Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (5)

Четвърта глава

Щом Ричард излезе с Дейзи, Джъстин тръгна бавно през галерията, набирайки номера на най-близката си приятелка Джоан Брендън. Тъй като тя не се обади, остави й съобщение и се отправи към своето студио.

Преди години беше кабинет на баща й, макар че днес дизайнът му беше коренно различен. Остъклените стени, които Ричард конструира, даваха простор, великолепна дневна светлина и прекрасен изглед към имението.

Бюрото й бе копие на това на Ричард. Тук имаше малко повече вещи, отколкото в неговото ателие — снимки в сребърни рамки, сувенири от някои от пътешествията й в чужбина, часовник за път „Тифани“, който Джоан й подари за двайсет и първия рожден ден, сребърна чаша, пълна с моливи, съчетани по цветове, което бе още един знак за склонността на Джъстин към прецизност и съвършенство. На стъклена масичка бяха сложени компютърът й и клавиатурата. Включи го и след няколко минути провери, но нямаше съобщения.

Седна пак на стола и се замисли, докато чакаше Джоан да се обади. Бяха приятелки от детството. Майката на Джоан притежаваше къща по-надолу от „Индианско бърдо“ и двете израснаха заедно. Джоан наследи къщата и приятелството им продължи. Майката на Джоан беше вдовица и бащата на Джъстин направи всичко възможно да даде на момичето обич и по-късно мъдър съвет, когато майка й почина.

Тони Ноулан. Отиде си в разцвета на силите от инфаркт преди дванайсет години, без дори да подозира, че има сърдечно заболяване. Джъстин съзнаваше отлично, че благодарение на него с брат си постигнаха успехи. Той ги възпитаваше, налагаше им режим и ред в живота, научи ги какво е дълг, отговорност и етичност.

Обичаше ги много и го показваше, посвети им се и в резултат двамата с Ричард станаха пълноценни, любещи и относително нормални възрастни хора. Имаха здрава основа, не можеше да се отрече.

Тони Ноулан ги научи да бъдат етични и почтени, предаде им чувството за чест. „Държете на истината“ — непрекъснато им повтаряше. Да, беше добър човек и прекрасен баща, неговите ценности бяха солидни.

Съвсем неочаквано две десетилетия изчезнаха и Джъстин го видя в деня, когато Пърл, Тита и тяхната майка Естрелита пристигнаха в къщата. Беше наел Естрелита, чилийка, да прислужва в „Индианско бърдо“, защото майка им вечно отсъстваше заради своя бизнес с вътрешно обзавеждане.

За изненада и ужас на баща им Естрелита се появи с двете си дъщери, които току-що бяха пристигнали от Чили. Спомни си как на баща й сърце не му даде да отпрати двете момичета при семейството на Естрелита в Чили и им разреши да останат. Но нае веднага адвокат по емигрантски дела и пое задължението да им бъде настойник. От полза се оказа фактът, че Естрелита бе работила няколко години в Ню Йорк и имаше „зелена карта“, затова процедурата протече гладко.

— Боже мой, двайсет и две години — промърмори. С Ричард бяха на по десет, Пърл — на осемнайсет, Тита — на шестнайсет.

Понеже баща й позволи на момичетата да останат, те разбраха, че трябва да помагат на майка си и наистина помагаха. Но Пърл и Тита копнееха да готвят, тъй като обичаха храната, а баща им ги научи да готвят.

Джъстин затвори очи, потънала в спомените за тяхното детство, и ги видя каквито бяха преди толкова години. Чу гръмкия смях на баща си, кискането на момичетата и Ричард, който също взимаше участие във веселбата.

Тогава се тревожеше заради почти постоянното отсъствие на майка си, чиято работа я откъсваше от тях. Изведнъж Джъстин разбра колко се е възмущавала в онези дни.

Стресна се от мислите, които я връхлетяха, изпъна гръб и отвори очи. Но все така живо си представяше Пърл и Тита. Колко предани и верни бяха през всичките тези години.

Останаха, след като Естрелита се разболя сериозно и умря тук, в „Индианско бърдо“. Старата къща стана техен любим дом, също както на нея и на брат й.

