Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (60)

Петдесет и девета глава

Майлс пристигна пръв от семейство Ингам в дома на лорд и лейди Мелдрю в Мейфеър на Чарлс Стрийт, точно до Бъркли Скуеър. В края на краищата даваха прием в чест на неговия годеж и беше редно да се появи преди всички, за да посреща гостите заедно с домакините.

И така, ето го, застанал до лейди Сара и лорд Джон с Клариса до себе си. Усмихваше се самоуверено, но душата му се изпълваше със смут, щом си представеше бъдещето. „Това е положението“ — мислеше си той и усмивката му ставаше все по-широка.

Знаеше, че Клариса е изнервена в очакване на семейството му. Не би я обвинил. Гледката, която представляваха Ингам, не беше за изпускане. Много хора се плашеха от тях заради поразителната им външност, богатството и положението в обществото, макар че те никак не си придаваха важност.

Прошепна на Клариса:

— Познаваш сестрите ми, Клариса, не са надути, така че не се тревожи. Нали?

Той вдигна вежда.

Тя кимна и подхвърли с лека насмешка:

— Познавам сестрите ти и помня как Дилейси ме наричаше зад гърба ми Нейно благородие госпожица Мухъл.

Майлс знаеше, но само й се усмихна сияйно за миг, друго не му оставаше. У Клариса нямаше нищо дразнещо. Беше хубавичко, мило момиче, с аристократичен произход и богати родители. Беше срамежлива, но щом се отпуснеше, с нея се разговаряше леко и веднага печелеше симпатии.

Повечето мъже щяха да са щастливи да се оженят за нея, щяха да се надпреварват кой да я отведе до олтара. За него беше дълг. Обичаше друга.

Тъкмо се чудеше защо се бави семейството му и те се появиха.

Баща му прекоси фоайето с уверена походка, невъзможно красив и безупречно облечен. Естественият му чар веднага покори лорд и лейди Мелдрю. Придружаваха го Дилейси и Дулси, която сега беше на дванайсет години и беше истинска красавица. Дилейси се понесе към него. Беше облечена с изключителна рокля от синя коприна в различни нюанси и бледосини копринени обувки. На Майлс му секна дъхът. Сестра му изглеждаше смайващо красива. Нямаше съмнение, че роклята е произведение на Сесили. Сърцето му се сви. „Не мисли за нея“ — скара се строго на себе си.

След като баща му, Дилейси и Дулси поговориха с Клариса и родителите й, отидоха в гостната.

После се представиха Хюго и Дафни. Сестра му беше великолепна както винаги и безумно щастлива. Беше бременна в четвъртия месец с третото им дете и съпругът й беше горд до немай-къде.

Следваше ги леля Гуендолин с гладка рокля от сатен в любимия й кралски виолетов цвят и с достатъчно диаманти, за да потопи боен кораб. Носеше ги величествено, както само тя — главата на рода Ингам — умееше.

Лейди Гуендолин се облягаше на ръката на Дидри, с която бяха приятелки. Тази вечер и Дидри беше ослепителна и по изключение се усмихваше. Майлс много се гордееше с най-голямата си сестра, която още работеше във военното министерство, въпреки че войната свърши преди две години.

Веднага подир тях вървяха леля Лавиния с чичо Джак и леля Ванеса. Вече всички, които покани, бяха тук. Тъкмо си го помисли и най-после се появи и тя. Беше сама, защото според Майлс не беше уместно да кани и нейния любовник Лорънс Пиърс, който стана известен неврохирург. Срещна се с него само веднъж и от пръв поглед не го хареса. Пиърс може и да беше много надарен, но се държеше арогантно. Дидри му каза, че всички хирурзи били арогантни, защото се мислели за господ.

Майлс тъкмо се накани да придружи Фелисити, защото не искаше да върви сама, но баща му го изпревари. Чарлс, изключителен джентълмен, побърза да посрещне Фелисити и именно той я придружи до семейство Мелдрю.

Те се познаваха, така че никой не се почувства неловко, и се заговориха любезно. Майлс си помисли, че майка му изглежда шик, но е кльощава, че гримът й е твърде силен, но поне му се стори спокойна.

По едно време Клариса докосна ръката му и каза:

— Мелдрю и Фостър ще дойдат всеки момент, Майлс, също и приятелката ми Анабел.

— Моят баща ми каза, че познава твоя чичо сър Малкълм Фостър и съпругата му Филис.

