Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (42)

Четиридесет и първа глава

— Аз съм, Рич — каза Джъстин. — Удобно ли е да говорим? Искаше ми се да те чуя.

Брат й явно се изненада, като чу гласа й, и възкликна:

— За мен е удобно, а за теб? В Истанбул е посред нощ.

— Будна съм — отговори тя. — Как беше във Вашингтон?

— Страхотно. Току-що се върнах в Ню Йорк. Щях да ти се обадя, Джуджу, но мислех, че спиш.

— Как е Дейзи?

— Оправя се.

— Радвам се, че Джоан е при вас. Тя е много грижовна.

— Ами баба? Чака ли ме? Нетърпелива ли е?

— Нетърпелива е, но не знае за инфекцията на Дейзи, понеже още е в Бодрум. Като се върнат с Анита, ще й кажа. — Джъстин позамълча, после изрече:

— Хрумна ми страхотна идея. Мисля си, че ще бъде много хубаво, ако доведа баба в Ню Йорк, за да види теб и Дейзи. Също ще се радва да види „Индианско бърдо“. Тя още го притежава с всичките му партакеши, казано без заобикалки.

— Да, наистина. О, боже, дано не й стане неприятно заради промените, които направих в имота.

— Как ще й стане неприятно? Толкова е красиво. Освен това тя разгледа албума със снимките, който й донесох, и се възхити на таланта ти, казах ти.

— Каза ми, но снимките са малко по-различни от реалността.

След необичайния телефонен разговор Джъстин взе бележника и отново започна да чете.

 

 

Провинция Бранденбург

4 май 1939 г.

Беше прелестен ден. Слънцето блестеше и пролетните цветя вече бяха цъфнали в градината. Ябълковите дървета бяха отрупани с пъпки. Искаше ми се да изляза и да се поразходя, но първо трябваше да свърша уроците си. Харесваше ми библиотеката, където учех всеки ден. Беше пълна с книги и красиви стари картини. Децата на Витинген учеха до мен. Бяха приятна компания, но днес следобед отидоха с майка си в Берлин за профилактичен преглед. Липсваха ми. Диана и Кристиян бяха сърдечни и нежни деца, постоянно вдигаха весела олелия. Караха ме да се смея дори когато ми беше тъжно. Внасяха много живот в този старинен замък, допринасяха за една по-радостна атмосфера.

Княгинята и принцесата се заеха с моето обучение в началото на тази година. Моите ангели хранители. Така ги наричах мислено. Те обичаха майка ми, затова се чувстваха отговорни за мен. Приличаха си по характер. Практични жени, които често казваха: „Хайде да свършим тази работа“ и я свършваха. И двете бяха аристократки, и въпреки това у тях нямаше капчица снобизъм.

Но животът им е бил твърде различен. Арабела, дъщеря на английски граф, с титла по рождение, е получила възпитание и любов в щастливо семейство в Йоркшир. Там е живяла в сигурен, спокоен и изтънчен свят. Била е закриляна.

Ирина, княгиня Романова по рождение, е загубила всичко на шест години, когато баща й и чичо й цар Николай II са били убити. Тя и майка й избягали. Живеели ден за ден, разчитайки на добрината на хората в различни европейски страни и най-вече в Полша, където създали близки приятелства. Ирина често ми разправяше за тези свои приятели и за времето, когато тя и майка й са живели във Варшава. Обясняваше ми, че до голяма степен дължат своето оцеляване на тях. С майка си някак преживели катаклизмите. Ирина беше силна, независима, умна, изобретателна. Може би като последица от скитническия живот на изгнаници. Веднъж ми каза, че е от онези, които оцеляват.

Те бяха като нежни лели. Но никога не забравих мама, с нейните очи, сини като небето, и златна коса. Всяка сутрин мислех за нея, за папа и Ерика. И всяка вечер, когато си лягах, копнеех за тях. Вярвах, че един ден ще ги видя, щом Третият Райх си отиде. Ирина, Арабела и Курт твърдяха, че един ден ще рухне, и то много скоро. Тази увереност ми даваше сили. Даваше ми надежда.

