Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (46)

Четиридесет и пета глава

Късно следобед същия ден Джъстин седна на креслото в нейната спалня. Виждаше, че не й остава много от бележника на баба й. Тази вечер искаше да го прочете до края и разлисти жадно страниците. Обаче я обзе мрачно предчувствие. Предполагаше, че разказът ще бъде шокиращ и пълен с изненади.

Берлин

31 март 1945 г.

Живеехме в дупка в земята, моята прелестна руска княгиня и аз. Дупката беше в кратер от бомба. За да стигнем до дупката, се спускахме в кратера, после лавирахме по полуразрушено стълбище с изронени стълби, които стигаха до масивна дъбова врата с железен обков. Беше яка. Преди бомбардировките стълбището водеше от кухнята на господин барона право в избата за вино. В другия край избата беше приспособена за склад за ценни вещи. Там били съхранявани сребърни предмети, антики и безценен порцелан, преди да се превозят до Баден-Баден заедно с по-голямата част от виното.

Тук беше нашият дом. Моята прелестна княгиня казваше, че сме като туниските отшелници, които живеели в пещери. „Не сме ли най-щастливите жени в Берлин?“ — питаше тя. Аз се смеех. Тя обичаше да подхвърля такива забележки, за да ни разсмива.

Бяхме пещерни обитатели три години, след като бомбите разрушиха къщата на „Люцовуфер“, както и къщите по цялата улица. Но ние бяхме живи.

С Ирина вярвахме, че съюзниците скоро ще ни освободят. Надявахме се, че войната ще свърши след няколко седмици. Нелепата война на Хитлер, която доведе до смъртта на милиони, разруши градове и държави. Тя внесе хаос в света. И за какво?

— Хитлер каза, че Третият Райх ще продължи хиляди години — отбеляза Ирина. — Но сметките му не излязоха верни, нали? Неговият край ще настъпи след няколко седмици. Всъщност сега дойде неговият край. Ние последни ще се смеем, Габи.

Съгласих се с нея.

Баронът беше обзавел бомбоубежището с най-необходимото — голям диван, кресла, няколко скрина. В долапите в някогашния склад прибрахме малкото си лични вещи. Аз спях на дивана, а Ирина — на тясна койка в склада, който беше съединен с избата за вино.

Годините, които преживяхме там, не бяха леки.

Пространството беше тясно, неудобно и понякога не достигаше въздух. Но тухлените стени и циментовият под ни пазеха от влага. С Ирина поддържахме изключителна чистота. Опитвахме се да не се натрапваме една на друга, колкото беше възможно. Смеехме се много. Тя имаше чудесно чувство за хумор, аз също. Това ни помагаше да преживяваме трудните моменти.

Имахме повече късмет от много други. Напоследък доста берлинчани носеха в книжни торби всичко, което притежаваха. Хората живееха при ужасяващи условия — сред купища боклуци, в станциите на подземната железница, под обществените сгради, в пасажи, преградени с кофи за боклук. Познавахме един човек, който живееше в сандък, а друг — в дупка в земята, покрита с ламарина.

Бомбардировките не спираха, откакто американците влязоха във войната. Бомбардировачите прелитаха над града всяка сутрин точно в девет, после по обяд. Нощем бомбардираха британците. Градът беше разрушен. Загубата на хора и материалните щети бяха огромни. Хиляди бяха избити или сериозно ранени. Болниците бяха претъпкани. Нямаше къде да се погребват мъртвите. Под развалините гниеха трупове. Избухваха пожари, водата изригваше от водопроводите. Беше опасно.

И все пак градът функционираше под развалините, берлинчани живееха. Полицаите бяха на крак. Пощата се доставяше. Магазините за храна се отваряха всеки ден. Подземната железница се движеше. Телефонните и телеграфните служби работеха. Колкото и невероятно да беше, оркестърът на баща ми, Берлинската филхармония, даваше концерти. Хората ги посещаваха. Ходеха на театър, на кино. Няколко прилични бара и ресторанта бяха отворени. Излизаха всекидневници. Хората се срещаха с приятели в някое кафене. Напоследък страхът стана най-осезаемото нещо. Страхът от съветската армия. Бяхме обсадени от британски, американски и съветски войски. Берлин всеки момент щеше да падне. С Ирина се молехме в града да влязат първо съюзническите войски. Всеки берлинчанин се молеше за същото. Някои жени дори възнамеряваха да се самоубият, ако руснаците изпреварят съюзниците.

Беше първият ден от пролетта. Осмелихме се да излезем. Трябваше да намерим храна. Очаквахме принц Курт и Дитер Мюлер. Излязохме от избата в десет часа. Американците обикновено ни бомбардираха в десет, но днес не се появиха. Може би щяха да дойдат по обед. В такъв случай трябваше да се приберем вкъщи.

Ирина заключи вратата с голям железен ключ. Внимателно изкачи стълбите. Аз я следвах.

Денят беше слънчев, небето беше синьо, но беше студено. Слава богу, нямаше вятър. Имахме късмет. По изключение в хлебарницата имаше няколко пресни хляба. Намерихме четири яйца, парче сирене и пакетче скъпоценно масло. Имахме достатъчно купони да платим. Бяхме щастливи, като излязохме от млекарницата.

