Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (6)

Пета глава

— Изглеждаш страхотно — възкликна Джоан Брендън. — Много работа и никакви забавления ти действат добре!

Като се почувства по-спокойна за пръв път през този ден, Джъстин се усмихна и се спусна да посрещне най-близката си приятелка.

— И ти изглеждаш доста добре…

Не довърши изречението и грабна ръцете на Джоан.

— Хайде, прегърни ме — каза Джо.

Двете жени се прегърнаха, след това се отдръпнаха и се загледаха една друга.

Джъстин каза:

— Направила си нещо със себе си… нова прическа. Косата ти е по-къса, харесва ми. Много шик.

— И ти си по-слаба, във форма си и косата ти също е различна. По-дълга, по-лъскава. Ах, ти, чаровнице.

Разсмяха се, спомняйки си как винаги се срещаха с подобни забележки за тяхната външност. Още веднъж подеха обичайния тон, нарочно, разбира се, понеже сега вече беше шега. Когато бяха в пубертета, едната все обвиняваше другата в прекалена суетност.

Джоан застана пред огъня в камината както винаги, наслаждавайки се на топлината, особено в тази хладна априлска вечер. Джъстин отиде до масата с напитките и чашите, където, освен всичко останало имаше и бяло френско вино с плодов аромат в сребърен съд с лед.

— Това става ли? — попита тя. — Сансер е.

— Става, идеално е.

След като наля виното, Джъстин отнесе чашите до камината, подаде едната на Джоан и се чукнаха.

— Значи филмът стана добър, така ли? — попита Джъстин, като седна срещу приятелката си.

— Най-добрият ми филм — отговори Джо. — Знаменитостите се държаха великолепно, нямаше проблеми с моите изисквания за публичност, знаех техните позиции, нямаше капризи и кавги. Вместихме се и в сроковете, и в бюджета. Слава богу. Радвам се, че се върнах в Ню Йорк и при Саймън. Горкото дете, наистина ми липсва. Но няма начин да бъде с мен в Лос Анджелис, когато работя. Не искам да пропуска и училището, пък и на баща му никак няма да му се понрави, ако не е в Ню Йорк.

— Не, няма. Как е той?

— О, все същото. С лошо настроение, деспотичен, нетърпелив. Нищо никога не е наред. Той е човек на отрицанието, такъв е Малкълм Брендън, и е дребнав. Но ако поиска, може да бъде много чаровен.

— На мен ли го казваш. И сега е такъв, въпреки че сме разведени. По-добре разкажи как си ти? Как завърши филма? Понякога ми се струваше разтревожена.

— Тежък месец, както ти обясних, когато ми се обади по телефона. Но в края на краищата документалният филм стана много хубав. Да се работи с Жан-Марк Бретон е цяло нещастие, но не може да се отрече, че е много надарен и изкуството му е прекрасно. Дъхът ти секва. Картините му са толкова живи, толкова ярки, а Прованс и Испания са изключително благодатни за един филм. Ще го прожектирам на Миранда Евънс във вторник следобед. Видя някои от пробните снимки, когато дойде във Франция, също така изгледа подбор от кадри, снимани през деня. Макар и да си го казвах, крайният резултат е… идеален.

— Като те познавам, не може да е иначе. Какво е мнението й за новото заглавие?

Джъстин направи кисела физиономия.

— Отначало не беше сигурна… преди всичко „Доказателство за живот“ означава различни неща за хората. Например: „Докажи ми, че заложникът не е мъртъв“. Това казват полицаите на похитител или на беглец, който държи някого против волята му. За мен означава, че ако мога да снимам филм за един от най-великите творци в света, изключителен художник, саможив, необщителен, ексцентричен, тогава ще имам доказателство за неговия живот, доказателство, че не е мъртъв, както много хора предполагат. В наше време почти никой не го е виждал на публично място и се говори много за здравето му. Аз доказах, че е жив, енергичен, в отлично здраве, и току-що потънах в куп клишета.

— Клишета като „вярно“ и „истина“ се използват често, затова се наричат „клише“. — Джо отпи глътка вино и погледна замислено приятелката си. — Наистина ли е голям сваляч, както се говори, или е само подробност от всичките врели-некипели?

Изразът на Джъстин се промени едва забележимо, замълча и сините й очи станаха изведнъж замислени и сериозни.

Джоан я познаваше много добре и почувства, че случайно е нахлула в опасна зона. Въздъхна дълбоко и промърмори:

— Предполагам, че притежава онова, което наричат фатален чар. Така ли е? Ти поддаде ли се?

— Не, разбира се, че не, не ставай глупава — бързо отговори Джъстин, като повиши леко глас.

Джоан кимна и си помисли: „Не й вярвам. Изчерви се. Какво крие от мен?“. Покашля се и промърмори:

— Цял свят говори, че жените не могат да му устоят.

— Аз устоях, повярвай ми.

