Хеди — готвачката, и Анджелика — младата камериерка. Валтер, икономът, служеше в Луфтвафе. Майка й — княгиня Наталия и господин баронът останаха в Баден-Баден. Хеди и Анджелика имаха свободен ден. Опитах се да накарам Ирина да хапне нещо, но тя отказа.

Оставих я да слуша радиото и отидох в кухнята да направя чай. Добавих лимон и последната лъжичка захар, после го налях в две чаши. Ирина държеше да пие в стъклена.

Като се върнах в библиотеката, тя вече не плачеше. Беше спокойна. Подадох й чая и тя ми благодари.

— Извинявай, Габи — промълви. — Отпуснах се и скръбта ме надви. Сигурно повечето от приятелите ми във Варшава ще умрат, ако вече не са мъртви.

— Може би са имали късмет — прошепнах. Искаше ми се да я ободря.

— Може би — съгласи се тя. Но само за малко, после каза: — Хитлер ще ги изтреби до крак. Неговата омраза към поляците е известна. За него те не са хора.

Зяпнах я.

— За него те не са ли достигнали човешко ниво? — ахнах аз.

Тя кимна.

— Нападна Полша, защото иска да унищожи славянския род. Също така да разшири на изток Лебенсраум, както нарича жизненото пространство за развитие на арийската раса. Според принц Курт Хитлер иска техните земи.

Телефонният звън ме накара да подскоча. Принцесата отговори.

— Да, да — каза на немски и заслуша внимателно. След секунда каза на английски: — Сама съм с Габриел.

После остави слушалката и ме погледна.

— Беше принц Курт. Върнал се е в Берлин. Принцеса Арабела и децата са останали в Швейцария. Наел е къща там. Е, така е най-добре. Принцът сигурно ще е гладен. Имаме ли някаква храна?

— Хеди сготви пиле тази сутрин. Имаме още маруля и четири картофа.

— Няма да ги питам дали са гладни — реши княгинята.

Погледнах я втренчено.

— Тях ли? Още някой ли ще дойде с принц Курт?

Тя наклони глава.

— Двама други мъже. Трябва да се съвещаваме, да набележим план.

Когато се позвъни, Ирина отиде да отвори. Принцът влезе в библиотеката, следван от двама мъже с униформи. Единият беше любезният полковник Ханс Остер. Не познавах другия. Принц Курт ме поздрави топло, а полковник Остер стисна ръката ми. Учтиво, все едно бях голяма жена. После представи другия мъж. Оказа се Вилхелм Канарис от Абвера, шефът на немското военно разузнаване. Мъж с голяма власт. За много хора спасител и светец. Той беше издействал визата за Анита.

Той ми се усмихна по много приятен начин. „Носи огромната си власт с голямо смирение“ — беше ми казала веднъж княгиня Ирина. Знаех, че е добър човек.

Реших да ги оставя сами. Извиних се и излязох от библиотеката. Ирина излезе с мен.

— Само ще изпият по нещо — каза тя. — А ти, Габи, се нахрани.

Поклатих глава. Качих се в стаята си и седнах до радиото. Беше мое. Арабела ми го подари през юни за рождения ми ден. Не го пуснах. Замислих се за Гретхен. Тази сутрин мина да ни види. Идваше веднъж в месеца, за да информира Ирина за здравето си. Беше бременна в петия месец след нещастието в замъка. Аз извадих късмет. За мое голямо облекчение не забременях.

Гретхен стана друг човек — нервна, неспокойна, като че ли чезнеше. Изживяването я беше изплашило. Беше ми мъчно за нея. Не остана дълго. Когато си тръгна, Ирина й даде плик с пари от Арабела. Принцесата се чувстваше отговорна. Изнасилването стана в нейния дом. Гретхен имаше късмет в едно отношение. Нейните сестри живееха в Берлин на улица точно след Тиергартенщрасе. Бяха готови да се грижат за нея и тя самата твърдеше, че няма от какво да се оплаче.

Слушах половин час Би Би Си. Така се чувствах по-близо до леля Берил. От време на време се чувахме по телефона, но връзката понякога беше много лоша. Тя още ме чакаше да отида при нея в Лондон. Вратата се отвори и погледнах натам. На прага застана Ирина. Лицето й беше бледо. Изглеждаше много зле.

