Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (58)

Петдесет и седма глава

Вечерната рокля беше поразителна. Беше ушита от коприни в различни нюанси — от индигово до светловиолетово и от наситеносиньо до небесносиньо и най-накрая сиво-синкаво, което подчертаваше сините тонове. От оформената по тялото горна част на роклята и тясната талия, до края на полата, която стигаше до средата на прасеца, имаше листенца от коприна.

Дороти Пинкертон, по баща Суон, лелята на Сесили, не преставаше да кима сияеща. Най-накрая каза:

— Изключителна е, Сеси, рокля — мечта. Надмина себе си.

На Сесили й стана приятно.

— Благодаря. — Обърна се към Дилейси: — Много си красива, Лейси, наистина. Радвам се, че имам небесносини обувки, защото изглеждат… леки… ефирни.

— Не зная как да ти благодаря, че уши толкова специална рокля за мен, Сеси. Гениална си.

— Колко съм гениална не знам, но знам какво отива на жените, и най-вече на теб.

На деветнайсет, лейди Дилейси Ингам беше пленителна блондинка, жизнерадостна и донякъде вятърничава. Обичаше забавленията, отделяше страшно много време да обикаля Мейфеър, увлечена във водовъртежа на светския живот в Лондон, заглеждаше младите мъже и флиртуваше.

Нейната най-добра приятелка Сесили Суон, също на деветнайсет, беше изгряваща модистка с малък магазин на Саут Одли Стрийт. Беше сериозна, работлива до маниакалност, водена от огромна амбиция да успее и да осъществи детската си мечта. Беше искрена и предана; честността и почтеността определяха характера й.

— Където и да отивате в петък, милейди, ще бъдете красавицата на бала — каза Дороти.

— Благодаря, Дороти, но не отивам на бал, а на прием по случай годежа на Майлс.

Сесили сепнато погледна Дилейси, не повярва на ушите си. Но Дилейси говореше сериозно. Полазиха я ледени тръпки и най-неочаквано се разтрепери. Краката й се подкосиха и се хвана за облегалката на един стол. Не беше възможно! Майлс не би се сгодил! Той е неин и тя е негова, принадлежат си. Смътно, някак отдалеч, чу леля си да пита коя е щастливата млада дама.

— Клариса Мелдрю — отговори Дилейси и се ухили на приятелката си: — Помниш ли, наричахме я мухлясалата Мелдрю?

Сесили не отговори. Не можеше и дума да отрони. Устата й пресъхна, задушаваше се.

Дороти забеляза, че племенницата й пребледня като платно и изглеждаше съкрушена. В първия момент се обърка и не знаеше какво да каже или да направи. Тази глупава Дилейси, как можа да го изтърси толкова безцеремонно и нехайно!

Изведнъж Дилейси се досети и извика:

— Ти не знаеш! Майлс не ти е казал! Господи, Сесили! Съжалявам, че трябваше от мен да научиш новината. Ти като че ли се… разстрои.

— Не, не ми е казал — успя да промълви тихо тя. — Той ми предложи да се омъжа за него.

Дилейси я зяпна.

— Искаш да кажеш, когато сте били малки. Не беше ли на дванайсет тогава?

Сесили кимна. След това добави едва чуто:

— Предложи ми пак не твърде отдавна.

Другото момиче поклати глава.

— Какво те е накарало да мислиш, че може да се ожени за теб, Сеси? Той е наследникът на титлата. Трябва да се ожени за аристократка, а не за обикновено момиче като теб. Трябва да има деца с аристократично потекло, за да продължат рода Ингам.

Сесили мълчеше. Сърцето й се вледени и тя застина.

Дороти се ядоса безумно, но не искаше да разстройва повече Сесили. Затова си замълча и подаде ръка на лейди Дилейси да слезе от платформата.

— Преоблечете се, милейди. Ще опаковам роклята и обувките и можете да си отидете. След десет минути затваряме. Не искам да ви карам да бързате, но имаме насрочена среща.

