Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (45)

Четирийсет и четвърта глава

— Много ти благодаря, Хенсън. Стаята е обзаведена елегантно, но с мъжки вкус — каза Дафни и се усмихна на иконома.

— Беше ми много приятно да ви помогна, лейди Дафни, но ми приписвате заслуга, която е изцяло ваша.

Дафни и Хенсън стояха до вратата на малката приемна в южното крило, която бяха обзавели като библиотека.

През трите дни, откакто Хюго замина, занесоха повечето мебели по таваните и ги смениха с красива махагонова библиотека, малко махагоново писалище със стол и диван. От старите мебели остана едно кресло.

— На господин Хюго тук ще му е много удобно — отбеляза Хенсън, обхождайки с поглед стаята. — Радвам се, че намерих тези ловни гравюри, много подхождат на интериора, милейди.

— Наистина, Хенсън. Сега трябва да донеса малко книги, за да напълня библиотеката.

Той се замисли и каза:

— На тавана над източното крило има няколко сандъка книги с кожена подвързия, лейди Дафни. Госпожа Туейтс складира много добре всички вещи. Сигурен съм, че книгите са в идеално състояние. Ако желаете, ще наредя да ги свалят, за да ги разгледате.

— Разбира се, Хенсън. Много ти благодаря. А сега, моля да ме извиниш. Трябва да отида в детската стая, за да видя бебето.

— Да, разбира се, милейди. След малко ще разопаковат книгите и ще ги донесат тук.

Тя се усмихна, благодари му отново и двамата се разделиха. Хенсън тръгна към източното крило, а Дафни — към детската стая в дъното на коридора.

Госпожица Джейн Уилис, бавачката на бебето, пристигна в Кавендън няколко дена преди раждането. Тя беше енергична, на около двайсет и пет години, и се отнасяше много грижовно към Алиша. Дафни беше доволна от нея.

Госпожица Уилис беше завършила Нордланд Колидж, където обучаваха бавачки в най-добрите традиции. Дафни се радваше, че послуша съвета на майка си да наеме помощница за първите шест седмици. Тя й помогна да се съвземе след раждането и да определи правилен режим за детето. Дафни вярваше, че госпожица Уилис й е пратена от бога.

Когато Дафни се появи на вратата на детската стая, госпожица Уилис сложи пръст на устните си, усмихна се и я повика в стаята. Алиша спеше дълбоко в люлката си и Дафни я погледна с възхищение.

— Ще се върна след малко — промълви тя, излезе тихо и тръгна към люляковата стая, която споделяше с Хюго. До тази стая се намираше гардеробната на Хюго с френско канапе за следобедна дрямка. Когато го видя за първи път, той отбеляза:

— Това е само за пред хората. Нямам намерение да спя сам. Искам да си винаги до мен в леглото.

Така и стана, и винаги щеше да бъде така.

Дафни се усмихна, като си спомни коментарите на Хюго, не само относно спането, но и за много други неща. Той имаше съвременни схващания, беше прям и говореше с нея открито по всякакви въпроси.

Днес къщата беше опустяла и по-тиха от обикновено. Ги беше в Оксфорт, Майлс — в Итън; Дидри замина за Глостършир, където щеше да отседне при Максин Лоу в къщата й край Глостър. Тази сутрин баща й я закара до Нортолъртън. Чарлс отиде на погребението на свой стар приятел и щеше да е един от носачите на ковчега. Той настоя Фелисити да остане в Кавендън, защото според него нямаше смисъл и тя да ходи. А Хюго, който замина по работа в Швейцария, трябваше тази вечер да пристигне в Цюрих. На Дафни особено й липсваше неговото радостно и любящо присъствие; без него се чувстваше объркана и с нетърпение очакваше завръщането му.

Чу се почукване, след което вратата бързо се отвори. Пеги Суифт погледна в стаята и попита:

— Може ли да поговоря за малко с вас, лейди Дафни?

— Разбира се, Суифт, влез — отговори Дафни със сърдечна усмивка. Пеги Суифт стана нейна камериерка след сватбата. Дафни много я харесваше и я покровителстваше. Пеги беше отлична камериерка и имаше добро сърце.

Младата жена влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Дафни я погледна и се намръщи:

— Какво има, Пеги? Изглеждаш притеснена.

— Не, не съм, милейди, но напоследък една мисъл доста ме тормози и искам да я споделя, за да ми олекне. Но първо ще ви помоля да не казвате на никого.

Дафни седна на един стол.

— Обещавам, че ще запазя тайната ти.