Ричард попита:

— На какво устоя, Джуджу?

Той влезе в гостната, прегърна и целуна Джоан, наля си чаша вино и седна при тях на другия диван.

Сестра му обясни:

— Джо ме поднася заради Жан-Марк Бретон или по-скоро за неговата репутация на прелъстител. Тъкмо й казвах, че не се поддадох на неговия тъй наречен чар.

Ричард усети, че сестра му е смутена по някаква причина, и с желанието да я успокои, каза:

— Стори ми се наистина свестен тип, когато се запознах с него, Джо. Разговаря приятно, добре осведомен е за много неща и от само себе си е ясно, че е голяма привилегия да се запознае човек с него в дома му. И самият маестро да му покаже галерията си е чест. — Ричард отпи от виното. — Не ми направи впечатление на мъж, който скача на първата срещната жена.

— Не съм казала подобно нещо! — възмути се Джоан, после се разсмя. Загледа се в Джъстин и смени темата: — Кога възнамеряваш да заминеш за Истанбул?

— Следващата седмица, след като прожектирам филма на Миранда във вторник. Сигурна съм, че ще го хареса, и щом уредя всички формалности с CNI, ще замина.

— Документален филм за Истанбул ли ще правиш? — Джоан вдигна вежда въпросително.

— Не знам още. Имам идея и ако се окаже приложима, може би ще снимам по-късно тази година.

— И каква е идеята?

— Знаеш, че съм суеверна, Джо — промърмори Джъстин, избягвайки подробностите. — Никога не говоря за идеята си, преди да съм я развила и да съм я оформила окончателно.

— Разбирам. Имам там много близка приятелка и тя ще ти бъде изключително полезна. Преди всичко говори много добре английски. Професор по археология е. Но понеже е умна, знае, че с археологията не може да се издържа, така че отвори туристическа агенция. Познава много хора и всичко, което се отнася до старини, развалини, дворци, историята на страната от византийския период, Отоманската империя до наши дни. Питай я за всичко. Ще ти отговори. Вече й изпратих имейл да я предупредя, че ще й се обадя утре.

— Как се казва? — попита Ричард.

— Ифет Йозгьонюл, а пък агенцията й — „Петен“. — Джоан извади от чантата си няколко листа. — Ето информация, която изтеглих от моя компютър за нея. Има също така и за Истанбул.

Джъстин нетърпеливо грабна листовете.

* * *

Ричард и Джоан се заговориха за хамбара в нейния имот, който тя искаше да преустрои в студио, а Джъстин се съсредоточи в написаното. Щеше да й помогне.

Стана изведнъж чувствителна, когато Джоан се впусна в разговор за Жан-Марк Бретон и неговата репутация на сваляч. Документален филм за прочут художник, за творчеството му и за живота му винаги е достатъчно проблематично; нещата се усложниха и объркаха, когато той се влюби в нея. Бе взела решение още преди месеци с никого да не обсъжда работата по филма, а пък за връзката си с него нямаше абсолютно никакво намерение да говори.

Прогони мисълта за французина и продължи да чете за Ифет Йозгьонюл. Само от прочетеното я хареса. Без съмнение жената можеше да й помогне по най-различни начини и по всяка вероятност щеше да открие Анита Лоуи, която бе ключът към загадката за местонахождението на баба й.

Тита се появи на вратата и Джъстин я погледна с вдигнати вежди.

— На масата ли ни каниш?

— Моля ви, веднага — каза Пърл, — заради яйцата.

— Умирам от глад — съобщи Ричард и стана. — Хайде, Джо, и си вземи виното.

Тита изчезна по коридора и той отведе Джоан и сестра си в малката, уютна трапезария, която някога е била трапезария за закуска, изпълнена със слънчево жълто, зелено и мебели със стъкло. Ричард я беше проектирал и пренаредил наново. Като махна всички стъклени неща, с изключение на две етажерки отстрани на камината, и използва съчетание от алено и черно… аленото на стените, черното на пода плюс мебелите със старинен чар, постигна огромна разлика.

— Страхотна трансформация — отбеляза Джоан, докато Ричард я настаняваше на стола. После отиде да поднесе стол и на Джъстин.

Прошепна на сестра си:

— Къде е писмото? Оставих го на моето бюро.

— В джоба ми е — промърмори тя и като погледна към Джоан, каза: — Съгласна съм с теб за трапезарията и макар да слушах с половин ухо, когато говорехте за хамбара, мисля, че идеята на Ричард за реконструкция е чудесна.

— Така е. Но пък той е най-добрият — отвърна Джо.

— Ифет ми хареса, преди да се запозная с нея — измърмори Джъстин.

— Ето и яйцата по парижки — обяви Пърл, като влезе с поднос с чинии. Тита вървеше след нея и подаваше на всеки чиния.

— Божичко, яйца, както баба ти ги правеше… Обожавам ги.

