Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (47)

Четиридесет и шеста глава

Почукване на вратата накара Джъстин да вдигне глава. Извика:

— Влез. — Усмихна се, като видя Айше. — Знам, че идваш да ме попиташ дали ще обядвам, но в момента не съм гладна. Като огладнея, ще си направя сандвич. Благодаря ти, че си толкова внимателна.

Айше се усмихна и затвори вратата на спалнята.

Джъстин отново сведе очи към бележника, обърна страницата и започна да чете.

 

 

Берлин

10 април 1945 г.

Сдържах емоциите си, както и княгинята. Принц Курт ни беше казал да не се показваме от избата, но беше трудно. Понякога се налагаше да излизаме. Рано сутрин заставахме в кратера, за да подишаме. Изкачвахме стълбите. Оглеждахме се, после пак се спускахме в кратера и се прибирахме в избата. Правехме същото и през нощта. В някои дни отивахме даже до хлебарницата. И до млекарницата. Винаги заедно. Никога не се шляехме. Обикновено тичахме.

По улиците цареше хаос. Берлинчани се лутаха насам-натам. Търсеха храна. Бегълци от другите градове влачеха багаж. Отвсякъде планини от отломъци. Избягвахме кратерите. Атмосферата беше наситена със страх. Страхувахме се както всички. Бяхме изправени пред Армагедон. Съветските войски бяха стигнали Одер. Нападаха градовете по пътя си. Армията на съюзниците затваряше кръга. Тяхната цел беше Берлин. Бяхме на прага на смъртта.

Един вторник, в ранното студено утро се осмелихме да излезем. Ирина заключи вратата. Изкачихме се по изронените стълби. Бързахме, колкото можехме. Не обръщахме внимание на безнадеждния пейзаж. Имахме важни работи — да намерим храна. Да избегнем бомбите, ако ни застигне бомбардировка. Да се върнем в нашата бърлога невредими. Да се скрием.

В хлебарницата намерихме само корав хляб. Купихме. В млекарницата имаше мляко и сирене. Дадохме нашите купони. Тръгнахме си. Американците не ни бомбардираха днес. Досега. Чудех се защо.

Ирина направи кафе. Не ядохме. Пазехме храната за вечеря. Очаквахме Дитер. Обади ни се вчера. По чудо телефонът работеше. Беше съвсем кратък. Щял да ни донесе храна и новини около шест. Пиех кафето. Мислех съсредоточено. Трябваше да задам някои въпроси на Ирина. Погледнах я. Прецених настроението й. Не беше добре. Имаше слаби бели дробове. Лесно настиваше. Лицето й беше бледо. Изопнато. Но очите й блестяха.

— Какво има? — попита тя.

— Може ли да поговорим за К?

Тя сви вежди, после кимна.

— Да. Какво искаш да знаеш?

— Каза ми, че е в затвор. Още ли е там? Още ли е жив?

— Доколкото знам, да — отговори тя.

— Не разбирам. Защо го арестуваха миналата година? Защото е помагал на хора да избягат ли?

Княгинята поклати глава.

— Ще ти обясня. Граф фон Щауфенберг, полковник от Вермахта, беше католик. Антинацист. Против Хитлер. Отиде в главната квартира на Хитлер. В Растенбург. Източна Прусия. Случи се през юли миналата година. В дипломатическото си куфарче носеше бомба с часовников механизъм. Поставил го до Хитлер. Присъствал на срещата почти до края. После се върнал със самолет в Берлин. След няколко часа всички узнаха, че опитът за убийство не е успял. Хитлер беше жив. Клаус фон Щауфенберг беше арестуван и екзекутиран същата нощ чрез разстрел. Без съд. Канарис, други генерали, а също и полковник Остер бяха арестувани след няколко дена. Обвиниха ги в съучастие в заговора за убийството. Много от тях бяха екзекутирани. Но К е още жив. Също и полковник Остер. Британците знаят всичко за Канарис. Ще го спасят. Моля се да има невероятен късмет. Да оцелее, докато те пристигнат.

— Благодаря ти, че ми каза. Олекна ми.

— Получих информацията съвсем наскоро — отговори тя. След известно време ме загледа много внимателно. — Къде е паспортът ти?

— В чантата ми — отговорих.

— Мога ли да го видя?

Кимнах. Отидох да взема чантата си. Подадох й паспорта си. Тя го разлисти и го разгледа много внимателно. Започна да го къса.

— Кому е нужен паспорт с печат, че си еврейка? Моля те, подай ми тавичка и кибрит. Ще го изгоря.

Зяпнах я. Бях поразена. Тя се разсмя.

— Никой няма документи тези дни. Изгубихме всичко в бомбардировките.

И така, моят паспорт беше изгорен. Пепелта беше отнесена от водата в тоалетната. Там го изхвърли княгинята. Изглеждаше доволна от себе си.

Около обяд винаги огладнявахме. Но не се хранехме. Пазехме малкото храна, която имахме. Следобед обикновено сядахме до радиото да чуем новините и да послушаме музика. После спяхме. Тогава не чувствахме глад. Този следобед беше за мен малко по-различен. Дълго се взирах в снимката на мама, татко, Ерика и мен. От все сърце вярвах, че са живи и скоро ще ги видя, съюзниците ще ги освободят. Бях сигурна.

