Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (40)

Тридесет и девета глава

Като се върна в спалнята си, Джъстин реши тази вечер да чете колкото се може по-дълго. Изпитваше силно желание да узнае повече, да се потопи в спомените на баба си. Отвори бележника и запрелиства страниците до мястото, където беше стигнала преди няколко минути.

 

 

Провинция Бранденбург

10 декември 1938 г.

Чаках в малкия кабинет, в който се влизаше от вестибюла, когато Гретхен надникна вътре.

— Чувам шум от мотоциклет — каза тя. — Сигурно са Маркус и Анита.

Веднага оставих бележника и скочих от дивана. Гретхен беше излязла в коридора. Последвах я. Бях много развълнувана. Анита идваше на гости за няколко дена. Маркус я беше водил в края на ноември и оттогава не я бях виждала. Княгинята и принцесата мислеха, че тук е по-безопасно, отколкото в Берлин. Бях съгласна с тях. Гретхен стоеше на парадното стълбище. Отидох при нея. Тя се смееше. Аз също се засмях. За първи път от седмици насам.

Анита седеше на задната седалка на мотора на Маркус. Беше омотана с шалове. Беше си сложила зелената шотландска барета, която й бях донесла от Лондон, когато завършваше училище. Носеше най-хубавото си тъмносиньо палто. По време на пътуването от Берлин бузите й бяха поруменели от вятъра и приличаха на червени ябълки. Държеше се здраво за брат си.

Ревът на двигателя утихна и мотоциклетът спря. Спуснах се по стълбите, последвана от Гретхен. Мисля, че младата гувернантка харесваше Маркус. Винаги, когато той водеше Анита тук или идваше да я прибере, Гретхен беше щастлива. Беше много симпатична млада жена. Харесвах я и мисля, че Маркус също я харесваше.

Анита, мъжкарана и винаги пълна с енергия, скочи от мотора и се втурна да ме прегърне.

— Липсваш ми — казах аз.

— И ти ми липсваш, Габи — отвърна тя и ми се ухили.

Както обикновено, когато се возеше на задната седалка, на гърба си носеше раница. Тя я свали и я хвана в ръка.

Маркус погледна към мен и Гретхен и се усмихна.

— Къде да паркирам мотора? — попита той.

— Отзад, до кухнята. Ще останеш ли за обед, Маркус? — отвърна Гретхен.

— Да, благодаря. Много мило — каза той, заобиколи с мотора терасата и отпраши към задната част на двореца. Анита поздрави Гретхен. След това всички се качихме по стълбите и влязохме във вестибюла.

— Принц и принцеса Витинген отидоха на гости при майка му — казах на Анита. — Децата са с тях. Ще се върнат довечера. Княгиня Ирина е тук и ще ни посети по-късно. Отиде да поязди с една приятелка. Ти я познаваш — Рената фон Тигал. Тя ще обядва в техния замък.

Поведох Анита към вътрешното стълбище. Гретхен каза, че ще чака Маркус на задната врата, и изчезна по коридора към кухнята. Анита се зарадва, че ще бъде в любимата си стая. Тя се намираше до вестибюла, точно срещу моята. След като свали палтото, шаловете и баретата си, тя отвори раницата.

— Това е за теб. — Подаде ми малко пакетче. Отворих го и открих вътре любимите си марципанови плодове.

— Благодаря ти, Анита — прегърнах я аз.

Тя извади от раницата още няколко неща и ги подреди по местата им. Най-накрая извади паспорта си и също го сложи в чекмеджето. Попитах я:

— Как е майка ти?

— Притеснява се — отвърна и смръщи вежди. — Мама се притеснява за нас, че сме тук сами, а също и за сестра си, леля Леони. Тя е много болна и ако умре, мама ще се върне в Берлин.

— О, не! — ужасих се аз. — Не бива да се връща. Много е опасно. По-добре да стои в Истанбул.

— Знам, но тя не слуша нито мен, нито Маркус.

Анита седна на кревата и каза:

— Берлин никога не е бил толкова опасен. Постоянно изчезват хора. Собственикът на пекарната, господин Шрьодер, ми каза, че са прибрали шурея му. Цялото семейство. — Анита зашепна: — Гестапо е навсякъде. Един приятел на брат ми казва, че телефоните на някои хора се подслушват.

