Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (54)

Петдесет и трета глава

Джъстин и Ричард седяха в малкия бар на хотел „Карлайл“ на Медисън авеню. Беше пет и трийсет във вторник следобед. И двамата бяха изнервени, защото имаха среща с майка си в шест. Джъстин каза:

— Знам, че още си й бесен, Рич, но не те упреквам. Антисемитизмът е нещо отвратително. Според мен баба е права, като казва, че е наследствена обремененост. Дебра го е наследила от баща си и баба си още през детските си години в Англия.

Той кимна.

— Както ти казах в събота вечерта, след като прочетох бележника на баба, изпаднах в шок. Трогна ме историята й. Възхитих се от нея и от нейната храброст и я обикнах още повече. — Замълча, отпи глътка вода и добави: — Майка ни е ненормална. Винаги е била ексцентричка с болен мозък.

— Не съм много сигурна дали е ексцентрична, но определено е подла. Това е точната дума — отговори Джъстин.

— Идват ми наум доста думи, които много точно й прилягат. Най-вече — алчна. Егоистка. Егоцентрична. Манипулаторка. Лъжкиня. Мога още дълго да продължавам. Впрочем как мислиш да действаме?

— Не знам, Ричард. Ще трябва да импровизираме. Искам да й кажа, че знаем всичко, което е сторила. За лъжата, че баба е умряла. Ще й кажем, че сме на страната на баба, а също, че не я искаме в живота си. Съгласен ли си?

— Напълно. Както винаги оставям инициативата на теб.

Тя погледна часовника си.

— Правилно постъпихме като не казахме на баба, че тя е в Манхатън.

— Разбира се — каза Ричард. — Не желая баба изобщо да я вижда. Днес е първи юни. Този месец тя ще навърши осемдесет години. Ако се срещнат с Дебра, състоянието й може да се влоши. Искам баба да е щастлива. Тя заслужава, особено като се има предвид какво е преживяла досега. Освен това не бива да се притеснява точно преди сватбата ти. Сигурен съм, че ще се съгласиш.

— О, да. Майкъл също. Той още е шокиран от поведението на Дебра, от това, че е съсипала семейството ни и е изгонила собствената си майка. Освен това е вбесен от нейния антисемитизъм.

— Анита знае ли нещо?

— Всичко, в момента чете бележника. Мисля, че страда заради баба — каза Джъстин.

— Това е разбираемо, те са толкова близки, а и какви трудни времена са преживели заедно. — Ричард погледна часовника си. — Почти шест часът е. Не издържам вече. Ще се обадя да й кажа, че ще се качим при нея.

— Няма да е лошо, иначе може да я изненадаме с някой мъж в стаята.

Ричард я погледна многозначително:

— И двамата знаехме за нейните изневери, въпреки че е възможно татко да не е подозирал нищо.

— Баща ни не беше глупак, Рич. Той просто се правеше, че не забелязва нищо, за да има мир и спокойствие. Заради нас. Искаше да ни даде добро възпитание, да избегне разправиите с развода и родителските права. Не желаеше да се откъсва от нас.

— Знам. Е, хайде да отидем във фоайето и да й се обадим.

Рич плати сметката, станаха и излязоха от бара. Докато вървяха към фоайето, той погледна сестра си и се засмя.

— Какво има? Не изглеждам ли добре? — попита Джъстин.

Той отново се засмя и каза:

— Фантастична си. Много ми харесват черният ти костюм, бялата блуза и перлите. Косата ти е прибрана на кок. Изглеждаш така, сякаш отиваш на бизнес среща.

— Наистина отивам на бизнес среща. И ще се прицеля в сънната артерия.

* * *

Когато Дебра отвори вратата на апартамента, Джъстин се изненада от вида й. Майка й беше все така красива. Изобщо не се беше променила. „Как ли го прави?“ — почуди се тя и влезе след Ричард.

— Каква приятна изненада — каза Дебра. — Бях започнала да си мисля, че вече не искате да ме виждате. Не сме се срещали от няколко години, деца.

— Тебе все те няма — отговори Джъстин. — А и ние никога не идваме тук.

Майка й не обърна внимание на този коментар.

— Желаете ли нещо за пиене? Барът ми е пълен. Тази седмица ще каня много хора, главно такива, които търгуват с произведения на изкуството. Имам една голяма сделка в Япония. Е, какво ще пиете? Джъстин? Ричард?

— За мен вода, моля — каза той.

— И за мен — отговори Джъстин и седна. Проследи с поглед Дебра, докато отиваше към масата с питиетата и наливаше водата. Фигурата й още беше стегната; може би поради ръста й. Ниска, тъмнокоса, със сиви очи, тя много се различаваше от останалите членове на семейство Ландау. Дали това я дразнеше? Дали им завиждаше за високия ръст, красивата външност и светлите коси? Веднъж, преди много години, Джоан каза, че им завижда. Джо беше умно дете. Може би е била права.

Дебра им донесе водата и се върна да вземе своята чаша, също с вода.

— Трябва да се поддържам във форма — каза, оглеждайки критично Джъстин. — Изглеждаш чудесно, Джъстин. И ти също, Ричард.