Докато Пеги се колебаеше, тя попита:

— Не си болна, нали?

— Не, не, нищо подобно, лейди Дафни. Просто не знам как да започна.

— Казвай направо, без много да му мислиш. От опит знам, че това е единственият начин — посъветва я Дафни и се усмихна окуражително.

— Става дума за мен и Гордън. Не искам да му причинявам неприятности. Ще пазите ли тайната ми, милейди?

— Вече ти казах, Пеги. Обещавам. Е, хайде, казвай.

Докато говореше, Дафни се чудеше дали Пеги не е бременна, но веднага отхвърли тази мисъл. Пеги не би се хванала отново в този капан. Облегна се и търпеливо зачака.

— Ами, става дума за следното. Понякога с Гордън излизаме тайно по вечерно време. След като свършим с вечерята и почистването. Гордън обича да се поразходи и да запали цигара, когато времето е хубаво. Миналото лято излизахме понякога…

Пеги спря, пое дълбоко дъх и прибави тихо:

— Мисля, че няколко пъти някой ни следеше.

— Какво искаш да кажеш, за бога? — Дафни се изправи на стола, притеснена от това, което чу.

— Веднъж, когато бяхме в зюмбюлената гора и се целувахме, и прегръщахме, чух шумолене и чупене на клони. Сякаш някой беше в храстите и ни следеше. Затова се върнахме тичешком в къщата. Същото се случи, когато бяхме на разходка около езерото.

Пеги поклати глава и се опря на един скрин с чекмеджета.

— Знам, че не биваше да ходим там — рече с притеснен вид и млъкна.

— Продължавай, Пеги — настоя Дафни. — Няма да кажа на Хенсън, че сте излизали по време, когато е трябвало да сте в къщата.

— Отидохме в стария навес за лодки, лейди Дафни. Въпреки че луната грееше, там беше доста тъмно, а аз се страхувам от тъмнината. Гордън намери една неизгоряла свещ и я запали, за да можем да виждаме. Започнахме да се прегръщаме… Нали знаете, че скоро ще се женим. — Пеги прехапа устната си и след миг продължи: — Изведнъж свещта угасна, а след това един облак закри луната. Гордън запали кибритена клечка, за да видим откъде да излезем. Аз погледнах към прозореца и видях мъж, който ни наблюдаваше.

— Господи, сигурно е било много страшно! — възкликна Дафни.

— Да, милейди, страшно беше. Двамата се втурнахме навън и видяхме как мъжът побягна.

— Кой беше мъжът? — попита господарката, по-обезпокоена от всякога.

— Не знам, лейди Дафни, но усещането да знаеш, че някой те следи беше много странно. Върнахме се в къщата и никога повече не излязохме на разходка.

— Сигурна ли си, че не го познаваш? — продължи да разпитва Дафни.

— Беше много тъмно, за да го разпозная. Но който и да е, сигурна съм, че не работи тук.

— И аз мисля така.

— Моля, не ни издавайте, лейди Дафни. Гордън не иска да си загуби работата. Аз също. Разказах ви всичко това, защото се притесних, че някой се спотайва около Кавендън и ни следи.

— Обещавам, Пеги, няма да ви издам, но не мога да оставя нещата така. Ще трябва да съобщя на някого.

— Само не на Хенсън или на госпожа Туейтс. Моля ви, лейди Дафни.

— Мисля, че ще говоря с госпожица Шарлот, а тя от своя страна ще говори с Пърси Суон. Като главен пазач на дивеча по принцип той ръководи имението и затова трябва да го предупредим.

Пеги кимна и след кратко колебание каза:

— Има още нещо, милейди. Мери Инси вече работи на друго място и затова спокойно мога да ви кажа, че веднъж я изненадал някакъв мъж. Изскочил от храстите и се опитал да я хване, но тя успяла да избяга. Той я подгонил, но веднага щом излязла от гората, той се отказал да я преследва.

Тези истории сериозно разтревожиха Дафни, но тя запази спокойствие и отвърна:

— Ще говоря непременно с госпожица Шарлот. Тя най-добре знае какво трябва да се направи.

— Нали няма да й споменавате за нас? — попита нервно Пеги.

— Ще се наложи да й разкажа за теб и Гордън, Пеги. Няма друг начин. Но тя няма да ви замесва в тази история, уверявам те. Давам честната си дума.

— Радвам се, че ви казах, лейди Дафни, много се притеснявах.

— Остави това на мен, аз ще се погрижа за всичко, Пеги. Хайде сега да измислим какво да облека за вечеря.