Пърл се венча преди четиринайсет години в местната църква и бащата на Джъстин я предаде на младоженеца, а тя и Тита бяха шаферки. Пърл се омъжи за свой трети братовчед — Карлос Гонзалес, който пристигна от Маями на гости на Пърл и Тита и не си тръгна. Тони Ноулан му намери работа като градинар и дърводелец, а след женитбата на Пърл и Карлос неговият баща дойде от Маями да живее при тях и да помага в „Индианско бърдо“. Също като сина си Рикардо беше съвестен работник и майстор дърводелец.

Като се връщаше към изминалото време, Джъстин осъзна, че майка им нямаше участие в тяхното детство, докато баба им постоянно беше около тях. Дебра Ноулан беше сдържана и надменна и някак все не споделяше тяхната радост. В известен смисъл беше като странница, която се е отбила за малко.

Какво е накарало майка й да изрече тази противна лъжа преди десет години? Съсипала бе живота на Габриел, причинила й бе болка, а на тях — ненужна скръб. Само едно чудовище би направило нещо подобно, нещо толкова ужасно. Зло. Онова, което майка й бе сътворила, беше истинско зло.

Телефонът й иззвъня и тя се обади. Чу гласа на Джоан:

— Аз съм, Джо.

— Здрасти, къде си?

— Тъкмо пристигнах от Ню Йорк. Ти кога дойде, Джуджу?

— Рано следобед. Има ли някаква вероятност да дойдеш на вечеря с мен и Рич? Желаем да се възползваме от знанията ти, освен че искаме да те видим.

— Ще дойда. Дерия ще сервира вечерята на Саймън. За какво са ви необходими моите знания?

— За Истанбул. Отивам там по работа. Трябват ми някои препоръки и твоите връзки.

— Божичко, така ми се иска да можех да дойда с теб, но не мога. Ще се възползваш от моите връзки. В колко часа да дойда за вечеря?

— В седем става ли?

— Готово.

* * *

В кухнята се носеха невероятно вкусни миризми… на ябълки и канела, на батати и най-вече на чесъна, с който беше подправен свинският бут във фурната. Джъстин почувства изведнъж вълчи глад и се досети, че не е обядвала.

Щом Пърл я видя до вратата, остави дървената лъжица и се спусна да я прегърне и да я притисне до пухкавото си тяло. Колкото Тита беше дребничка и стройна, толкова по-голямата й сестра беше пълничка и блага. И все пак си приличаха много с черните къдрици, черните очи и неизменните усмивки. И двете бяха добри и сърдечни.

След като най-сетне я пусна, Пърл я огледа критично.

— Сякаш си отслабнала!

— Отслабнала съм, така е. Липсваха ми твоите ястия, ти също.

Пърл засия.

— Джоан ли ще дойде на вечеря?

— Естествено. Кой ще изпусне твоите ястия? По-добра от теб в кухнята няма.

— Хайде, хайде, подмазваш се.

Пърл се засмя пренебрежително, но явно й достави удоволствие. После отиде пак до печката. Разбърка ябълките в тигана и изключи котлона. Отвори фурната и видът на бута я задоволи.

Джъстин влезе и седна на голямата маса.

— Къде е Дейзи?

— Тита я заведе да си измие зъбите. Скоро ще дойде, нали вечеря в шест.

Както говореше, Пърл погледна часовника, видя, че е шест без петнайсет, и побърза да вземе селския пай от плота под прозореца.

— Трябва да го запека — промърмори по-скоро на себе си, отколкото на Джъстин.

— Знаеш ли къде е Ричард?

— Качи се в стаята си. Какво ще кажеш за яйца с аншоа и майонеза за ордьовър?

— Я виж ти, яйца по парижки. Обожавам ги! Не сме яли от цяла вечност. Страхотна идея.