Не й отговориха. След миг на мълчание Дебра продължи:

— Е, защо сте дошли? Изглеждате ми много сериозни — изрече с въпросително повдигнати вежди.

— Искахме да се срещнем, за да поговорим за някои неща — отговори Джъстин. — Впрочем как мина пътуването ти в Китай?

— Страхотно! За малко време свърших доста работа, купих много синьо-бял порцелан, керамика и антики. Имам бутик в Бевърли Хилс. Нарича се „Екзотични краища и далечни земи“. Развива се много добре и затова ходих до Китай за стока. През есента сигурно ще ходя в Индия.

— Тези имена са ми познати — отбеляза Джъстин, втренчила студен поглед в майка си. — Баба ги използваше, когато държеше с татко магазини на Лексингтън авеню.

— О, да. Спомням си. Сега те са мои, наследих ги.

— Така ли? И понеже говорим за екзотични места, скоро се върнах от Истанбул. Интересен град.

— Може би трябва да отида дотам. Сигурно ще мога да купя доста неща. Ти как мислиш?

Джъстин хвърли бърз поглед към брат си, а след това към Дебра.

— Ходих в Истанбул, за да се срещна с Анита Лоуи.

— Коя е Анита Лоуи?

— Познаваш я. Имаше общ бизнес за килими и керамика с баба.

— Не я помня.

— Ходих при нея, защото се притесняваше за баба. Получих писмо от нея. Все пак баба навършва осемдесет години този месец и напоследък не беше добре със здравето. Слава богу, вече се оправи.

— За кого говориш? Предполагам за Анита Лоуи?

— Не, за баба. Твоята майка. Габриел.

— Не ставай смешна. Тя не е жива! — възмути се Дебра.

— Напротив, жива и здрава е и в момента е в Кънектикът. Доведох я с мен от Истанбул. Настанихме я в къщата, която толкова много обича. „Индианско бърдо“ е нейна къща, не твоя.

Дебра гледаше изумена децата си. Пребледня. Но въпреки втрещения поглед на майка си Джъстин не се съмняваше в нейното коварство.

— Защо ни излъга толкова нагло? Каза ни, че баба е загинала при самолетна катастрофа. Десет години скърбим за нея. Когато разбрахме, че е жива и ти си я изолирала, осъзнахме колко жестоко си постъпила с нея. И с нас. Ти съсипа живота й през последните десет години и ни причини огромна болка.

— Това е нелепо! Няма повече да слушам тези глупости!

Джъстин побесня, но успя да се овладее. Отвори чантата си, извади писмото от Анита и го подаде на Дебра.

— Това е копие от писмото на Анита Льове. Отворих го, защото винаги си ми казвала да отварям пощата ти. Ако не бях го отворила, никога нямаше да разберем каква лъжкиня си. Да, лъжкиня и лоша жена.

Дебра взе писмото, но не започна да го чете.

— Прочети писмото — изрече Джъстин с леден и заплашителен тон, но майка й я гледаше, без да реагира.

Джъстин скочи, приближи се и се надвеси над нея.

— Казах ти да прочетеш писмото! Чети!

Гласът й беше толкова твърд и гневен, че Дебра се подчини. Прочете писмото и го накъса на парчета.

— Това са само брътвежи на една изкуфяла старица! — възкликна и захвърли накъсаното писмо.

— Ти си невъзможна — ядосано каза Ричард. — Сигурно си мръднала. Баба е жива. Много добре го знаеш и все пак продължаваш да твърдиш обратното. Ти май наистина не си наред. Луда ли си?

— Как се осмеляваш да ми говориш така?

— Я млъкни и слушай! — извика Джъстин. Беше изпуснала за миг нервите си, но се овладя и продължи: — Отидох в Истанбул и намерих баба. Беше ми нужно доста време, за да я излекувам. Тя ми разказа всичко. Разказа ми, че си се ровила без позволение в личните й документи и така си разбрала, че майка ти е еврейка. Това те е извадило от равновесие. Изпаднала си в истерия, защото си открила, че си еврейка. Тогава си изхвърлила баба от семейството, защото си антисемитка.

— Тя ме излъга — изкрещя Дебра с пламнало лице.

— Не, баба не те е лъгала. Тя никога не лъже. Ти лъжеш. Това ни е много добре известно. Тя просто не ти е казала, че си еврейка. Това не е лъжа. Не ти е казала, защото не е искала да възкреси болката от миналото.

— Не, излъга. Аз по-добре знам от теб. Престани да ме обвиняваш. Как се осмеляваш?

— Осмелявам се, защото съм права. Ти съсипа семейството ми. Семейството на Ричард. Изложи на риск живота на баба. Била е толкова съсипана, че се е разболяла. Можела е да умре.

Дебра продължаваше да клати глава, отричайки всичко.

— Ти също си еврейка, нали знаеш? — каза Ричард. — Ние с Джъстин също. Но какво значение има това?

— Аз не съм еврейка — изкрещя Дебра. — Не съм!

