Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Letter From a Stranger, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Нина Рашкова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване, корекция и форматиране
- NMereva (2018)
Издание:
Автор: Барбара Тейлър Брадфорд
Заглавие: Писмо от Истанбул
Преводач: Нина Рашкова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издател: Издателска къща Плеяда
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Симолини’94
Излязла от печат: 18.01.2016
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-409-357-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7898
История
- — Добавяне
Петдесета глава
Анита ги чакаше в златната стая. Както обикновено носеше прелестен копринен кафтан и като се затича към тях, около нея се завихри водовъртеж от синьо и зелено.
— Ето те и теб, скъпа моя! — зарадва се тя, щом видя Джъстин. — Липсваше на Габи! И на мен ми липсваше! Толкова е лесно да свикне човек с теб. Като наркотик си.
Майкъл каза:
— Самата истина е.
Поведе Габриел към дивана, докато баба му прегръщаше Джъстин.
Майкъл се върна в Истанбул по-рано, отколкото възнамеряваше. Като чу тъжния й глас и усети сълзите й, като разбра колко е потресена, отмени останалите си ангажименти в Париж и взе полет до Истанбул в сряда вечер. Успя да успокои Джъстин, да я утеши, да й разкаже подробности за някои исторически събития, както и за нацистка Германия. След това в четвъртък и петък прочете „Фрагменти от един живот“ и беше дълбоко развълнуван и смаян колко много е казала Габриел на толкова малко страници. За нея задачата да се върне в миналото сигурно е била тежка. За това се искаше кураж. Но пък той знаеше, че на нея никога не й е липсвал кураж. Смелостта беше изписана на лицето й.
— Много си мълчалив, Майкъл — отбеляза Габриел, като седнаха на дивана.
— Само малко съм уморен — отговори той.
Тя го погледна странно, но нищо не каза.
— А какво мислиш за идеята да дойдеш с нас в Ню Йорк? — започна Майкъл. — Ами Анита, тя би ли дошла?
— Предполагам. Макар че мрази да пътува. Мисля, че това се дължи отчасти на факта, че избяга тук и тук намери убежище, когато беше момиче. Чувства се спокойна в Истанбул, в безопасност. Всъщност не желае да напусна града.
Той кимна и погледна към Джъстин и Анита, които говореха с Мехмед, после се обърна към Габриел:
— Обичам я много тази твоя внучка, Габи.
Очите на възрастната жена бяха влажни, когато взе ръката му и я стисна.
— Знам. — И двамата замълчаха, после Габи тихо попита: — Прочете го, нали, моя малък бележник със спомени оттук-оттам?
— Прочетох го. Джъстин каза, че трябва да го прочета. Също така беше съвсем сигурна, че няма да се разсърдиш. Надявам се, че нямаш нищо против.
— Разбира се, че нямам. За бога, та ти ми беше като внук през всичките тези години, когато бях сама, когато Джъстин и Ричард ми бяха отнети. Не зная какво щях да правя без теб, Майкъл. Имаше абсолютно право да го прочетеш. Заради близостта ни, заради моята обич към теб.
— Десетократно ти я връщам. Твоят кураж, твърдост, сила и дисциплина ме поразиха. И ще ти призная, че имаше случки, на които се разплаках. А аз не се разплаквам лесно.
Тя го погледна изпитателно за миг, после промърмори:
— Ами, да, изпечен агент на Сикрет Сървис, такъв си ти.
— Има моменти, когато издръжливостта ме радва. Мога да бъда твърд, но чак изпечен? Не съм съвсем сигурен. — Сви рамене. — Но може би при определени обстоятелства съм такъв.
Джъстин и Анита седнаха при тях пред камината. Мехмед и Зейнеб сервираха чая и сандвичите.
Джъстин пиеше чая с лимон и загледана в Анита, каза:
— Сега, след като знам много за миналото от баба, бих искала да чуя и от теб нещо, Анита. Имам въпрос.
— И какъв е той?
Анита гледаше Джъстин и си мислеше каква прекрасна млада жена е.
— Бих искала да знам как намери баба след края на войната?
— Бях решила да я търся. Трябваше да отида в Берлин и никак не ми се искаше. Но как иначе да намеря моята Габи, скъпата ми приятелка. И така през 1946-а заминах за Берлин. Естествено не я намерих. Нито пък някого, който дори бегло я познава. Бяха изминали осем години. Знаех, че мога да отида в Лондон при леля й. Върнах се в Истанбул някак разочарована. Но няколко месеца по-късно отпътувах за Лондон. И ето! Намерих я.