Джоан се нахвърли върху тях.

„Колко странно, от години никой не е споменавал баба — помисли си Джъстин. — А днес всички си спомнят за нея.“ А тя изпита тревога за баба си и така беше през целия ден — ту се залисваше, ту й се стягаше душата. Къде е? Добре ли е? Има ли нужда от пари? Какво си мисли за тях? За нея и за Ричард? Вярваше ли, че и те имат вина за това ненормално положение, оповестено от маниакалната й майка? Надяваше се, не, молеше се, да не е така.

Нейната майка. Та нима майка й Дебра Ноулан не е смахната? Двама съпрузи след смъртта на баща им; и двамата се разведоха с нея, или тя с тях, Джъстин не знаеше точно. Кой мъж би понасял странностите й? Беше капризна, разсеяна, повърхностна, прахосница. Талантлива, изтерзана, лукава, тревожна. Джъстин въздъхна. С лекота можеше да изреди цялата азбука с определения за тяхната майка, която винаги е била отсъстващата майка.

— Давам пени за мислите ти — сепна я Ричард, който се бе облегнал и се взираше в сестра си, загрижен за нея и за баба им.

— Не мисля за нищо, което си заслужава да ти го кажа — отговори тя. — Яйцата бяха вкусни.

Усмихна му се.

— Много. Добре си се сетила.

— Всъщност Пърл се сети. Между другото днес следобед видях Карлос и Рикардо да носят някакви грамадни талпи към твоя строеж. Как върви работата?

— Те са страхотни майстори и ще го завършат до лятото. Но то е наистина само едно обикновено бунгало, Джуджу, а не грандиозна къща.

Джъстин взе да се подсмихва.

— Обикновено ли? Не говори врели-некипели, по мое мнение се оформя нещо изключително прелестно.

Джоан каза:

— Нямам търпение да го видя. Кога ще мога да му направя една обиколка?

— Не става още за обиколка, както се изрази, Джо… не още. Но утре ще те разведа наоколо преди чая в беседката. — Усмихна се нежно на Джоан. — Научих всичко за пикника от Дейзи. Радва се много, че ще дойдете със Саймън.

— И ние се радваме — промърмори Джо. Искаше й се да добави, че Джъстин и Ричард са тяхното семейство, друго си нямат, че ги обичат много и зависят от тях в много отношения. Но се сдържа.

Погледна крадешком Ричард, както го поглеждаше, откакто се помнеше. През целия си живот го бе обичала, беше луда по него, но той никога не бе проявявал интерес към нея. И после един ден лапна по сладкодумния, многословен, настойчив Малкълм Брендън, който се оказа празноглав фукльо. А пък Ричард се ожени за Памела, която умря. Джо от своя страна се разведе с празноглавото чудовище от Уолстрийт.

Като започна да хапва от селския пай, изведнъж й направи впечатление, че тази вечер той не изглежда толкова тъжен. Разсеян — да. Замислен — да. И най-вече загрижен. Нещо го тревожеше.

Беше абсолютно сигурна, че в този момент не тъгува за Памела. Имаше разлика в поведението му; изглеждаше нервен, напрегнат, тревога помрачаваше тези великолепни сини очи. Беше замислен, познаваше този израз още от детството им.

Джо отмести поглед към Джъстин с впечатлението, че тя също е различна тази вечер. Умълча се след разговора за Жан-Марк. И все пак… имаше нещо друго, което смущаваше приятелката й. Да не би някакъв проблем с майка им?

Дебра, по която си падаха всички мъже, щом се запознаеха с нея, ето такова бе мнението на Джо за нея, откакто порасна достатъчно, за да осъзнава секса. Сексуална стръвница. Така някои наричаха Дебра Ноулан. Най-сексапилната стръвница на два крака. На колко ли години е сега? Над петдесетте. Да. На петдесет и три, или някъде там. Но красива, както винаги, с изваяно лице, дълга коса и ясни сиви очи. Очи, които сякаш намекваха: „Ела да си легнем“. Така ги описа Малкълм и като че ли я харесваше. Той харесваше много жени и спеше с много жени, заради което се разведоха. И тя беше доволна, че се разведоха.

Джоан се покашля и каза:

— Нещо не е наред, Рич. Виждам, че не е, Джуджу.

Загледа и двамата внимателно.

Те я зяпнаха, но не продумаха.

— Разберете, познаваме се от бебета, имаме общо минало. Не можете да се преструвате пред мен. И двамата сте ужасно угрижени.

Джъстин се обърна към брат си, питайки го с поглед.

Ричард прехапа устни и сви вежди.

— Има проблем, Джо, права си. Но в момента не искам да говорим. Не и тук. Да вечеряме; Тита и Пърл толкова са се постарали в кухнята. Ще говорим, докато пием кафе. Съгласна ли си?

— Да, разбира се — отговори тя, учудена какво се е случило.