— Напротив, еврейка си. Отричаш, защото си антисемитка. Баща ти, Питър Хардуик, и майка му са били антисемити и фанатици. Ти си наследила тези ужасни черти от тях.

— Така са те възпитали — изкрещя Джъстин в лицето й и се отдалечи. Цялата трепереше. Седна на един стол и се опита да овладее чувствата си и най-вече яда си.

— Не си само патологична лъжкиня, ти си и невярна съпруга! — възкликна Ричард. — Знаем какво причини на татко. Знаем за всичките мъже. За всичките командировки, когато бяхме малки. Ти си покварена. Не искам повече да те виждам.

— Всъщност ти си истински дявол — изрече Джъстин и се изправи. — Няма какво повече да ти кажа. Отричам се от теб. Не желая повече очите ми да те виждат.

Ричард се изправи.

— Как можеш да живееш с такава нечиста съвест? Ти съсипа собствената си майка с лъжите, които разказа на нас, твоите деца. Да беше взела пистолет, направо да я гръмнеш. Слава богу, ние я върнахме към живота.

— Какъв прекрасен сапфирен пръстен, Джъстин — каза Дебра, като че ли нищо не се беше случило. — Носиш го на безименния пръстен. Сгодила ли си се?

Джъстин остана поразена от странното поведение на майка си.

— Да, сгодена съм — отговори хладно, взе чантата си и тръгна към вратата. Ричард я последва, убеден, че майка им е много объркан човек. Дебра се изправи.

— Значи скоро ще се омъжваш?

— Да — каза Джъстин, без да се обръща. — Той също е евреин като мен, теб и баба.

— И мен — добави Ричард и излезе със сестра си, затръшвайки вратата след себе си.

Докато се спускаха с асансьора към фоайето, Джъстин стисна брат си за ръката.

— Едва се въздържах да не я набия. Исках да я ударя с юмрук по лицето и да продължа да я налагам. Никога досега не ми се е случвало подобно нещо. Знаеш, че не обичам насилието.

— И аз исках да я ударя. Вбеси ме. Тя не е наред.

— И аз мисля така.

Когато влязоха във фоайето, Ричард попита:

— Къде ще ходиш сега?

— В бара. Майкъл ме чака там. Ела с мен, Рич. Майкъл иска да изпием по нещо. Чувствам, че трябва да пийна нещо.

— И аз. Слава богу, това мъчение свърши.

Като ги видя, Майкъл стана и им помаха. Те отидоха при него и седнаха.

— Е, как мина? — попита той.

Джъстин поклати глава.

— Идваше ми да я удря по главата, толкова ме вбеси. А пък реакцията й направо ме побърка.

Майкъл сложи ръка на рамото й и се усмихна.

— Нормално е да се чувстваш така. В подобни трудни ситуации всички реагираме по един и същи начин. Важното е, че не си я ударила. Какво искаш да пиеш? А ти, Рич?

— Една водка с лед и лимон — каза Джъстин.

— Аз ще пия същото — каза Ричард и продължи: — Аз също много се ядосах, Майкъл. Честно казано, мисля, че Дебра е откачила. През цялото време отричаше всичко, дори това, че е еврейка.

— Разбира се, че ще отрича.

Майкъл повика сервитьора и поръча напитките.

Още известно време разговаряха за срещата с Дебра. В един момент Майкъл погледна Джъстин и каза:

— Знам, че си скрила от Габи срещата с майка ви. Ще й кажеш ли сега, когато всичко мина?

Джъстин замълча и се замисли, а Ричард тихо каза:

— Има ли смисъл? Ти как мислиш, Джуджу? Да й кажем ли?

— Може би не, Рич. Защо да й разказваме? По-добре да си остане в неведение за тази ужасна среща.

— Правилно — съгласи се Майкъл. — Щом не се налага, забравете.

Малко по-късно излязоха от хотела. Ричард взе такси и се прибра вкъщи. Беше хубава вечер и Майкъл и Джъстин тръгнаха пеша по Медисън авеню. По едно време тя каза на Майкъл:

— Имам нужда от малко свеж въздух след това ужасно преживяване. Просто не мога да повярвам, че така се разярих.

— Скъпа, забрави Дебра Ноулан. Помисли си колко хубаво се чувства Габи сега, защото я намери и я върна в Ню Йорк. Знам, много обича Истанбул, но е привързана и към „Индианско бърдо“. И тя, и Анита са щастливи. Заслугата е твоя. И аз съм щастлив, Джъстин, и пак заслугата е твоя.

Тя се усмихна за първи път този ден и го погледна в лицето.

— Ти си толкова красив мъж и добър, прекрасен човек. Радвам се, че си мой, Майкъл Долтън.

— Мисли само за това и ми го повтаряй. — Той замълча за миг, после се обърна към нея: — Според теб бабите ни умишлено ли ни свързаха?

Джъстин го погледна и поклати глава.

— Не знам, Майкъл. Може би.

— Е, какво значение има. Важното е, че се влюбихме и ще бъдем заедно до края на живота си.

— Без съмнение — прошепна тя и го хвана за ръката. — И най-хубавото е пред нас.