— Ами адресът? Как разбра къде е? — попита Джъстин, местейки поглед от баба си към Анита.
— Имам превъзходна памет. Спомних си, че лелята на Габи живее на улица с името на английски крал — Чарлс. Номерът бях забравила, но лесно щях да позная къщата. Така и стана. Натиснах звънеца и познай кой отвори?
— Баба.
— Не, не, Джъстин, твоята пралеля Берил. Бях гостувала веднъж у тях с Габи и майка й. Леля Берил веднага ме позна и ме прие като отдавна загубена приятелка. Пък и в известен смисъл бях точно такава. Когато Габи се върна от Кралския колеж по изкуствата, полудя от радост. Продължихме нашето приятелство оттам, откъдето беше прекъснато преди толкова години.
— Все пак си знаела къде да отидеш — намигна й Джъстин.
— О, да. Забравих да напиша адреса си на гърба на плика — промърмори Анита и се разсмя от сърце. — Ще престанеш ли някой ден да ми го напомняш?
* * *
Джъстин и Майкъл се запътиха през градината към скамейката с изглед към Босфора. Тяхната скамейка. Джъстин беше станала много мълчалива към края на следобедния чай и продължи да мълчи, докато вървяха по пътечката.
— Какво има? — попита Майкъл, като сложи ръка на облегалката и се взря в Джъстин.
В първия момент тя не каза нищо, после започна да говори:
— Измъчвам се от факта, че за мен е проблем да чета старите изрезки от вестници на леля Берил. Вярвах, че съм силна. Издръжлива. По дяволите, бях журналистка, Майкъл! И все пак ми беше трудно да ги погледна. Чувствам се толкова малодушна.
Той я прегърна през раменете и я притегли към себе си, сякаш да я защити.
— Виж, Джъстин. На всеки му е трудно да чете за Холокоста, за лагерите на смъртта, за астрономическия брой на жертвите. Калени в битките бойци от съюзническите войски — британци, американци, французи, изпаднали в шок и непреодолима погнуса, когато открили тези лагери през май 1945 година. Не повярвали на очите си — ходещи скелети, които ги посрещнали, протягали ръце като към спасители и само с воля за живот се държали на краката си. Войниците били поразени, гневни. Онова, което се случи в нацистка Германия, е най-сатанинското масово убийство в историята на човечеството — шест милиона души.
— Зная — прошепна тя. — Видях списъците с имената на загиналите в лагерите. Толкова са много. Невероятно, Майкъл. Не можах да продължа да чета. Плаках с часове. Що за човек съм, ако не мога да чета за лагерите, след като моите прадядо и прабаба е трябвало да живеят там и там са убити?
— Зная, скъпа, зная. Но, моля те, не се чувствай малодушна, Джъстин. Не се упреквай. Аз съм историк и въпреки това имам проблем с ужасяващите картини и страшните подробности. Умът ми отказва да ги възприеме. Ето, ще ти дам друг пример. Генерал Джордж Патън, един от най-калените американски офицери, бил поразен, след като минал през лагера в Ордруф. Плакал и се разболял след това. Айзенхауер, върховният главнокомандващ в Европа по време на Втората световна война, смъртно пребледнял, докато обхождал лагер край Гота. Именно Айк настоял Вашингтон и Лондон да изпратят журналисти и упълномощени лица да видят ужаса, който той бил видял. Да подготвят доклади. Хората изпаднали в шок, били отвратени, безумно разгневени. Не само ти реагираш по този начин.
Тя избърса сълзите си и се притисна до Майкъл. След малко той я успокои. Докато я прегръщаше, си мислеше, че у нея няма никакъв цинизъм и грубост. Беше непокварена, без предразсъдъци, с отзивчиво сърце.
— Габи знае, че ми даде бележника и че го прочетох — каза той.
— Разсърди ли се?
— Не, изобщо не се разсърди. А според теб ще разреши ли на Анита да го прочете?
— Може би. Не виждам защо да не й го даде. Те са толкова свързани… от деца. А сега са почти по на осемдесет.
— После ще попитам Габи — реши Майкъл.
