Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (34)

Тридесет и трета глава

Същия следобед, като се приготви за заминаването за Бодрум, Габриел отиде до сейфа, който се намираше в гардеробната на нейната спалня, и извади дебел бележник, подвързан с черна кожа.

Пазеше го под ключ от години и го изваждаше само когато искаше да прибави нещо. Сега за пръв път щеше да се чете. От нейната внучка. За миг Габриел се подвоуми пред сейфа, изкушавайки се да прибере бележника. „Не — помисли си. — Искам Джъстин да знае истината за моя живот.“ Решително затвори сейфа и го заключи.

Взе дамската си чанта и слезе да потърси внучката си. Джъстин не беше във вилата и когато Габриел излезе в градината, я видя да отива към скамейката, обърната към Босфора.

Габриел се усмихна. Скамейката й беше станала любимо място. На нея Джъстин и Майкъл бяха признали чувствата си и естествено сега беше любимо място за тях.

След няколко секунди Габриел седна до внучката си и каза:

— Е, скъпа, тръгвам за летището с Анита и искам да ти дам това. — Докато говореше, й подаде малка торбичка за пазар. — Това е бележникът с моите записки, с фрагментите, за които ти говорих вчера.

Джъстин взе торбичката и кимна.

— Благодаря, нямам търпение да го прочета, бабо. Започвам още следобед. Между другото, Ифет нямаше нищо против да отложим срещата. Оказа се, че и за нея е по-добре. Има клиенти и обикновено се грижи за тях, докато са в града.

— Сега ще имаш достатъчно време да четеш и да осмисляш прочетеното. — Габриел взе ръката на Джъстин. — Имах намерение да оставя в завещанието си бележника на теб и на Ричард. Да си кажа честно, не вярвах, че ще ви видя отново до края на живота си. Дори и в най-смелите си мечти. Но ти ме намери. И още съм жива, затова реших, че сега трябва да го получиш. Ричард ще го прочете, когато дойде следващата седмица.

— Ще го пазя, бабо, разбрах, че е предназначен само за моите очи… докато Ричард се появи.

— Помни, написан е през последните десет години, доколкото паметта ми е била услужлива.

* * *

Габриел и Анита заминаха, Джъстин занесе торбичката в своята спалня, седна на стол и остави бележника с черна кожена подвързия на масичката пред себе си.

Доста време го гледа вторачено. Искаше й се да го вземе и да го разтвори, но по странен начин се страхуваше. Не беше сигурна какво ще открие между тези страници.

Пое дълбоко дъх, взе го и се загледа в първата страница. На нея беше написано заглавието „Фрагменти от един живот“. Под него стоеше името на авторката. „Габриел“, само толкова, нямаше фамилно име. Джъстин обърна страницата и прочете думите в началото. Отляво беше отбелязан градът — Берлин, отдясно беше изписана датата — 16 ноември 1938.

Джъстин сви вежди, докато се взираше в името на града. Озадачи се. Какво е правила баба й в Берлин през 1938 година? Наистина беше странно.

Погледна страницата и се увери, че това е почеркът на баба й. Познаваше го добре. Беше характерен, равен, елегантен и четлив.

 

 

Берлин

16 ноември 1938 г.

Бях щастлива, когато се връщах у дома. Стигнах до улицата, на която живеехме, и душата ми се изпълни с радост. Стъмваше се. Излезе студен вятър. Затова се разбързах. Изведнъж се затичах, щом съгледах нашата жилищна сграда. Нямах търпение да видя родителите си и моята сестричка Ерика. Като влязох в преддверието, пригладих косата си и оправих шалчето си, преди да поема по стълбището с моя куфар.

Долових нещо различно. И тогава се досетих, че е неестествено тихо. Бях живяла тук почти през целия си живот и никога не е било толкова тихо. Обикновено се чуваха странни шумове. Стигнах до втория етаж и забелязах нещо още по-странно. Вратата на нашия апартамент беше открехната. Винаги се затваряше и заключваше. Кой ли е бил така небрежен?