Аз само кимах. Знаех, че положението е лошо. Княгиня Ирина беше ходила в Берлин няколко пъти и се връщаше оттам с ужасяващи истории. Тя също спомена за подслушването на телефони. Погледнах към Анита и се усмихнах. Но усмивката ми помръкна. Лицето й изведнъж стана мрачно, а искрящите й очи потъмняха.

— Какво има? — попитах.

— Ще може ли да остана при теб за по-дълго време? Принцеса Витинген ще позволи ли?

— Но нали щяхте да заминавате с Маркус за Турция? — сепнах се аз.

— Чакам визата си. Трябва да я издадат всеки момент — обясни Анита. — Но ако я забавят, искам той да пътува сам. Аз ще замина по-късно.

Този разговор ме разтревожи. Не биваше да пътува сама през цяла Европа чак до Истанбул. Не беше пътувала много. Нямаше опит като мен.

— Няма да ми позволи да остана, нали? — каза Анита с насълзени очи.

— Разбира се, че ще позволи — отговорих моментално. — Утре ще я питам.

Изправих се, приближих се до Анита и я прегърнах.

— Не плачи — прошепнах. — Ще направя за теб всичко, което е необходимо. Обещавам.

Като чу това, на лицето й се появи усмивка.

— Знам, че ще го направиш, Габи — каза тя и се изправи. — Хайде да слизаме за обяд.

Долу заварихме Гретхен и Маркус. Седяха в кабинета и пиеха лимонада.

— Обедът ще е готов след десет минути — обяви Гретхен. — Лоте ми каза.

Кимнах. После отидох до страничната масичка и налях лимонада за мен и Анита.

Беше събота и затова Маркус не беше на работа. Той пиеше лимонада, облегнат удобно в креслото. Изглеждаше спокоен, но щом го погледнах, забелязах тревогата в очите му.

— Как е Алберт Вент? — попитах. — Знам, че за теб той е добър шеф и истински приятел.

Маркус кимна и се надигна.

— Господин Вент ме харесва и ми помага — каза. — Затова днес успях да дойда. Даде ми един ден отпуска.

— О, нима вече работиш и в събота? — попитах изненадано.

— Да. Всички работим в събота — отвърна той. — Мунициите имат решаващо значение за армията и затова сме претоварени с поръчки. Ние сме един от най-големите производители след „Круп“.

— Принц фон Витинген е търговски представител на „Круп“ — каза Гретхен.

— Знам — отвърна Маркус.

След това не разговаряхме много. Той се затвори в себе си. Поради някаква причина не му беше удобно да говори пред Гретхен.

Лоте дойде и ни предупреди, че обедът е сервиран в дневната. Ние я последвахме. Беше сложила топлата храна на бюфета; каза ни да си взимаме оттам. Отидохме да разгледаме покритите с капаци ястия. Супа от леща, задушено със зеленчуци и ябълков щрудел. До подноса с тортата имаше кана с гъста сметана. Четиримата изядохме по купичка супа и след това си взехме от задушеното. Забелязах, че и другите ядяха по малко като мен. По-късно Лоте се върна с кана кафе, сметана и захар и ни остави сами, както обикновено.

Княгиня Ирина се върна по-късно следобед. Каза, че не носи никакви важни новини от Берлин. През последните няколко седмици семейство Тигал бяха останали в провинцията. Както всички други, те се чувстваха много по-безопасно далеч от града, от безчинствата на Гестапо, СС и наперените редови войници, които се държаха грубо и агресивно и само търсеха повод, за да притесняват обикновените граждани.

Вечерта хапнахме скромно в дневната, а след това играхме на шарада. Това беше една от любимите игри на майка ми. Постоянно си мислех за нея. Нямах търпение да си отида в стаята, в която винаги я настаняваха. Там се чувствах близо до нея, усещах силно присъствието й. Успокоявах се, когато седях на стола, който тя беше използвала.

Маркус си тръгна на другата сутрин. Каза на Анита, че ще й се обажда всяка вечер. Винаги се обаждаше, за да я успокои, че не са го прибрали. Трите го наблюдавахме как се отдалечава с ревящия мотоциклет, красив и напет, с развят зад него шал. Гретхен въздъхна. Беше й мъчно, че той си тръгва.

— Не се притеснявай, ще се върне — прошепнах й и влязох вътре.