— Какво има — попитах.

Княгинята седна, без да отрони дума.

— Какво има — попитах пак.

След кратко мълчание тя отговори:

— О, Габи, моите приятели са обречени, както се страхувах. Хитлер планира масови екзекуции на аристокрацията, духовенството, католическите свещеници, политически дисиденти, евреите и полската интелигенция. Всички ще бъдат избити. Ще бъде кървава баня.

Изохках.

— Но това е невъзможно. Не може да избие цялото население.

Тя се вторачи в мен.

— Виж какво прави с евреите в Германия.

Мълчах. Помислих си за моето семейство и сърцето ми се сви. Боях се за тях повече от всякога.

Ирина каза:

— Нападението беше брутално. Ще се извършат неописуеми зверства.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Канарис ни каза. Отвращава се от нашествието, но онова, което е подразбрал и което знае, неминуемо ще се случи. Моите приятели ще умрат.

Тя се разплака.

Коленичих до нея, взех ръцете й. Бяха леденостудени. Не знаех как да я успокоя.

— Може би няма да е толкова зле. Не е възможно да се избие един цял народ. — Тя не отговори и прибавих тихо: — Нали?

Княгиня Ирина Трубецкая вдигна ръка и се взря дълбоко в очите ми.

— Ако ти си фюрер — да, няма да бъде възможно. Знаеш ли какво ми каза К? — Поклатих глава. — Преди да тръгне, каза: „Прочети «Моята борба» и ще повярваш на онова, което говоря“. Хитлер трябва да бъде премахнат — завърши тя, шепнейки. — Трябва да бъде убит. Ако ли не, ще разруши Германия.

Тези думи ме ужасиха. Били са тук, за да кроят заговор, тези трима мъже заедно с Ирина. Бях убедена. Изплаших се за нея. Не исках нищо да се случи на моята прекрасна руска княгиня.

 

 

Берлин

3 септември 1939 г.

Два дни по-късно, в неделя Ирина беше доста по-радостна. Пак се бяхме залепили до радиото в библиотеката и слушахме новините от Лондон. В единайсет часа тази сутрин Британското кралство беше обявило война на нацистка Германия. След шест часа френското правителство последва примера му. Княгинята каза с усмивка:

— Те ще спечелят войната. Британците ще разбият Хитлер.

Беше изпълнена с вяра, че Третият Райх ще падне. И аз вярвах. Тази вяра ни вдъхваше надежда.

 

 

Провинция Бранденбург

6 март 1940 г.

Отидохме в замъка, понеже принц Курт беше помолил Ирина да го нагледа. Принцеса Арабела се беше върнала с децата в Швейцария. Принцът постоянно пътуваше като посредник на „Круп“. Когато беше в Германия, живееше в тяхната берлинска къща.

Ирина му каза, че можем да отидем за една-две седмици. Искаше да услужи на принца, пък и реши, че и ние имаме нужда от промяна. В Берлин атмосферата беше мрачна. Цареше отчаяние. По улиците нямаше толкова обикновени хора, колкото от службите на Гестапо, СС и войници на Вермахта. Разбойниците бяха навсякъде. Недостигът на храни се задълбочаваше. Много други стоки от първа необходимост също изчезнаха от пазара. Господин баронът и княгиня Наталия се върнаха в дома си на „Люцовуфер“. Баронът възнамеряваше да превърне избата за вино в бомбоубежище. Според него британците скоро щяха да бомбардират Берлин.

Преди да тръгнем от Берлин, княгиня Ирина се обади по телефона на Гретхен. Каза й, че отменя срещата този месец. Попита Гретхен дали иска да дойде при нас за ден-два. Тя прие. С Ирина се изненадахме. Гретхен уточни, че ще дойде в петък, на осми март, заедно с бебето. Тя беше родила в края на декември няколко седмици преди термина. Бебето беше момченце. Кръсти го Андреас.

С Ирина бяхме сами в замъка, с изключение на готвачката Лоте. Двете камериерки бяха напуснали, за да работят във военен завод в Берлин. Градинарят Клаус и пазачът Стефан бяха още тук и ние се чувствахме по-спокойни. Двамата мъже обикаляха имението по два пъти на ден. Сега горите бяха заградени с ограда.

