Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (19)

Осемнадесета глава

Беше хубава вечер, небето беше осеяно с ярки звезди. Сребърният диск на луната изглеждаше измамно близо, сякаш нарочно беше увиснал над градините като във филмов декор. В далечината Босфорът проблясваше на лунната светлина.

Френските прозорци бяха широко отворени и вътре в къщата нахлуваше сладкото благоухание на цветята, примесено с лек дъх на море, с който бе пропит топлият въздух.

Трапезарията във вилата на Анита беше нестандартна — кръгла, с куполовиден таван, стени, боядисани в розово, и керамичен под. Кръгла маса за хранене заемаше централно място с дълга до пода покривка с ярки, източни мотиви и старинни френски столове.

Анита, облечена с кафтан от коприна в цикламени и виолетови тонове, побърза да посрещне Габриел, Джъстин и Майкъл. Усмихна се сърдечно и ги покани с жест да влязат. Хвана за ръка Джъстин и я поведе, обяснявайки:

— Мехмед приготви за вечеря менюто за вашия неделен обяд, защото Габи ми каза колко си обичала неделните обеди, когато си била малка. Решихме, че това ще ти хареса най-много.

Джъстин се разсмя и погледна баба си.

— Никой от нас не можа да го сготви, както трябва, бабо, след като се върна в Лондон.

— Мехмед ще го сготви. Той е специалист — отвърна Габриел и сините й очи заблестяха от щастие.

Анита ги настани на масата — Джъстин до Майкъл, Габриел срещу внучката й. Радостта на Габриел, че внучката й е пред нея, нямаше граници и след като разбра причината внуците й да не я потърсят досега, най-после се успокои. Джъстин поглеждаше скришом баба си и си помисли колко е хубава все още, колко по-млада от годините си изглежда.

Това се дължеше на няколко причини: гъста коса, платиненоруса, каквато винаги е била, високо чело и високи скули, тен, плюс изключителна виталност, чието излъчване внушаваше усещане за младост. Джъстин забеляза колко пъргаво и грациозно се движи.

Джъстин не можеше да не им се възхити, на нея и на Анита. И Анита беше пълна с енергия, също като нейната баба, и също в добра форма. Хубава жена, умна, уравновесена, с къса, къдрава кестенява коса и блестящи черни очи. Джъстин разбра, че двете са много близки, и преди малко забеляза, че си разменят многозначителни погледи.

След като си наляха вино и вдигнаха тост, Анита докосна ръката на Джъстин.

— Извинявам се отново, че забравих да напиша адреса си на плика. Глупачка! Къде съм се заплеснала? — Изглеждаше ядосана на себе си и поклати глава учудено. — Сигурно започвам да забравям на моята възраст.

— Не, не забравяш — възмути се Габриел. — Остави възрастта. Бързала си да пратиш писмото. Така предполагам.

Джъстин се обърна към Анита и каза мило:

— Нали ви намерих, друго няма значение.

Майкъл се намеси:

— Джъстин, мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Не ви ли хрумна да наемете частен детектив да ги открие?

Той изглеждаше озадачен и я погледна странно.

— Да, естествено. С Ричард обсъдихме тази възможност още преди да замина от Ню Йорк. Но решихме да не наемаме, защото не искахме да разстроим… — Тя замълча, явно притеснена.

Той се разсмя и довърши нейното изречение:

— Две стари дами. Нали това щеше да кажеш, Джъстин?

Тя кимна и се разсмя заедно с него. Анита и Габриел — също, понеже много добре съзнаваха, че изобщо не приличат на старици. Ни най-малко с техните прически, обувки с високи токчета, елегантни туники и ярко червило.

След малко влезе Зейнеб с голям поднос и Анита обясни на Джъстин:

— Това е лакерда, местен вид риба от Черно море.

Джъстин си сервира две тънки парченца и резен лимон.

— Изглежда вкусно — промърмори.

Майкъл подхвана разговор с нея за местата в Истанбул, които е обиколила, докато е била „на лов за Габи“, така се изрази той, и двете баби също се поинтересуваха какви забележителности е видяла, къде е била.

— Ходих в един хан — каза им тя.

— Нима? — учуди се Анита и я погледна. — Кой хан?

— „Везир хан“. Ифет ме заведе в „Пунто“ и…

— О, божичко, магазинът за килими! — прекъсна я Габриел. — От няколко години не съм ходила там. Познавах собственика много добре.