Не влязох. Стоях, гледах я и се ослушвах. Цареше пълна тишина. Вътре беше тъмно. Най-после бутнах вратата и влязох в антрето. Зърнах мъждива светлина в края на коридора, а като погледнах вдясно, забелязах друг слаб проблясък от кабинета на баща ми. Застинах за миг, изплаших се. Най-накрая светнах лампата в антрето и извиках:

— Мами! Папа! Върнах се!

Не се чу глас. Нито радостен смях. Нямаше ги родителите ми. Сестричката ми не дойде да ме прегърне. Пуснах куфара. Устата ми пресъхна. Преглътнах, стегнах се и закрачих. Като стигнах до кабинета на баща ми, предпазливо бутнах с крак вратата. Лампата на писалището светеше. Цигулката на баща ми стоеше на специалната си поставка. Не беше в калъфа. Беше странно. Тревожно. Инструментът беше „Страдивариус“. Папа винаги го прибираше. До него имаше ноти. Моцарт.

Минах по коридора, отидох до кухнята и надникнах, преди да вляза. На печката имаше тигани, на плота — дъска за рязане. Очевидно мама беше зарязала набързо всичко. Това беше единственото обяснение. Никога не оставяше кухнята в безпорядък.

Къде беше семейството ми?

Не исках да приема мисълта, която се появи в главата ми. Стоях там, изплашена, вцепенена. И тогава чух шум като проскърцване на врата. Обърнах се и се озовах срещу госпожа Вебер, която живееше на същия етаж.

Тя се спусна към мен, грабна ме в прегръдките си и ме притисна до пълното си тяло. Чух хълцане, ридание. Като погледнах лицето й, видях, че е бяло. Също като престилката.

— Габи, трябва веднага да тръгнеш. Сега, на секундата — каза ми тя. — Ела с мен, ще ти дам нещо.

Попитах къде са родителите ми, сестричката ми. Тя не отговори. Само клатеше глава. Хвана ме за ръка и ме изведе от кухнята. Като стигнахме до антрето, взе куфара ми, излязохме от нашия апартамент и отидохме в нейния.

Госпожа Вебер заключи вратата и ме заведе в кухнята. Прозорецът беше отворен. Чувах уличния шум. Тя пусна радиото, за да заглуши гласовете ни. Знаех. Наблюдавах я внимателно.

— Къде са те? — попитах. Цялото ми същество трепереше.

— Отведоха ги — прошепна тя и млъкна. Чаках, впила очи в нейните. — Гестапо — каза тя.

— Гестапо. Не! Не! — изпищях. — Мами, папа, малката Ерика. Не! — плачех аз. Смразих се, обхвана ме ужас, сълзите ми потекоха, задушавах се.

Госпожа Вебер се втурна към мен.

— Габи, моля те, млъкни!

Дръпна ме до себе си, хвана ме за ръка и почти ме завлече в спалнята. Затвори вратата, заключи и измъкна изпод леглото куфар. Обясни ми, че й го е дала майка ми. Преди няколко седмици помолила да го пази. Напомни ми, че на врата си нося ключ на панделка. Извадих го и отворих куфара.

Дрехите ми бяха прилежно подредени. Най-отгоре беше паспортът ми заедно с плик за писма. Отворих го. В него имаше пари и снимка на нас четиримата. Взех я и загледах семейството си. По страните ми се затъркаляха сълзи. Някога ще ги видя ли отново? Не знаех отговора.

Обърнах се към госпожа Вебер и настоях да взема цигулката на баща си. Тя се разтревожи, каза, че не мога да се върна в апартамента.

— Скоро ще дойдат и за теб — прошепна. — Имат списъци. Не бива да пипаш нищо в апартамента, за да е както те са го оставили. Ще се върнат и ще забележат.

Разридах се. Тя избърса очите ми със своята кърпичка, пак ме прегърна, притисна ме и погали косата ми.

— Знаеш ли какво да правиш? — попита.

— Да — отговорих. — Мама ми каза.

Тя кимна и добави.

— А сега да съберем всичките вещи в куфара на майка ти.

Направих каквото ми заръча.

Госпожа Вебер ме прегърна и ме изпрати до тяхното антре.

— Бог да е с теб, Габриел.

Благодарих й, надзърнах в коридора и бавно заслизах по стълбището. Не виждах нищо от сълзи.