След като Анита и Маркус напуснаха Берлин през декември, аз се върнах в замъка с Ирина. Останах да живея там. Анита ми липсваше, но ми олекна, като избяга. Маркус ни телефонира, че са пристигнали и че са при майка им в Истанбул. След разговора с тях задишах доста по-свободно.

Няколко дни след обаждането по телефона княгиня Ирина ми каза, че от Гестапо са нахлули в жилищната сграда, където живееха Анита и Маркус, само два дни след тяхното заминаване. Много еврейски семейства били отведени и изпратени в лагери. Беше получила тази информация от един любезен полковник, който бил на гарата, за да следи благополучно да заминат. Казвал се Ханс Остер и работел с К в Абвер — немското военно разузнаване. Лицето на Ирина беше сериозно, когато допълни:

— Анита и Маркус заминаха точно навреме, Габи. Бог да благослови К.

Постоянно се тревожех за Ирина. Знаех, че участва в Съпротивата. Често ходеше в Берлин. Оставаше там дни наред. Треперех от страх, докато се върне.

Арабела също се тревожеше за нея. Ставаше необичайно нервна, когато тя отсъстваше.

— Излага се на опасност — мърмореше. — Бог знае какво прави.

Арабела ми преподаваше уроци по английска литература. Моята майка обичаше да чете, насърчаваше и мен. През изтеклите месеци прочетох много романи от Чарлз Дикенс, Джейн Остин, Томас Харди, пиеси от Шекспир. Арабела ме запозна и с нейните любими писателки — сестрите Бронте, които бяха живели в Йоркшир през деветнайсети век.

Ирина ме обучаваше по география. Гретхен ме канеше при децата, когато имаха уроци по математика и рисуване. Беше талантлива художничка. Поощряваше ме да работя върху умението си. Според нея имах вярно око и отличен усет за цветове. Всички ме поощряваха.

Случваше се да помоля Ирина да ме вземе със себе си в Берлин. Тя отказваше. Настояваше, че в провинцията и в замъка е по-безопасно. Съзнавах, че е права. Но все пак много ми се искаше да отида в града, който обичах.

Тъкмо бях привършила есе за Емили Бронте и „Брулени хълмове“, когато Гретхен влезе в библиотеката. Помоли ме да отидем на разходка. Предложи да вземем и блоковете си за рисуване. Съгласих се. Денят беше толкова хубав, щеше да бъде приятно да седнем на слънце и да рисуваме.

Княгиня Ирина беше въвела правило, когато се върнахме в замъка през декември. Държеше да знае къде са всички, когато семейство Витинген отсъстваха. Намерих я в малкия кабинет. Попитах я мога ли да отида да рисувам с Гретхен. Тя разреши, но каза да се върнем за чая. Обещах, че ще се върнем.

Тръгнахме към усамотена поляна в гората до едно езерце, където често рисувахме. Седнахме на сгъваеми столове и веднага започнахме да рисуваме.

Внезапен рев на мотоциклет раздра тишината и ние се обърнахме. Изненадано се спогледахме. Гретхен каза:

— Сигурно някакви минават без разрешение през имението.

Кимнах. Гретхен нервно се оглеждаше. Аз също. Мигновено застанах нащрек. Разтревожих се. Зачудих се дали мотоциклетите предвещават беда.

След малко двама войници с мръсносивите униформи на Вермахта на мотоциклети се зададоха по нашата пътечка. Видяха ни, хвърлиха ни по един поглед и продължиха по пътя си. Но минута по-късно се върнаха с ръмжащите си мотори и спряха. На секундата се изправих, разтревожена и готова да побягна. Те се усмихваха. Изглеждаха безобидни. Но инстинктивно знаех, че не са. Единият се провикна:

— Здравейте, ей вие там, здравейте!

Гретхен още седеше. Каза им:

— Не бива да минавате оттук. Това е частно имение.

— И какво от това — захили се другият.

— Влизането на чужди лица е забранено. Веднага напуснете имението — заповяда тя.

— Хайде да се махаме — казах аз и взех да се измъквам. Гретхен седеше, сякаш беше закотвена. — Хайде — изсъсках. Бях ужасно изплашена.

