Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (16)

Петнайсета глава

— Какво й е на Дафни? — попита Майлс Ингам, вперил поглед в Сесили по неговия директен маниер. — Всеки от семейството, когото попитах, казва, че е добре, но аз мисля, че не е. Всъщност знам, че не е добре.

Сесили се поразмърда върху одеялото, постлано на земята, не отговори веднага, след това сви рамене.

— Изглежда някак резервирана… отнесена. Но не ми се струва, че й има нещо. Честно.

Майлс въздъхна.

— Вярвам ти, понеже винаги казваш истината, както и аз на теб. Но знаеш, че съм близък с нея, и виждам, че не прилича на себе си. Който каквото и да казва.

Беше се замислил сериозно. Вече мина седмица, откакто се върна вкъщи от Итън, и в мига, в който пристигна в Кавендън, разбра, че сестра му е разтревожена. Дори се питаше дали не е болна. Беше апатична, по-бледа от обикновено и разсеяна. Когато я попита, тя разпалено отрече да й има нещо. Но той не беше убеден.

Майлс и Сесили си бяха устроили пикник и седяха под грамадно кленово дърво на поляна в края на гората. Утрото беше хубаво и в Кавендън животът течеше нормално, поне на пръв поглед. Семейството се справяше някак с фаталната болест на Ан Седжуик и с внезапната смърт на Джулиан Тобат, която много ги разстрои.

Ужасната преживелица на Дафни остана тайна, известна само на Суонови, което означаваше, че е погребана. Родителите й дори не знаеха, че е паднала в гората. Дафни премълча, както и Дилейси. Сесили, една Суон, знаеше, че не бива да споменава и дума.

Майлс изведнъж попита:

— Как мислиш, дали не е толкова мълчалива заради смъртта на Джулиан? Не, със сигурност не е тази причината. В края на краищата бяха само приятели, при това от деца. — Сви вежди и я погледна озадачено. — Не го оплаква, нали?

Макар само на четиринайсет, Майлс беше необичайно прозорлив за възрастта си и беше наясно, че Дафни няма чувства към Джулиан.

— Не, разбира се, че не го оплаква, не ставай глупав. Тъгува, но не повече от мен или теб…

Сеси млъкна изведнъж и се загледа в далечината.

Майлс я подкани да продължи:

— Какво си помисли? Познавам това твое изражение много добре.

— Случи се… ами, тя падна в гората преди известно време. Разтревожи се, че на лицето си има синина. Бързо се разнесе, но Дафни държеше баща ти да не разбере. Дафни премълча за инцидента, затова ще пазим тайна и ние, Майлс. Обещай ми.

— Обещавам. Честен кръст. Разбирам защо се тревожи. Татко иска да я омъжи за син на херцог, а пък тя съзнава голямата си красота. Ако знае, че е паднала, ще я смъмри за небрежността. От години й втълпява, че нейната красота е най-ценното й качество.

— Каква тежка отговорност — промърмори Сесили и направи физиономия.

Майлс кимна.

— Затова Дафни е много внимателна и предпазлива. Знае, че не бива да поврежда лицето или тялото си. — Погледна Сесили по неговия съсредоточен и топъл начин и добави с нисък глас: — Ти също си красива, Сеси. — Наведе се през подредените в средата на одеялото закуски и я целуна по страната. — И си моето специално момиче. Моето момиче си, нали?

Щом я целунеше така или й заговореше нежно, Сесили поруменяваше, а сега направо пламна. Като го погледна изпод дългите си мигли, прошепна:

— Да, а ти си моето специално момче.

Майлс се усмихна, сините му очи се изпълниха с възхищение към нея. Бяха израснали заедно и не можеше да си представи, че ще бъде далеч от Сесили твърде дълго. Долови леко шумолене и погледна зад себе си. Някой идваше по пътеката и се зачуди кой ли е. Застана нащрек.

Появи се Джинивра. Закова се на място, като ги видя, явно изненадана.

— О, малката госпожица Суон. И господарят Ингам, задирят се. — Тя се разсмя, завъртя се на пръсти и загледа Майлс. — А лейди Дафни? Как е тя?

Майлс я зяпна онемял, без да знае какво да отговори.

Сесили скочи на крака.

— Какво намекваш, Джинивра?

— Оправя ли се? — попита циганката.

— Не се оправя, защото не е била болна! — отвърна остро Сесили и я погледна разярено.

— Знам го туй, малка Сесили.

Момичето отмести поглед от Сесили към Майлс. Загледа го малко по-дълго, видя светлината около него и в едно мигновение видя съдбата му. После бързо отмести поглед към Сесили и сърцето й се разтуптя, когато зърна бъдещето й, както преди два месеца.

Без да каже нищо, тя се обърна и си отиде. Спря за малко, когато стигна края на гората, и се загледа в Кавендън, извисяващ се на върха на хълма. Очите й се плъзнаха по редиците блеснали прозорци; стените блестяха като облицовани със сребро. Примигна от яркия блясък и затвори очи.

Когато ги отвори след малко, къщата изглеждаше тъмна, зловеща и бъдещето се виждаше така ясно, че тя се изплаши. Побиха я тръпки. До този момент не беше виждала с такава яснота.

Джинивра, циганката с ясновидски дар, се затича през полето. Сълзите я заслепяваха. Не можеше да промени нищо. Щеше да стане каквото е писано. Che sara, sara.