* * *
Малко по-късно Джъстин отиде да си почине, но не можа да заспи. Хрумна й нещо, докато седяха с Майкъл на скамейката. Затова стана, запъти се към спалнята на баба си и почука на вратата.
— Влез, скъпа — извика Габриел.
— Как разбра, че съм аз?
— Съмнявам се, че Айше ще почука на вратата ми по това време. Сигурна съм, че си почива, преди да се залови с вечерята.
— О, бабо, започнала си да подреждаш куфара. Страхотно, нали? Ще дойдеш в „Индианско бърдо“. Ричард ще полети от щастие.
Габриел кимна.
— Нали виждаш, и аз нямам търпение да заминем. Този куфар е почти готов.
Джъстин седна на едно кресло и започна:
— Бабо, замислих се за нещо. За мама. Хрумна ми, че ако ми разрешиш, ще й изпратя фрагментите. Поведението й към теб коренно ще се промени, ако ги прочете. Знам, че е била бясна, че ни е разделила от недоволство и алчност. Но тези мемоари ще трогнат до сълзи всеки. Могат да бъдат мост. Искаш ли да опитаме?
Габриел стоеше с някаква дреха в ръцете и гледаше Джъстин.
— Уверявам те, че тя няма да пожелае да ги прочете.
— Всъщност не знаеш, бабо. И…
— О, знам! — повиши тон възрастната жена. — Още щом дойде в Истанбул, ти казах, че Дебра разби писалището ми, когато дойде в Лондон преди десет години. Обясних ти, че попадна на едни документи и изпадна в бяс. Получи истеричен пристъп.
— Да, каза ми. Спомена брачното ви свидетелство с Трент. Но какво друго е видяла, не уточни, бабо.
— Видя свидетелствата за раждане на моята майка, на леля Берил и моето. Видя бележника на леля Берил, където беше вписвала даренията за еврейски организации. Чичо Джок беше шотландец, разбира се, но майка му е била еврейка. Той също имаше бележник, където вписваше даренията за благотворителност. В моето писалище очевидно имаше още няколко неща, които я извадиха от релси, като например изрезките от вестници на леля Берил.
Джъстин се загледа в баба си и видя, че ръцете й треперят неудържимо. Лицето й беше станало пепеляво.
— Бабо, бабо, какво има?
— Дебра ме мрази, защото съм еврейка. Затова изпадна в паника преди десет години. Когато прочете рождените свидетелства, видя списъците с дарения на леля Берил и други документи, полудя. Твоята майка е антисемит, Джъстин. Фанатичен, невеж антисемит.
— Не знаеше ли, че си еврейка?
— Не бях казвала на никого. В противен случай щях да бъда принудена да разказвам за миналото си. За тежкото си детство в нацистка Германия. Не исках да го преживявам отново. Разбираш, нали? Не исках да страдам отново. Не казах на никого, защото не исках постоянно да ме карат да говоря за миналото, за себе си, за живота ми преди години. Тази беше единствената причина, че премълчах. Дебра ме обвини, че съм я лъгала, но това не беше вярно. Не казах на Питър, защото инстинктивно почувствах тесногръдието му. Той и майка му бяха сноби, кариеристи, фанатици и антисемити. Тя си беше внушила идеята за расово превъзходство. Предполагам, че те я възпитаха така. Наследствено е. Промиха мозъка й.
— О, бабо, но това е ужасно!
Джъстин трепереше и беше смъртно бледа.
— Това е истината. Сега знаеш истинската причина за разрива — допълни Габриел. — Тя раздели семейството ни, раздели ме с теб и Ричард. Прогони ме, защото съм еврейка. Има и още нещо… спомняш си, като беше дете, че мразеше чичо Трент. Мразеше го, защото и той беше евреин. Така че тя не може да чете моя бележник. Това ще я разгорещи още повече. Пък и не е нейна работа. Аз съм такава, каквато съм, а тя да върви по дяволите.
Джъстин се спусна към баба си и я прегърна.
— Бабо, не се разстройвай заради майка ми. Тя не заслужава. Имаш нас. Ричард, мен и Майкъл. Ние те обичаме.
Съвсем нетипично за нея, Габриел се разхлипа. Джъстин я прегръщаше и я успокояваше. Все повече се вбесяваше на майка си. Никога нямаше да й прости мъката, която причиняваше на Габриел.