Вървяхме към Тиергартенщрасе. Ирина изведнъж се натъжи. Тази улица й навяваше много спомени. Семейство Вестхайм някога живееха тук. Тя беше прекарвала много време с тях в красивата им къща. Моите родители също. От къщата нямаше и следа. Това беше в друго време, в един по-сигурен свят.

Прекосихме парка „Тиергартен“. Сърцето ми се сви, като си спомних за мама. Тя обичаше парка, някога залесен нагъсто с дървета. Сега бяха изсечени от берлинчани, за да се топлят. Паркът беше бомбардиран много пъти. Пъновете стърчаха като някакви странни образувания в безнадеждния пейзаж.

На улиците стояха продавачи на цветя, които с букетчетата си внушаваха усещане за обикновен живот. Като ги зърнах, сякаш се върнах в детството си. Майка ми винаги купуваше малко букетче от тях. За да зарадвам Ирина, купих едно. Този жест предизвика отново усмивката й.

Побързахме да се приберем в нашата бърлога, както я наричаше Ирина. Обявих, че ще приготвя омлет за вечеря, ако принц Курт и Дитер са гладни. Обърнах се и забелязах, че тя ме наблюдава замислено.

— Само си представи, Габриел, ще навършиш двайсет и една през юни. Как се изниза времето!

— Не забелязахме, защото трябваше да оживеем — възкликнах и двете се разсмяхме.

Курт пристигна първи. Носеше голяма книжна торба. В нея имаше две бутилки рейнско вино и малка бутилка коняк. Княгинята остана изненадана. Беше благодарна. Като пийвахме в напрегнатите дни и нощи, ни беше по-леко. Принцът ни каза, че е бил в Есен във фабриките на „Круп“. После пътувал месеци наред. Дойде и Дитер Мюлер с подаръци — четири наденици и бурканче горчица.

— Ще си направим истински банкет — каза Ирина, след като благодари.

Всички изпихме по чаша вино. Разменихме си малкото новини, които знаехме. С княгинята приготвихме надениците и ги сервирахме с пресен хляб, масло и горчица. Взехме чиниите си на колене като на пикник. След това Ирина поднесе салата от маруля и сирене. Накрая отказахме компота. Бяхме свикнали на много по-оскъдна храна.

Принц Курт настоя да изпием по чашка коняк. Взехме чашите си и той седна на дивана. Взря се внимателно в Ирина, после в мен.

— След три седмици руснаците ще влязат в Берлин — съобщи той. — В средата на април. Трябва да се подготвите. Дитер ще ви донесе още храна другата седмица. Искам да останете в тази изба, щом нахлуят. Не бива да излизате. Обещай ми, Ирина. И ти, Габриел.

Обещахме. Тя добави:

— Знам, че всички очакват изнасилвания. Сега това е град на жени, с изключение на малки момчета и старци. Всички мъже или са мъртви, или са на фронта. Руснаците ще изнасилват и ще плячкосват. Но главно ще изнасилват. Разбирам отлично.

— Кой по-добре от теб ще разбере, княгиньо — отвърна принц Курт. — Дитер ще ви остави пистолет и амуниции, когато дойде да ви донесе храна, за да се защитите, ако се наложи.

— Ще се защитим — каза тя и добави: — Аз съм добър стрелец.

— Имам и други лоши новини. Току-що научих нещо наистина ужасно. — Замлъкна и изгледа Ирина. — Берлин няма защита. Знам, че е невероятно, но е самата истина. Дори няма план за защита на Берлин. Няма никакви защитни позиции. Всичко е било само във въображението на Хитлер. Берлин не е крепост, както твърдеше той. Няма провизии за цивилното население. Няма план за евакуация. Жените, децата и старците са в много голяма опасност.

— Това не може да е вярно — започна тя, но замлъкна. Видя мрачното му изражение.

Той продължи:

— Местното управление ще осигури някаква защита, но няма военни части, полицията също е сведена до минимум, понеже повечето полицаи са мобилизирани.

— Ще трябва сами да се пазим или да избягаме — каза княгинята.

— Няма къде да отидете, княгиньо — каза Дитер. — Руснаците всеки момент ще нахлуят в Бранденбург, ако вече не са там. Напредват бързо от Одер насам.

Ирина попита:

— Има ли някакъв шанс войските на съюзниците да влязат първи в Берлин?

Погледна Курт, после Дитер. И двамата мъже поклатиха глави.

— Британците, американците и французите ще пристигнат — каза Дитер, — но вероятно няколко дена след руснаците.

— Бегълци от провинциалните градове разправят ужасни истории за руските войници — допълни принц Курт. — Изнасилват безпощадно.

— Ще се пазим — обеща Ирина, но забелязах, че е изключително бледа. Изсмя се рязко и добави: — Ако разберат, че съм рускиня, бегълка от революцията, че съм от династията на Романови, ще ме убият, след като ме изнасилят. Бъдете сигурни.