Щом пристигнахме, Ирина реорганизира замъка. Затвори много от стаите на партерния етаж и покри мебелите с покривки да не се прашат. Обитавахме само библиотеката, малкия кабинет и дневната. Всички спални бяха затворени и мебелите покрити по същия начин, с изключение на моята и нейната. Това облекчи работата на Лоте. Ирина нае на работа жената на пазача. Идваше всеки ден да помага в чистенето. Аз помагах в кухнята. Исках Лоте да ме научи на някои от нейните специалитети. Бяхме заети първите няколко дена. След това дойде Гретхен. Бебето беше прелестно. Имаше пухкави розови бузки, сини очи и кичурче руса коса. Усмихваше се, гукаше и риташе с крачета. Лоте се влюби в него. Всички му се радвахме.

Кухнята беше най-топлата стая в къщата. Събирахме се там и там се хранехме.

Не изпитвах никакво съмнение, че Гретхен обича малкия Андреас, независимо от обстоятелствата, при които беше заченат. И все пак тя се държеше странно. Споделих с Ирина. Княгинята реши, че е разсеяна и разтревожена. С Ирина наричахме бебето нашия „малък дундьо“. Взимахме го на ръце. Разхождахме го. Хранехме го. Гушкахме го. Играехме с него. Дадохме му плюшени играчки — агънце и мече, които намерихме в стаята на Диана. Извеждахме го с количка навън. Три дена Андреас беше център на нашия живот в замъка. На четвъртия Гретхен изчезна. Андреас също.

Бяхме свикнали на оскъдна храна в Берлин. Обедът ни се стори царски — супа от леща, хляб и за десерт от скъпоценните консервирани плодове на Лоте. След това Ирина отиде да работи в кабинета. Аз останах в кухнята. Лоте щеше да ме учи как да приготвя щрудел. Гретхен отнесе Андреас в своята стая, за да го сложи да спи. Повече не я видяхме.

Следобед Гретхен не дойде да нахрани бебето. Отидох да я потърся в нейната стая. Нямаше ги, нито нея, нито бебето. Но куфарът й и нещата на бебето бяха там. Озадачих се. Обиколих целия замък. Казах на Ирина. После на Лоте и Марта. Започнахме да ги търсим. Стефан и Клаус обходиха цялото имение — градините, гората. Снегът се топеше, но навън беше още студено. Нямаше никакъв знак от тях. Върнах се в замъка. Пак проверих нейната стая. Палтото й, както и палтенцето, шапката и шалчето на бебето ги нямаше. Но къде потъна Гретхен с детенцето си?

Ирина се разтревожи. Обади се на лекаря в селото. Той се грижи за Гретхен, когато я изнасилиха. Идеята беше моя.

— Може би е завела бебето да го покаже на лекаря.

Не беше се появявала при него. Ирина се обади на сестрите на Гретхен в Берлин. И там я нямаше. Макар и неохотно, Ирина най-накрая съобщи в полицията в селото. На смяна беше само един полицай. Всички други бяха на фронта. Полицай Шмит дойде в замъка. Изслуша ни. Претърси замъка и имението, Клаус и Стефан го придружаваха. Но вече носеха фенери. Свечери се и стана студено.

Гретхен и бебето изчезнаха, докато мигне човек. Никой от нас не можеше да проумее какво се беше случило с тях. Изглежда, тя просто беше излязла и беше изчезнала. Сестрите й дойдоха на следващия ден. Претърсиха всеки сантиметър от замъка от тавана до избите за вино. Отидоха при лекаря в селото. Говориха с полицая. Обиколиха всички къщи и разпитваха дали някой не е забелязал жена с бебе. Отговаряха едно и също: „Не сме ги виждали“.

С Ирина се измъчвахме заради изчезналата Гретхен седмици наред, месеци, години. Беше истинска загадка, която никога не разрешихме. Хрумнаха ни много теории и никакъв начин да разберем дали някоя от тях е вярна. Тъгувахме за тях и плакахме за малкия Андреас.

 

 

„Боже мой, каква странна история! — помисли си Джъстин, като затвори бележника на баба си. — Какво ли им се е случило?“ Все така смръщена, отиде в банята да си вземе душ, погълната от този тревожен разказ.