Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (8)

Седма глава

Дафни седеше на тоалетната маса и се взираше в отражението си в старинното огледало. И се видя съвсем различна. За пръв път в живота си реши, че е красива, както баща й винаги твърдеше.

Най-неочаквано сега долови нещо различно в образа си и това се дължеше на двете вечерни рокли, които току-що пробва.

Остана изненадана от начина, по който изглеждаше със синьо-зелената мънистена рокля, с тези дълги извивки, проблясващи с цветовете на морето, също и с бялата бална рокля. Въпреки петната от мастило тази дреха я караше да се чувства щастлива, изящна, изпълнена с живот, докато дългата, тясна, с просветващи мъниста й внушаваше неизпитвано досега чувство, че е елегантна и изискана.

Наведе се напред, заразглежда лицето си с нов интерес и видя едно различно момиче. Момиче, което за сина на някой херцог ще бъде така прелестно, както за баща му.

Помисли си, че може би й е избрал жених, макар че никога не беше го споменавал. Но той не се колебаеше, че ще уреди блестящ брак на дъщеря си, и тя беше сигурна, че ще успее. Баща й беше умен и познаваше всеки с положение и добро име в обществото. В края на краищата беше един от високопоставените графове в Англия.

У нея се надигна внезапно вълнение, предвкусвайки бъдещето, страните й порозовяха, сините й очи заблестяха от радост. Представата, че един ден ще бъде херцогиня, я изпълни с трепет. Как ли щеше да дочака този ден!

Следващата година, когато навърши осемнайсет, ще я представят в обществото и в двора на крал Джордж и кралица Мери заедно с другите дебютантки. Родителите й ще дадат бал по този случай, ще има още балове, за да се ознаменува излизането в обществото на други дебютантки, и няма причина да не се сгоди за сина на херцог, който баща й ще избере.

Въздъхна и подпря глава на ръката си. В съзнанието й се заредиха романтични картини и нежното й невинно лице придоби замечтано изражение. Мечтаеше как ще се влюби, ще си има любим и ще изживее истинска любов. Мярнаха й се картини на бляскава сватба, дом и деца.

Внезапно думкане я свали на земята и тя се обърна точно когато вратата се отвори със замах. Малко, но явно неустрашимо момиченце със зачервено лице, влетя в стаята и се затича право към нея. От пръв поглед се виждаше, че детето е много ядосано.

— Какво има? — попита Дафни, като стана и посрещна петгодишната си сестра, обикновено засмяна и ласкава.

— Не харесвам тази рокля! Нани каза, че трябва да я облека. Не искам! Не искам! Не е за специален случай! — развика се тя и застана свирепо ококорена срещу Дафни с ръце на кръста, изпълнена с възмущение.

Дафни едва не се засмя, но се постара да остане сериозна. Пълна противоположност на нея, що се отнася до дрехи, сестричката й обръщаше внимание на тоалетите от мига, в който проговори, и започна да изразява мнение. Дидри, по-голямата сестра, я наричаше „малката госпожичка“ с най-пренебрежителен тон и я избягваше винаги, когато можеше.

— А какъв е специалният случай? — попита Дафни с нежен глас, като се наведе така, че лицето й се изравни с лицето на сестра й.

— Ще обядвам с папа — съобщи важно-важно Дулси. — В трапезарията.

— О, не е ли прекрасно, миличка! Аз и Дилейси също.

Дулси я зяпна и сви русите си вежди.

— Нани каза, че аз ще обядвам с папа. Не каза нищо за теб и Дилейси.

— Е, и ние ще обядваме. Но трябва да се съглася с теб за роклята — прибави Дафни бързо, за да укроти ядосаното дете. — Наистина не е за случая, особено за обяд с папа. Права си. Да отидем и да ти изберем по-подходяща, искаш ли?

Сърдитото изражение на Дулси изчезна за миг и лицето й грейна.

— Знаех си, че съм права — извика и хвана Дафни за ръка с обичайния си радостен маниер.

Двете сестри тръгнаха по коридора към стълбището за етажа, където се намираха детските стаи. По едно време Дафни се наведе и прошепна:

— Ще постъпиш като голямо момиче. Кажи на нани, че харесваш роклята, но за специален обяд не е достатъчно хубава. Кажи й още, че съм съгласна с теб.

— Добре.

— Трябва да говориш мило; не бива да си груба или гневна — предупреди я Дафни, докато се качваха по стълбището.

— Не съм гневна, вече не — отговори Дулси и вдигна поглед към своята обожавана Дафни, сестрата, която обичаше най-много. Обичаше и Дилейси, бяха добри приятелки, но от Дидри се пазеше. По-голямата й сестра сякаш постоянно се отегчаваше от нея, а това озадачаваше и тревожеше детето.