Взех моменталната снимка на двете ни с Анита, която ни беше направила Арабела на ливадата зад замъка през 1938 година. Като си спомнях Анита, се усмихвах. Тя беше в безопасност. В Истанбул. Отново ще я видя. Някой ден. Освен ако бомбите не ме убият. Или руснаците. Спомних си Арабела фон Витинген. За щастие тя беше в Швейцария. С децата. Но на Урсула Вестхайм и Рената фон Тигал не им провървя. Те загинаха трагично през 1943 в Равенсбрук. Каза ни Мария Ланген, приятелка на Ирина. Тя също е била въдворена в Равенсбрук. От 1943 до 1944 година. Най-неочаквано я освободили. Трите жени били заедно там. Били приятелки. Дойде да се види с Ирина и да й съобщи тъжната вест. Попитахме Мария познава ли майка ми и сестра ми. Тя поклати глава. Но беше дочула, че били преместени в Бухенвалд. По-късно се разплаках.

— Лагерът е много голям — опита се да ме успокои Ирина. — Сигурно още са живи. Вярвай, Габи.

Така си мислехме с Ирина.

Винаги се обличахме по-грижливо заради Дитер и Курт. Така се занимавахме с нещо. Чувствахме се по-добре. Изжулвахме лицата си, сресвахме косите си. Преобличахме се с износените и преправени дрехи от гардероба на Арабела, които ни бяха много скъпи. Чакахме Дитер. Не знаехме защо принц Курт не идва.

— Сигурно пътува — предположи Ирина. — Не би пропуснал да ни посети. Той се тревожи за нас.

Щом се почука, застанахме с Ирина до вратата. Тя също почука. Дитер каза през ключалката:

— Сините тинтяви са нацъфтели.

Това беше тяхната парола.

Ирина отключи. Както винаги Дитер донесе торба с храна. Салам и пакетче чай. Консерва херинга. И бутилка рейнско вино.

— Не е много — каза той.

Ирина му благодари от сърце. Аз също. Той отвори бутилката. Тримата седнахме. Радвахме се да го видим.

— Къде е Курт? — попита княгинята.

— Пътува във връзка с „Круп“. Още се произвеждат боеприпаси. Напоследък не ми се е обаждал. Но ще се появи. Трябва да се подготвите — добави неочаквано. — Руснаците ще нападнат на петнайсети април. Или на шестнайсети. Не по-късно.

Вярвахме на неговата информация. Притежаваше един от най-големите берлински всекидневници. Постоянно получаваше новини от различни източници. Имаше стотици познати.

— Знам, че е тежко да стоите вътре — продължи той. — Но когато руснаците влязат в града, не бива да излизате. Аз ще дойда, когато разбера, че е безопасно. Да се надяваме, че телефоните и радиото ще работят.

— Имате ли някакви специални инструкции? — попита Ирина.

— Не отваряйте вратата, освен ако не сте сигурни, че съм аз. — После добави тихо: — Разбрахте ли?

Кимнахме. Извадихме хляба и сиренето. Отворихме консервата. Пак се хранехме като на пикник. Междувременно Дитер ни каза, че Хитлер е още в Берлин, в неговия бункер. Носел се слух, че ще се самоубие преди капитулацията. Не искал да бъде заловен жив.

— Берлин наистина ли не е защитен? — попита Ирина.

Дитер кимна.

— Ние с Курт го знаем от най-благонадеждния източник. Генерал Райман. Новият комендант на града. Той знае, че отбраната на града е илюзия. Илюзията на Хитлер. Бил е убеден, че Берлин никога няма да бъде застрашен. А ето че сега е под обсада. Бог да ни е на помощ!

Поговорихме още малко. После Дитер си тръгна. Обеща да ни телефонира, ако има важни новини или да ни предаде инструкции.

 

 

Берлин

21 април 1945 г.

С Ирина седяхме свити в нашата бърлога. Тя не се чувстваше добре. Аз бях угрижена. Не знаех какво ще правя, ако се разболее сериозно от бронхит. Изведнъж се спогледахме. Чухме буботенето на самолети.

— Американци! — извика тя. Засмя се. Виолетовите й очи заискриха. — Ура!

И аз се засмях. Ирина винаги приветстваше американските бомбардировачи. И британските. Аз не оставах по-назад. Те се опитваха да ни освободят. Дори и да убиеха някои от нас. Повече от три години и половина самолетите на Осми американски военновъздушен флот и Кралската британска авиация ни изравняваха със земята. Днес не беше по-различно. Чувахме страхотен тътен. Срутването на оцелели сгради. Избухването на бомби. Но шумът идваше отдалеч. След три часа самолетите се оттеглиха. Тътенът заглъхваше.

След малко се чу шум, какъвто досега не бях чувала. Толкова беше пронизителен.

Бяхме пуснали радиото. Говорителят съобщи: „Атакуват ни. Съветските войски завземат града“. После започнаха да предават музика.