— По-добре да проверя имам ли аншоа и майонеза. — Като се понесе леко към килера, продължи да говори: — Баба ти ме научи как да правя яйца по парижки. Предупреждаваше ме… яйцата да бъдат сварени в последната минута. Все казваше: „Трябва да са много, много топли, перлена кралице“. — Пърл се извърна и неочаквано се засмя. — Помниш ли, че ме наричаше така, Джъстин? Пък нали и това е името ми. Казваше, че е по подобие на перлените крале и кралици от онова място в Лондон.

— Ист Енд и перлените крале и кралици винаги са кореняци лондончани.

Спомените се завъртяха ненадейно пред погледа й — баба й тук, в кухнята, учи Пърл как да приготвя селски пай, пай с бъбреци и месо, риба с пържени картофи, както и твърдо сварени яйца с майонеза и с аншоа най-отгоре, които всички обичат.

— Носят дрехи, обшити с перли — съобщи Пърл, затваряйки вратата на килера.

Джъстин се смъкна от табуретката.

— Ще отида да се преоблека, но първо ще сложа масата.

— Не е необходимо, Тита я сложи. — Пърл се подсмихна. — За трима.

Джъстин се разсмя на хитрото изражение на Пърл, чиито страни розовееха, излезе в коридора и се качи по стълбите.

Вратата на Ричард беше открехната. Тя я бутна и погледна вътре.

— Здрасти! Говорих с Джо. Ще дойде на вечеря.

Той беше на бюрото си. Обърна се и кимна.

— Добре, радвам се, че ще се видим.

Сестра му влезе.

— Проучих това-онова за Истанбул в интернет. Изведнъж си спомних нещо, Рич. Когато татко и баба работеха в изложбения салон на татко в сградата на Д & Д на Трето авеню, внасяха стоки от Турция.

Ричард й хвърли красноречив поглед.

— И аз се сетих. Имаха две фирми: „Екзотични краища“ и „Далечни земи“. И двете фирми внасяха мебели и аксесоари от Китай, Япония, Тайланд и Индия. И от Турция, разбира се. Не ходеше ли баба там от Лондон? В Истанбул имам предвид.

— Мисля, че ходеше с чичо Трент — каза Джъстин.

— Бяха близки приятели — промърмори Ричард. — Когато той почина преди тринайсет години, тя много се разстрои.

— Малко след неговата смърт баба се върна в Лондон… говореше, че ще купува килими за мен — спомни си Джъстин.

В същия момент Ричард се сети:

— Хереке! Там се тъчаха килимите. Татко ми показа такъв, когато бях с него в изложбения му салон една събота; копринен, струва ми се. Много красив и много скъп. Като се замисля, тя познава Истанбул доста добре… права си, Джуджу, почти сигурно е, че баба е там. Сетих се изведнъж, че тя имаше добри приятели в Турция.

— Искам да замина следващата седмица, колкото е възможно по-скоро — съобщи Джъстин. — Ти ще успееш ли да дойдеш?

Той я погледна и поклати глава загрижено и със съжаление.

— Не, не мога. Следващата седмица започва монтажът на огромната инсталация и макар да знам, че Алън Фокс е опитен и ще следи работата, Винсънт Кулсън ще изпадне в истерия, ако не съм там. Ще настоява да стоя на строежа по двайсет и четири часа в денонощието, ако денонощието има двайсет и седем часа, ще стоя по двайсет и седем, и ти го знаеш.

— Да, знам, ще се оправя, честно. Мога да отида сама. И преди съм пътувала сама, когато съм снимала филми в чужбина. Не се притеснявай за мен толкова много.

— Как да се променя след трийсет и две години? Винаги се притеснявам за теб, Джуджу. Но не е само това. И аз се тревожа за баба като теб, чувствам, че съм длъжен да бъда с теб, да помогна да я открием.

— Джоан е била в Истанбул три пъти, два във ваканция и веднъж заради филм, който режисираше. Ще ни помогне с познанства, пък и аз ще ти се обаждам всеки ден. А ти, щом се освободиш, ще дойдеш.

— Ще взема и Дейзи. — Скочи на крака. — Като споменах Дейзи, обещах й да седя до нея, докато вечеря. Кога ще дойде Джоан?

— В седем. Ти върви при чаровната си дъщеря. А аз отивам да се докарам.