Нани ги чакаше пред вратата на детската стая и възкликна:

— Тъкмо тръгвах да те търся, Дулси!

Дулси мълчеше.

Дафни не искаше бавачката да я смъмри, затова бързо се намеси:

— Мисля, че решихме проблема. — Усмихна се сърдечно и я погледна красноречиво. — Дулси не обядва често с папа и за нея това е изключително специален случай. Мисля си, че може да облече по-подходяща рокля. Някоя по-елегантна. Сигурна съм, че ще се съгласите, нали?

— Разбира се, лейди Дафни, каквото сте преценили, е най-доброто.

Бавачката отвори широко вратата и те влязоха в детската всекидневна.

Дулси обясни с искрено изражение и тържествен тон:

— Харесвам тази рокля, нани, но много ми се иска да си облека синята с бялата якичка. Може ли?

— Разбира се, Дулси. Да отидем да я погледнем. Ще дойдете ли с нас, лейди Дафни?

— Непременно ще дойда.

Дулси вече беше стигнала до средата на стаята, забързана към спалнята си.

— Хайде, Дафни, ела да видиш най-хубавата ми рокля. Госпожа Алис ми я уши.

Докато вървеше след момиченцето, Дафни се усмихваше. Много отдавна беше разбрала, че най-добрият начин да усмирява своята крайно упорита и независима по-малка сестра, беше веднага да се съгласява с нея и след това да търси споразумение.

* * *

— О, ето те и теб, Хенсън — каза лорд Мобри, като влезе в трапезарията. — Тъкмо щях да позвъня, за да те повикам. — Днес Дулси ще обядва с нас, за нея ще бъде нещо изключително. Моля те, добави още едни прибори.

Хенсън наклони глава.

— Разбира се, милорд.

Извини се и побърза към килера.

Графът се завъртя и се върна в библиотеката, където седна на писалището и прегледа внимателно списъка с гостите, които с Фелисити възнамеряваха да поканят на годишния летен бал през юли. Добави още няколко имена, после се облегна и се замисли дали не бяха забравили някого.

Именно в този момент забеляза две блеснали сини очи, вперени в него. Надничаха точно над ръба на грамадното писалище. После след миг се показа цялото лице и той се досети, че Дулси е застанала на пръсти.

— Ето ме, папа.

— Виждам те — разсмя се той. — Хайде, Дулси, ела да те погледна.

Детето тръгна към него, той се извърна към нея и разпери ръце.

— Тази сутрин си много красива.

— Благодаря, папа. Госпожа Алис ми уши тази рокля. Нова е и ми е най-любимата.

— Разбирам защо — отговори Чарлс, като я притегли и прегърна. Наистина беше изключително чаровно дете с неговите почти виолетови очи и грамада руси къдрици. Личицето му беше още по бебешки закръглено и момиченцето приличаше на ангел от картина на Ботичели. „Но от онези с желязна воля“ — напомни си той. Нито една от другите му дъщери не беше толкова упорита.

Дулси се подпря на коляното му и вдигна поглед към лицето му.

— Мога ли да имам кон?

Молбата й го изненада.

— Защо кон? Конят не е ли малко големичък за теб, скъпа?

— Не е, раста бързо, така каза нани.

— Съгласен съм, но още не си съвсем пораснала.

— Но мога да яздя, папа.

— Зная и обичаш твоето малко, шотландско пони. Хрумна ми нещо. Ще ти купя ново пони. По-хубаво. Само докато пораснеш за голям кон.

Дулси се зачерви от радост и кимна.

— Благодаря, папа! Как да кръстя моето ново пони?

— Сигурен съм, че ще му измислиш име, което най-много ще му подхожда. А сега трябва да отидем да обядваме със сестрите ти… и междувременно нека да пазим новината за ново пони в тайна, съгласна ли си?

— О, да. Това е наша тайна, папа.

Тя се хвана здраво за ръката му, докато излизаха от библиотеката. „Разглезвам я — помисли си Чарлс, — но не мога да се въздържа. Тя е най-прелестното дете.“ Двамата вървяха ръка за ръка през просторното фоайе, а в това време Дафни и Дилейси слизаха тичешком по главното стълбище.

Двете момичета се спуснаха да поздравят баща си. После Дилейси се наведе и целуна по страната сестричката си.

— Роклята ти ми харесва, Дулси — прошепна тя и погали ласкаво златните къдрици на детето.

Дулси й се усмихна и отвори уста да се похвали, но веднага я затвори. Новината за новото пони беше тайна, така каза баща й, и тя трябваше да я пази.