— Тя е сестра на майка ми. Ще дойдат също двамата й сина и другата ми братовчедка Джоана Мелдрю. — Погледна го странно. — Не сме толкова много, колкото сте вие. Признавам си, че ти завиждам, че имаш сестри.

Майлс се разсмя.

— Зная. Истински клан сме, нали?

Огледа салона и осъзна, че гостите са главно от фамилията Ингам, и това му достави удоволствие. Радваше се, че са до него.

* * *

Вечерята беше превъзходна. Храната и вината — несравними и на Майлс му олекна, когато разговорът се завъртя около важни теми, а не около клюки и светски събития. Ненавиждаше баналното дърдорене; струваше му се неуместно във времето, в което живееха.

Светът безвъзвратно се промени след Голямата война. Беше съвсем различен сега. На аристокрацията бяха наложени тежки данъци. Това беше абсолютна новост.

Населението в селата на Англия беше намаляло, особено в техните. Много мъже бяха убити във войната и акри земя тъжно пустееха. Мъжете, които заминаха, бяха кротки и почтителни, но се върнаха от войната променени. Бяха видели как братята им измират в кръв и кал по бойните полета на Франция. Бяха се били за родината и вярваха, че заслужават нещо по-добро. По-добър живот, по-високи надници, повече уважение. Не ги упрекваше заради очакванията им. Положително беше тяхно право.

После си помисли за Ги, когото загубиха завинаги. Беше убит в битката при Вердюн. С Ги бяха близки въпреки разликата във възрастта и Майлс знаеше, че той е наследникът. Ги щеше да му липсва цял живот. Щеше да скърби за него и да го обича до смъртта си.

Вайълет Лансинг беше обичала Ги. В края на войната се срещна с Майлс, попита го за подробности около смъртта на Ги, за всичко, което му е известно. Беше се разплакала в прегръдките му и беше признала пред него любовта си към брат му. Тогава Майлс разбра, че връзката с Вайълет е била забранена за Ги, понеже тя нямаше аристократичен произход. Въздъхна незабелязано. И това трябваше да се промени рано или късно, тези класови различия. Но дали беше възможно?

Не знаеше отговора на този въпрос. Явно не знаеше отговорите на много въпроси в тези следвоенни времена. „Светът е още в някакъв странен, преходен период“ — помисли си. Изведнъж изпита желание вечерята да е приключила. Да бъде сам. Да мисли за нея. За своята загубена любов. Също забранена за него, както Вайълет за брат му.

* * *

Когато след няколко часа излязоха на улицата, Майлс отказа на баща си да се прибере с ролс-ройса. Обясни, че иска да се поразходи и да глътне малко свеж въздух. Баща му само кимна, докосна ръката му и замина с Дулси и Дилейси. Всички бяха със собствени автомобили.

Майлс се насочи към Бъркли Скуеър и Маунт Стрийт, после се обърна и се върна по същия път. Тръгна към Чарлс Стрийт и Парк Лейн.

Беше прелестна септемврийска вечер, въздухът беше мек и благоуханен. Погледна нагоре. Небето беше черно като мастило и хиляди звезди, ярки светещи точици, обграждаха великолепната пълна луна. Мислеше си за Сесили, копнееше да бъде с нея, да я вземе в прегръдките си в нощ като тази, нощ за любов и любовници като тях.

Осъзна, че се е спрял на Саут Одли Стрийт, и не можа да устои на изкушението. Запъти се към нейната малка дупка. Представляваше само едно сбутано помещение с малка ниша за шиене. Но нямаше значение какво е, на него му харесваше. Знаеше, че тя няма да бъде там в този час, но просто искаше да почувства присъствието й, нейния дух, макар и въображаемо.

Когато стигна до магазинчето, не повярва на очите си. На вратата висеше надпис „Дава се под наем“. Отново го прочете абсолютно смаян. В понеделник Сесили беше тук, а днес е едва петък. Три дни, през които тя изчезна.

Какво се е случило? Къде е тя? Да не би да е напуснала Лондон? Или само се е преместила в друг магазин. Обезумя и се паникьоса.

Застина. Винаги ли щеше да бъде така? Цял живот ли ще се тревожи за нея? Ще се измъчва ли? Ще се интересува ли какво става с нея? Да, точно така. Нищо нямаше да се промени, когато ставаше въпрос за жената, която обичаше отвъд здравия разум, повече от всеки на света.

Не можеше да я има. Но сърцето и душата му принадлежаха завинаги на Сесили. Трябваше да извърви пътя заради смъртта на Ги, но щеше да го извърви сам. Щеше да се ожени за Клариса. Нямаше избор.

Жребият е хвърлен.