След няколко минути Дороти изпрати Дилейси. Преди да излезе, момичето помаха на Сесили:

— Довиждане, Сеси. Още веднъж благодаря за разкошната рокля.

Дороти спря едно такси, отвори вратата, помогна на Дилейси да се качи и пъхна кутията след нея. Усмихна й се много хладно и затръшна силно вратата.

Като се върна в магазина, заключи вратата и отиде при Сесили, която още стоеше до стола и се държеше за облегалката, сякаш всеки миг ще припадне.

— Добре ли си, миличка? — попита леля й, макар да знаеше, че въпросът е излишен. — Седни, ще ти направя чай.

Сесили поклати глава.

— След няколко минути ще се оправя, наистина. Не се занимавай с чая.

— Ще се преоблека. Ще отпратя Флоси и ще отидем да се срещнем с Шарлот, както се бяхме уговорили.

— Да — отвърна механично Сесили, но по вида й не личеше, че е чула. И наистина не чуваше.

След малко на вратата се потропа силно. Сесили успя някак да стане. Отиде да отвори и видя Майлс.

— Здравей, Сеси — поздрави я той и влезе, преди да го спре.

Дороти беше чула, че някой почука, и излезе от ателието до пробната. Като видя Майлс, кимна му, обърна се и се върна в ателието.

Майлс се опита да хване ръката на Сесили, но тя се дръпна и го загледа втренчено:

— Кога щеше да ми кажеш?

Той разбра какво има предвид. Веднага отговори:

— Днес. Затова дойдох. Каня те на чай. Искам да говоря с теб за моите проблеми.

Само от един бегъл поглед се досети не само че знае, но и че е жестоко наранена.

— Кой ти каза? — попита той, като се наведе към нея.

— Дилейси. Но това няма значение. Онова, което има значение, е, че ти не ми каза, Майлс.

— Виж, Сеси, наложиха ми го. Зная, че може и да не ми повярваш, но е така. Безсилен съм. Мой дълг е. Но не го искам…

Съвсем неочаквано гласът му заглъхна и той започна да мига бързо.

Видя сълзите му и извърна поглед, за да не забележи, че и тя плаче.

— Сигурно има начин да измислим нещо…

— Никога! — извика тя и го прекъсна. — Няма да стана твоя любовница.

— Нямаше да ти предложа това. Нямаше, Сеси. Обичам те. Винаги съм те обичал и в никакъв случай не бих те унизил. Мислех си, може би след няколко години, когато имам наследник, че ще мога да напусна. Да се разведа…

— Знаеш, че това няма да се случи. Не ставай глупав, никога няма да се случи. Майлс, ако ме обичаш, както твърдиш, върви си. Веднага. Не мога да продължа този разговор. Моля те, заради мен. Излез и ме остави да запазя достойнството си.

Беше му почти невъзможно да я остави. Като че ли откъсваха крайник от тялото му. Но я остави. Не каза нито дума повече, нито се опита да я докосне и да я прегърне. Излезе и затвори вратата много тихо.

* * *

Макар тя да не знаеше, докато вървеше по Саут Одли Стрийт, той залиташе и се препъваше като в умопомрачение и сълзите се стичаха по лицето му, докато стигна до къщата на баща си на Гровнър Скуеър. Отключи със своя ключ и незабелязано се добра до спалнята си.

Заключи и се хвърли на леглото. Заглуши с възглавница воя и риданията си. Току-що се отказа от единствената жена на света, която имаше значение за него. Единствената жена, която истински обичаше и която щеше да обича до края на живота си. Знаеше, че ще сключи брак без любов и се страхуваше. Но беше възпитан да изпълнява дълга си към семейството. Нямаше изход.

Както лежеше с възглавница върху лицето си, изпита истинска физическа болка. Болката, че изгуби Сесили Суон го пронизваше до мозъка на костите. И знаеше, че тази болка няма да отмине заедно с огромната нежност и копнежът по нея. Щеше да ги носи цял живот в сърцето си.