— Накъде се разбързахте? — Другият войник слезе от мотоциклета и се приближи към мен. Аз отстъпих. Той ме сграбчи.

— Не бягай, блонди — прошепна и ме дръпна към себе си, без да сваля очи от мен. Задърпах се. Заудрях го, закрещях. Той здраво ме държеше, смеейки се в лицето ми. Беше пил. Миришеше на алкохол. Ритнах го. Ударих го с юмрук по рамото.

Навярно го е заболяло. Изведнъж ме пусна. Побягнах. И Гретхен тичаше. За жалост се препъна и падна. Обърнах се. Помогнах й да стане. Усетих силен удар по тила. Свлякох се на земята. Войникът, който ме нарече „блонди“, ме хвана за ръцете и ме завлече до езерото. Да ме удави ли възнамеряваше?

— Бягай! Бягай! — извиках на Гретхен. Тя се затича, но явно се беше наранила. Последното, което видях, беше как по-младият войник я хвърля на земята. Тя се бореше. Пищеше.

Аз не можех да помръдна. Бях приклещена. Той ме заудря. Успях да го ухапя по страната. Шурна кръв. Той изскимтя, ядоса се и ме удари по-силно. След това заби юмрук в лицето ми като боксьор. Разкъса блузата ми. Изведнъж се просна върху мен. Не можех да го избутам. Беше много тежък. Бях замаяна от ударите. Виеше ми се свят. Бях безпомощна. Крещях. Той затисна устата ми с ръка. Не можех да дишам. Помислих си, че ще ме убие. Вместо това ме изнасили. Брутално.

Внезапно приключи с мен. Усетих, че вече не е върху мен. Отворих очи. Той се изправяше, като закопчаваше панталона си и оправяше куртката си. Безгрижно се отдалечи, без да погледне назад.

Бях изплашена. Реших, че е по-разумно да се правя на умряла. Лежах неподвижно. Болеше ме цялото тяло. Лицето ми смъдеше. Не смеех да го докосна.

Войникът изведнъж се развика:

— Хайнрих! Хайнрих! Да тръгваме!

Отговор нямаше. Къде беше другият? Какво беше направил на Гретхен? О, боже, дали беше още жива?

Чух форсирането на моторите. Надигнах се. Войникът, който изнасили мен, пушеше. Приготвяше се да тръгне. Тогава видях другаря му по престъпление. Пресичаше калния път, закопчаваше си куртката и се хилеше. Качи се на своя мотор, форсираха едновременно моторите и извикаха, колкото им държи глас:

— Зиг хайл! Зиг хайл! Да живее Третият Райх!

Помъчих се да стана. Помислих си, че цялата съм разкъсана. Едва пристъпвах. Имаше кръв по полата ми, по блузата. Отдалечих се от езерото, препъвайки се. Бавно-бавно стигнах до полянката. Там нямаше и следа от Гретхен. Виждаха се само преобърнатите сгъваеми столове и рисувателните блокчета на тревата.

Войникът дойде от другата страна на пътеката. Закуцуках натам. Гретхен трябваше да е някъде тук. Тогава чух тихо стенание. Успях да се приближа още малко. Видях я да лежи в малка долчинка под мен. Не можех да сляза. Седнах и така се плъзнах надолу. Лицето й беше цялото в кръв. Полата й беше усукана около талията. По краката й имаше кръв. Докоснах ръката й. Разтрепери се. Ужаси се.

— Аз съм — прошепнах.

Тя отвори очи, опита се да каже нещо. Наведох се още повече.

— Не мога да те вдигна. Отивам за помощ. — Тя като че ли се изплаши. — Те си отидоха. Остани тук. Веднага се връщам.

Изпълзях от долчинката, като се хващах за клони и корени. Едва стигнах до замъка. Бях поела по пътеката, която отвеждаше откъм задната страна на замъка. Тъкмо стигнах до кухненската врата и вратата се отвори. Лоте излизаше да хвърли боклука. Като ме видя, се развика:

— О, боже, Габи, Габи! Какво ти се е случило?

Изтича до мен, подхвана ме и ми помогна да вляза в кухнята. Труди, камериерката, изпищя, като ме видя.