Погледнах Ирина. Бях разтревожена. Тя се изправи. Дойде и седна до мен на дивана. Прегърнах я. Тя трепереше.

— Колко е часът, Габи?

Погледнах часовника върху скрина.

— Единайсет и половина.

Тя се взря в мен.

— Току-що Берлин стана фронтова линия. Болшевиките са в града и ще ни убият.

По шума съдехме, че избухват гранати. На „Люцовуфер“, точно над главите ни. По цялата Тиергартенщрасе. Дори по „Унтер ден Линден“. Градът беше под обстрел. Руснаците го смазваха. Знаехме, че не бива да излизаме. Трябваше да се осланяме на тяхното благоволение. Трясъкът от избухналите гранати престана. Но знаехме, че скоро пак ще го чуем. И така стана. Някъде там навън имаше насилие и смърт. Ако не ни хванат войниците, щяхме да загинем от шрапнели и бомби.

Късно следобед огладняхме. Направихме си сандвичи със салам и чай. Имахме още малко захар, дори един скъпоценен лимон. Беше цяло угощение. По едно време се чу глух удар по дъбовата врата. Вцепенихме се. Вторачихме се във вратата. Бомба ли избухна? Артилерията ли обстрелваше? Войник ли стоеше отвън? Чакахме. Бяхме ужасени. Нищо не последва. Станах.

— Не се показвай навън! — изкрещя Ирина.

— Няма — отвърнах. — Само ще се протегна.

И така продължи. Ден след ден. Нощ след нощ. Чувахме стрелба, бомби, артилерия, експлозии. Срутване на сгради. Но никой не се опита да влезе в нашата изба. Не ни удари бомба. Спяхме на пресекулки. Ядяхме съвсем малко, за да имаме храна за по-дълго. Нямахме представа колко ще продължат боевете. Правехме упражнения. Четяхме. Спяхме. Пак спяхме и слушахме радиото. Новините бяха ужасяващи. Хиляди загинали. Хиляди ранени. Болниците били претъпкани. Берлинчани се тълпели по улиците. Нямало къде да се подслонят. Всички станции на подземната железница били пренаселени. Навсякъде се виждали мъртви и умиращи. По улиците не можело да се мине от народ.

В края на април последната битка беше към края си. Берлин беше в пламъци и Третият Райх загиваше.

Ние чакахме. Телефонът не звънеше. Но от радиото знаехме какво се случва. Хората се бяха отдали на плячкосване. Съветските войници също. Те бяха започнали да изнасилват. Жени се самоубиваха. Нямаше полиция, нито военни части за вътрешна отбрана. Те бяха мобилизирани или избити от руснаците. По улиците се точеха танкове, артилерия и оръжия от всякакъв вид. Ако отворехме вратата, щяхме да видим хаос, опасност и смърт.

Стараехме се да знаем кой ден сме. Но бяхме изтощени от тревога, от липса на свеж въздух и храна. Един ден бяхме задрямали, когато се почука по дъбовата врата. Станах с усилие от дивана. Ирина вече отиваше към вратата. Сподирих я. И тя почука. Чухме дългоочакваното: „Сините тинтяви са нацъфтели“.

Княгинята отвори. Дитер Мюлер ни се усмихна.

— Хайде. Да излезем, да глътнете малко свеж въздух.

Излязохме. Примигвахме на дневната светлина, каквато виждахме за пръв път от седмици.

— Край — съобщи той. — Последната битка свърши. И войната свърши.

И двете го прегърнахме радостно.

— Каква дата сме днес? — попитах.

— Осми май — отговори Дитер. — Вчера в Реймс във Франция адмирал Алфред Иодл, представителят на немското главно командване, и адмирал Карл Дьониц… подписаха безусловна капитулация пред съюзническите войски и Съветския съюз. Войната наистина свърши.

Дитер целуна и двете ни по страните. Не преставаше да се усмихва. Заизкачвах изронените стъпала. Ирина вървеше след мен. Дитер излезе последен от кратера. Погледнах небето. Беше наситеносиньо. Слънцето блестеше. Въздухът беше мек. Усещах как приятно гали лицето ми.

— Какъв прекрасен ден — каза Ирина. Аз кимнах. После тя добави: — Но толкова е тихо.

Наистина. Не се чуваше никакъв звук. Беше чак зловещо. Огледах се. Изпаднах в шок. Не можех да повярвам на очите си. Безкрайно пространство от сравнени със земята сгради. Купища отломки, стърчащи подпорни греди, тухли и извити железа. Навсякъде дълбоки кратери. Дупки, пълни с кална вода. Всичко беше покрито с черни сажди и прах. Центърът на Берлин изглеждаше като безнадежден, утопичен пейзаж на някоя далечна планета. Нищо не спираше погледа. Беше истинска пустош.

— Берлин е изтрит от лицето на земята — каза Ирина с ужас в гласа.

— Така е — съгласи се Дитер. — Маршал Жуков насочи двайсет и две хиляди оръдия към вече разрушения Берлин. Искаше да го доунищожи. И успя.