— И аз го разбрах — отговори Джъстин и им разказа защо са отишли в магазина. Каза им, че собственикът помни баба й, даже я назовал Габи. Габриел и Анита се спогледаха и се усмихнаха.

Майкъл каза:

— Много умно от твоя страна, Джъстин — захили й се той. — Цял детектив си.

Тонът му беше шеговит.

— Всъщност не съм, Майкъл — отговори тя сдържано, макар че се подразни от тона му. — Бях журналистка, преди да се захвана с документалните филми, тъй че знам нещичко за това как да изровя информация.

Габриел помоли тихо:

— Разкажи ни повече за последния си филм, Джъстин. Много бих искала. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се, че не, бабо. Той е за човек, смятан за най-големия жив художник, Жан-Марк Бретон — живописец и скулптор. Снимах историята на неговия живот и на неговото изкуство, като съсредоточих вниманието върху изкуството му. Филмът е два часа. В момента тече реклама за него. Ако пуснете телевизора малко по-късно, ще я видите. Дадох няколко интервюта в истанбулски вестници за „Доказателство за живот“ с надеждата, че може да ме видите и да разберете, че съм в Истанбул.

— Не бяхме тук. О, скъпа, колко жалко, че сме пропуснали рекламата и интервютата — поклати глава със съжаление Анита.

Габриел кимна.

Майкъл се загледа в младата жена.

— „Доказателство за живот“. Не е ли странно подобно заглавие за документален филм, проследяващ живота на един художник?

— Това е полицейска терминология, която се използва, когато има заложници. Избрах заглавието, защото е странно и хората ще се поинтересуват каква е историята. Подходящо е, понеже Жан-Марк е живял като отшелник много години, стоял е в сянка, така да се каже. Някои хора са мислели, че е покойник, но той не е, затова си помислих, че заглавието е подходящо. Филмът доказва, че е жив.

— Като го обясни по този начин, съм съгласен с теб — отвърна Майкъл. — Колкото до мен, нямам търпение да го гледам. Харесвам неговото изкуство. Какъв е той?

— Много надарен… гений, по мое мнение. Голям художник — запали се тя.

— Исках да кажа какъв е като човек, като личност?

— О, ами, нека да помисля. — Джъстин сви вежди замислено. — Пленителен, очарователен и труден… невъзможен, всъщност зависи от часовете на деня или от деня в седмицата. Може да бъде изключително дразнещ заради темперамента си. Но също така и най-привлекателният и съблазнителен мъж, когото познавам.

Тя замълча изведнъж, усещайки напрегнатия поглед на Майкъл. Почувства, че тилът й пламва, след това и лицето й. Също така разбра, че той си направи някакви изводи от думите й или от тона, и се ядоса на себе си. Беше се изложила.

След като се взира в нея доста дълго, Майкъл промърмори:

— Струва ми се, че той ти е направил силно впечатление, дори неотразимо. Без съмнение филмът ти за него ще е чудесен.

Тя кимна, но не отговори, после забеляза, че Габриел и Анита се споглеждат. Засрами се. Майкъл Долтън беше твърде проницателен. Нали все пак беше обучаван в Сикрет Сървис?

Всички се умълчаха. За щастие Зейнеб влезе и вдигна чиниите от рибата. След това се появи Мехмед, бутайки количка за сервиране, и атмосферата сякаш се разведри.

— Ще падне истинско угощение, Джъстин — засмя се Анита. — Баба ти казва, че у нас се приготвя най-хубавия йоркширски пудинг извън Йоркшир.

Докато говореше, хвърли поглед на Майкъл, учудена какво става с него. Беше толкова саркастичен преди малко и очите му потъмняха повече от всякога. Ставаха почти черни, когато се ядосаше. Защо се ядоса сега? Заради изказванията на Джъстин за художника. „О, боже мой — помисли си Анита, — той я харесва. А дали не е повече от харесване?“ Надяваше се да е така. Ванеса не беше за него. Красива, да, но упорита, егоистка, самовлюбена и манипулаторка, не особено умна, хитра, но не и интелигентна.

Беше на върха на щастието, когато внукът й скъса с нея. Анита мечтаеше Майкъл да срещне добра жена, такава, каквато заслужаваше.

Дали Джъстин не беше тази жена? Според нея беше. Джъстин беше непоклатима като скала, с изграден характер, силна жена. Анита почувства всичко това още през деня. Самата тя се влюби в красивата внучка на Габи, при това мигновено. А той?