— Млъкни! — извика Лоте. — Иди и повикай княгиня Ирина.

Лоте ме настани на стол. Казах й, че Гретхен е в гората и е ранена. Зле ранена, мислех да добавя. В този момент княгиня Ирина се втурна в кухнята. Изглеждаше разтревожена, ужасена. Казах й за войниците, че бяхме изнасилени, че Гретхен още е в гората и трябва да я пренесат в замъка.

Ирина побесня от гняв. Но се овладя и изпрати Труди да намери Клаус, градинаря. Хижата му се намираше в гората. Поръча на Гизеле да отиде до къщата на пазача Стефан при главния вход и да го доведе веднага.

Когато камериерките излязоха, Ирина намокри кърпа и нежно избърса лицето ми. Започна да ме разпитва, но в този момент влезе пазачът. Почти след него дойде и градинарят. Настоях да ги заведа до мястото, където оставих Гретхен. Княгинята тръгна с нас. Носеше една от ловните пушки на Курт. Не се съмнявах, че знае как да стреля. Лоте остана в кухнята да стопли вода, да приготви кърпи, превръзки за първа помощ и билкови лекове по нейни рецепти.

Градинарят Клаус беше силен и понесе Гретхен на ръце като дете. Беше вбесен. Стефан, пазачът, също беше гневен. Беше гневен и на себе си, че не е чул писъците. Отговорих му, че сме били в гората, далеч от къщата до входа.

Княгинята го попита как са влезли войниците в имението, без да разбере. Той не можа да отговори. Нито пък градинарят.

Клаус занесе Гретхен в нейната стая. Княгиня Ирина ми помогна да отида в моята. Почисти раните ми. Лоте и Труди се погрижиха за Гретхен. Като ми помогна, княгинята телефонира на лекаря в селото. Той пристигна след петнайсет минути. Прегледа ни, намаза раните ни с мехлем и каза, че на другия ден ще дойде пак. И той остана поразен от нападението, и се разгневи.

Когато вечерта Арабела се върна от Берлин, се втрещи. Как беше възможно да се случи тук? Това е нейният дом. Семейството живееше в това имение от векове. Фон Витинген бяха известни земевладелци с установено положение в обществото. Това, че е възможно да се случи подобно нещо, за нея беше знак за тревога.

— Такова е времето, в което живеем — каза Ирина. — Мислехме си, че тук сме в безопасност. А наистина ли сме защитени? Не мисля. Това правителство е съставено от криминални типове и гангстери. Повечето от обикновените войници са неуки простаци и разбойници. Живеем по правилата на злодеи. Оставени сме на милостта на опасни хора. Хора без принципи или човечност.

Тази нощ размишлявах върху думите й в леглото. Обикновено плачех, докато заспя. Мислех за семейството си и сега пак плачех. Но плачех, защото бях изнасилена. Чувствах се осквернена, унизена, мръсна. Тялото ме болеше. Бях наранена. Удряха ме по лицето. То беше в рани и синини. Тревожех се да не съм забременяла. Какво ще правя тогава? Как ще родя бебе на четиринайсет години? Как ще го гледам? Нямах пари. Нямах нищо. Бях сама на света.

Но на сутринта разбрах, че имам две верни принцеси. Те се тревожеха за мен. Разговаряха с мен за изнасилването, опитваха се да ми дадат съвет. Утешаваха ме, обичаха ме, разбираха ме. Помогнаха ми да се почувствам по-добре. Казаха ми, че никога няма да ме изоставят. Повярвах им. Наистина бяха загрижени. Моята майка беше казала, че са точно такива.

 

 

Джъстин остави бележника и се облегна на възглавниците. Беше дълбоко развълнувана. Стана й много тъжно. Беше потресена, като разбра на каква ранна възраст Габриел е била изнасилена. Едва понасяше тази мисъл. „Дали баба е забременяла? И ако е забременяла, какво е направила? Родила ли е бебето?“ Толкова много въпроси се въртяха в главата й и искаше да разбере отговорите. Но трябваше да поспи. Загаси лампата и затвори очи. Сънят й се изплъзваше. Не можеше да изхвърли от ума си сцените на изнасилването.