„Бог ли? Какъв Бог?“ — учудих се.

Нямаше Бог. Бях съвсем сама. Бях на четиринайсет години.

Когато излязох на улицата, беше много тъмно. Завих наляво, после надясно и пак наляво. Тръгнах по следващата улица и вървях, докато стигнах жилищната сграда, където живееше Анита Фишер с по-големия си брат Маркус. Трябваше да им кажа, да ги предупредя. Влязох в преддверието, изкачих се до първия етаж и натиснах звънеца. Стоях и чаках. Още треперех, изплашена до смърт. Питах се дали са ги отвели.

Вратата се отвори. Анита се усмихна, като ме видя. После изведнъж физиономията й се промени.

— Какво е това? Какво се е случило? — развика се тя и ме дръпна вътре. Затръшна вратата и заключи.

— Отвели са ги — прошепнах.

Разхлипах се неудържимо.

— Гестапо ли? — попита тя.

Не можех да говоря, само кимнах.

Ненадейно се появи Маркус.

— Гестапо ли? — повтори тихо.

Пак само кимнах.

— Навън са, преследват евреи — каза той с мрачен глас и лицето му побеля като на госпожа Вебер. — Нацистките главорези показаха кои са през Кристалната нощ — промърмори той, местейки поглед от мен към Анита. — Показаха у кого е властта. Искат всички ни да избият. Няма да се успокоят, докато не избият до крак евреите в Германия.

Аз го зяпнах. Анита също се ококори срещу него.

— Това не е възможно — изохках.

— Само почакай и ще видиш — отвърна той.

Отидохме в дневната. Анита се зае да направи чай.

Ние с Маркус седнахме. Той беше двайсет и две годишен, умен млад човек.

— Искаш ли да останеш при нас?

Поклатих глава.

— Трябва да отида при приятелка на мама, така ми е поръчала — промърморих, преглъщайки сълзите си.

— Рускинята ли? — попита Маркус.

— Да — отговорих. — Мога ли да телефонирам?

Той кимна.

Маркус ме заведе в малкия кабинет, посочи ми телефона и ме остави сама. Набрах номера, който бях запомнила по молба на мама. Започнах да чакам, както ми се стори безкрайно.

— Да — обади се женски глас.

— Добър вечер, княгиньо — казах на немски и добавих на английски: — Обажда се Габриел Ландау.

Тя не отговори веднага, после попита на английски:

— Наред ли е всичко?

— Не е — отговорих. Каза ми веднага да отида при нея. Отговорих, че ще отида.

Върнах се в дневната. Анита, бяла като платно и трепереща, беше запарила чай. Седнахме и започнахме да пием мълчаливо. Анита каза, че днес Маркус ще получи виза, но не и тя.

— Ти няма ли да заминеш? — попитах.

Маркус ми отговори:

— Ще намеря начин. Трябва да заминем за Истанбул. Ако не успеем и двамата, ще остана да пазя Анита.

След като изпихме чая, помолих Маркус да ме заведе до дома на княгиня Ирина Трубецкая, която живееше до „Тиергартен“, прелестния старинен парк, който майка ми обожаваше. Той се съгласи да ме закара със своя мотоциклет.

 

 

С треперещи ръце Джъстин остави бележника на масичката. Всъщност цялата трепереше и лицето й беше мокро от сълзи. Не й се вярваше какво прочете току-що, нито пък разбираше. Знаеше, че баба й е англичанка. Но е грешала. Беше немкиня… немска еврейка. По тази причина и тя беше еврейка, и Ричард, и майка им. Джъстин разбра, че не е която мислеше, че е, нито пък те. Но това всъщност нямаше значение за нея. Имаха значение болката и страданието, които беше преживяла баба й като момиче. Четиринайсетгодишно момиче само в нацистка Германия. Еврейско момиче, изложено на опасност повече от всеки друг.

„О, бабо, о, бабо, как си издържала?“ Джъстин отново се разплака, легна и скри лице във възглавницата. В този момент искаше само да прегърне Габриел и да й каже колко я обича.

Но нямаше как. Габриел и Анита бяха в самолета за Бодрум.