Направи ли му Джъстин същото поразително впечатление? Молеше се да е така. Искаше той да се влюби безумно, от пръв поглед. Искаше да изпадне в луд възторг, да бъде запленен, очарован. Искаше Джъстин да изпита същите чувства… иначе магията нямаше да се получи.

Но сега трябваше да се покаже като добра домакиня.

Мехмед се суетеше и жестикулираше около агнешкото бутче и пудинга. Най-после започна да реже месото с голяма вещина. Всички парчета бяха тънки като хартия, съвсем по английски, точно както ги обичаха.

Габриел и Анита разговаряха с майстор — готвача по техния обичаен, приятелски начин, като се надяваха, че атмосферата ще се промени. Двете бяха в пълна хармония, знаеха мислите си, само се споглеждаха от време на време.

Майкъл мълчеше. Ядосваше се на себе си. Никога не показваше слабост, контролираше реакциите си и все пак тази вечер направи точно обратното. Наруши своите правила. Защо се подразни от думите на Джъстин за Жан-Марк Бретон? Защото някак инстинктивно разбра, че е имала връзка с прочутия френски художник и може би още имаше. И той… ревнуваше.

Колко невероятно. Досега никога не е бил ревнив. Беше самоуверен, съзнаваше своята привлекателност.

Изпи на един дъх бялото вино и стана. Отиде до бюфета и взе гарафата с червено вино, което беше приготвил преди това, и забеляза, че ръката му потреперва. Докато носеше виното, се зачуди какво, по дяволите, му става.

Успя някак си да налее вино в чашите на всички, без да капне и капчица, и когато остави гарафата на сребърната подложка, се зарадва, че ръката му е сигурна отново.

Мехмед сервира агнешкото и пудинга, Зейнеб остави пред всеки купичка с ментов сос, за да си вземат сами. Бяха сервирани още печени картофи, различни зеленчуци и всъщност се получи типична английска трапеза, подготвена в чест на Джъстин.

Майкъл нямаше апетит. Стомахът му беше свит на топка и онова странно усещане в гърдите се появи отново, все едно е вързан здраво. Как беше възможно тя да му действа по този начин? Запозна се с нея едва този следобед, почти не я познаваше. „О, познаваш я — нашепна му някакъв тих, вътрешен глас. — От години слушаш за нея и веднага почувства нещо, в същия миг, когато я видя да тича през градината към Габриел, все едно животът й зависеше от това. Точно тогава открадна сърцето ти.“

* * *

Атмосферата стана пак непринудена. Напрежението спадна. Хранеха се с удоволствие, агнешкото беше превъзходно. А Джъстин всъщност разведри атмосферата, като им разказа за Дейзи и за нейните лудории. Най-вече двете стари дами бяха очаровани от историите за детето.

После тема на разговора стана Ричард, неговият брак и блестящата му кариера на архитект.

По едно време Джъстин погледна Майкъл.

Той усети погледа й и също се обърна към нея.

Тя му се усмихна.

Той забеляза странно изражение в сините й очи, но не го проумя. Почти несъзнателно й се усмихна, не можеше изобщо да й устои. Веднага се почувства по-спокоен и се отпусна.

Отне му малко време, но най-накрая се включи в разговора. Отново се държаха приятелски един към друг и двете възрастни жени, които естествено бяха забелязали всичко, си отдъхнаха. За тях щеше да бъде истинско нещастие, ако двамата не се разбираха, дори само като приятели, толкова бяха свързани семействата им.

След като плодовият десерт беше сервиран и изяден, се преместиха на терасата и Зейнеб донесе чай от мента.

Именно Габриел попита Джъстин за работата й. Колкото до младата жена, тя с готовност разказваше, защото по този начин отвличаше мислите си от Майкъл. От момента, в който дойде, чувстваше присъствието му, всяко негово движение, тона му, изражението му. Беше я покорил. Притежаваше обаятелност и очевидно го съзнаваше. Но пък от друга страна, не се правеше на важен, не се държеше надуто. Само реагира остро на думите й. И тя не остана по-назад. „О — изохка наум. — О, Господи! Значи това било. Поразена съм като от гръм.“ Сърцето й се разтуптяваше само при мисълта за него. Той беше висок, хубав, истински мъж. И тя се бе влюбила жестоко. А той?