По-късно този следобед княгиня Ирина ме потърси. Намери ме в библиотеката с Диана, Кристиан и Анита. Играехме на „змии и стълби“ — древна индийска игра, която децата на Витинген много обичаха.

— А, ето те и тебе, Габриел — каза тя, като грациозно обикаляше около масата за игра. — Имам нужда от твоята помощ, ако не възразяваш.

— Не, идвам веднага. — Аз бързо станах от масата.

Тя ме хвана под ръка с очарователния си свойски маниер и ме поведе навън. Щом излязохме в коридора, тя обяви с приглушен глас:

— Имам страхотна новина! Хайде да се качим горе, Габи.

Явно беше много развълнувана. Завтекохме се по широкото стълбище. Щом влязохме в стаята й, тя каза:

— Получих съобщение от моя приятел К. Нужен му е паспортът ти. Трябва да го занеса в Берлин. Ще ти издадат виза. Ще заминеш за Лондон при леля си Берил. Арабела ще ти купи билети. Ще пътуваш с влак през Париж. Чудесна новина, нали? Аз лично ще те кача на влака.

— Чудесно — усмихнах се, заразена от нейното вълнение. — Отивам да си взема паспорта.

Втурнах се навън и докато вървях по коридора, изведнъж осъзнах какво трябва да направя. Исках да замина за Лондон. Ясно беше, че ще мога да видя родителите си чак след края на войната. Тогава защо да стоя в Берлин, след като мога да живея при леля Берил? Но не можех да оставя Анита в голяма опасност.

Спрях рязко в коридора, обърнах се и тръгнах към стаята на княгиня Ирина.

Почуках на вратата.

— Влез — каза тя.

Влязох.

— Не мога да замина — обявих.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се тя.

— Искам да дам моята изходна виза на Анита. Маркус вече има. Мисля, че нейната няма да се уреди. Властите знаят, че ако той замине сам, със сигурност ще се върне. Заради сестра си. Няма да я остави в Берлин сама. Господин Вент, неговият шеф, е издействал изходна виза за него, но не и за Анита.

— Може би си права — промърмори княгинята и седна на стола зад бюрото. Загледа ме замислено, поклащайки глава. Аз й отправих умолителен поглед.

— Ще помолиш ли К да даде моята изходна виза на Анита? Моля те, княгиньо Ирина. Искам тя да пътува с брат си за Турция. Майка им има нужда от тях, а и те самите са в опасност.

— Какво безкористно предложение — промърмори Ирина, вперила изпитателен поглед в мен.

— Ще го направи ли? — попитах аз.

— Мисля, че ще го направи — отвърна. — Ако му обясня. Но как да приберем паспорта й?

— О, тя го носи със себе си — обясних аз. — Маркус държи да го носи винаги със себе си, в случай че се наложи да избягат.

— Всички правим така — отговори сериозно тя. — Много си храбра, Габриел. Наистина. Излагаш се на голяма опасност…

 

 

— Значи така е постъпила баба — тихо промълви Джъстин и остави бележника. След това стана, протегна се и отиде до прозореца.

„Баба е рискувала живота си, за да спаси живота на Анита. Отстъпила й е безценната изходна виза, която княгинята е издействала толкова трудно. Каква храброст за едно четиринайсетгодишно беззащитно еврейско момиче, чиито родители и сестра са били изпратени в лагерите на смъртта.“

Джъстин опря глава до прозореца и затвори очи. По страните й се стичаха сълзи. „Колко благородно — помисли си. — Баба ми е най-забележителният човек, когото познавам. Кой друг би направил такава саможертва?“

„Аз мога ли да постъпя така?“ — Тя не знаеше отговора на този въпрос. Джъстин избърса страните си с хартиена кърпичка и се загледа през прозореца. Още беше поразена от постъпките на баба си като момиче.

Телефонът в спалнята й иззвъня и тя отиде да го вдигне.

— Ало?

Беше Майкъл.

— Добре ли си? — попита той. — Сигурно още четеш.

— Да. Току-що разбрах как баба ми е спасила живота на твоята баба. Дала й е своята изходна виза. Сигурно знаеш това.

— Да, знам. Но не знам почти нищо за това какво е станало с Габи, след като Анита и Маркус са напуснали Берлин.

— Аз ще ти разкажа. Винаги съм си мислела, че това е най-смелата постъпка, за която съм чувала през живота си.