Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (26)

Двайсет и пета глава

Когато след няколко минути Хюго влезе в библиотеката, Чарлс веднага стана и заобиколи писалището.

— Ето те и теб, Хюго. Ела да седнем до камината и да поговорим. Имаме много да наваксваме.

Хюго пристъпи към камината и изведнъж си спомни как тази стая винаги е била студена и в камината винаги е горял огън, независимо от сезона.

След като двамата мъже се настаниха в креслата, Чарлс каза:

— Спомена твоя имот в Йоркшир в писмото си. Коя къща имаше предвид, Хюго?

— Всичките. Е, не съвсем. Трябва да включа и къщата в Ендърсби, където живее майор Гонт. Откакто управлява фермата, там е неговият дом. Но моят баща ми остави и Белдън Грейндж в Ийст Уитън, която мисля да продам, имам и имението Литъл Скел, което е в границите на Кавендън. Бях…

— Хюго, знаеш ли, че леля Гуендолин още живее там — прекъсна го Чарлс. — Всъщност, откакто се помня, тя живее в онази къща.

— О, да, зная. И ще я успокоя, веднага щом я видя днес следобед. — Погледна Чарлс. — Тя е добре, нали? И ще дойде за чая.

— О, да, и стадо диви коне няма да я спрат. Няма търпение да те види и не престана да говори за теб, откакто й казах, че ще ни дойдеш на гости.

— И може би ще се установя тук — допълни Хюго. — Но да се върнем на Литъл Скел. Искам да я успокоя, че може да живее там, докато иска. Всъщност, до края на живота си. След това ще ти върна къщата. Зная, че трябва да остане във фамилията и че обикновено се предава на момичетата. А ти имаш четири дъщери… един ден някоя от тях може да има нужда от покрив, Чарлс, пък и тя е твоя по закон.

— Но майка ти завеща Литъл Скел на теб, Хюго. А сега ми казваш, че не я искаш.

Чарлс остана изненадан, но и поласкан.

— За мен не е подходяща, не е достатъчно просторна и голяма. Възнамерявам да купя голяма, хубава къща, ако се намери в областта, Чарлс, и ще ми е необходима твоята помощ.

— Ще ти помогна — отговори той и така му олекна, че беше готов да направи всичко за Хюго.

Как ли щеше да се зарадва леля Гуендолин, както и Шарлот, че положението на Литъл Скел ще си остане същото. Беше доволен, че една възрастна дама няма да бъде изхвърлена от дома си, също така се почувства безкрайно щастлив, че южното крило ще остане свободно и ще могат да го използват от време на време.

— Отворих южното крило, Хюго, и сигурно за теб ще бъде вълнуващо да го видиш отново. Много е красиво и тази вечер танците ще бъдат там. Те са първите за сезона.

— Чудесно. Винаги съм си мислел, че това крило е най-хубавото в Кавендън. Много съм радостен, че ще присъствам на този прием и че ме приехте въпреки промяната на датата.

— Няма проблем, Хюго, абсолютно никакъв. След като възнамеряваш да се установиш тук, ще запазиш ли вилата в Цюрих?

— О, да, засега. Ако има война, ще помисля, но и тогава мога да я задържа, понеже Швейцария е неутрална страна.

Чарлс се намръщи и го загледа внимателно.

— Защо спомена война? От дълго време живеем в мир. В Англия е спокойно. Ние сме най-голямата империя в света и най-богатата. Лондон е център на света и на вселената всъщност. Цари благоденствие, не мислиш ли?

Не откъсваше очи от Хюго.

Хюго каза предпазливо и някак по-бавно, отколкото беше характерно за него:

— Да, това, което говориш, в голямата си част е истина, Чарлс. Империята с главно „И“ е по-велика от всякога, няма две мнения по въпроса. Но мисля, че това е последното лято… на което ще се радваме, преди да ни връхлетят беди. Светът се вълнува. Предстоят конфликти.

Чарлс потръпна от сериозния тон на Хюго.

— Разясни ми повече, Хюго. Никой от моя кръг в Лондон не говори по този начин.

— Нито пък ще говорят. Те не искат да погледнат реалността, или може би не знаят онова, което аз знам. Не забравяй, че живея в Цюрих и в Ню Йорк. Чувам най-различни неща, казват ми най-различни неща.

Хюго въздъхна дълбоко и се облегна. След малко продължи тихо:

— Германия се въоръжава. Иска да управлява света. Кайзер Вилхелм възнамерява да предприеме военни действия, при това съвсем скоро. Европа е в депресия. Ще последват размирици… война. Русия е в опасност. Александра не е най-добрият съветник. Страната е разделена… на аристокрация и крепостни селяни. Премного несправедливост има. Да не забравяме и болшевиките… които само дебнат изгоден момент за революция. Тя е почти неизбежна.

— Нима ще се отрази и на нас?

— Ще се отрази. Тази е една от причините да замина за Цюрих, за онова заседание, което споменах. Не мога да го пропусна… банкерите от Цюрих дърпат конците. Никога не пропускам заседание, но най-вече слушам, не говоря много. Спомняш ли си какво казваше баща ми?

— Спомням си. Няма уста, мъдра глава — отговори веднага Чарлс.

— Точно така.

На вратата се почука и някой я отвори веднага след това. Някакво момиче влезе и започна възбудено:

— Папа, за довечера…

Млъкна, като видя, че Чарлс не е сам, и остана по средата на стаята.

Хюго стана и се обърна. Занемя. Като че ли някой го удари с юмрук в корема. Момичето, което видя, беше най-красивото създание на света. По-красиво не беше виждал през живота си. Беше поразително. Като че ли блещукаше от главата със златиста коса, пронизана от слънчева светлина, до края на копринената рокля. Цветът беше необикновен — не точно жълт, не прасковен, а по-скоро като на кайсия. Съчетани с него, очите й, сини като метличина, ставаха още по-сини.

Тя пристъпи към него, усмихна му се и подаде ръка.

— Хюго, предполагам. Аз съм Дафни, втората дъщеря.

Хюго беше изгубил дар слово и краката му се разтрепериха. Взе ръката й и почувства кадифената й мекота. Най-накрая проговори:

— Приятно ми е пак да се срещна с теб, Дафни. Когато се запознахме, ти беше на дванайсет месеца.

За негова най-голяма изненада гласът му прозвуча нормално.

Дафни само се усмихна, успя да отдръпне ръката си и отиде при баща си.

Хюго не откъсваше поглед от нея и забеляза нейната грация, плавната й походка, прошумоляването на коприната около стройните й крака, гордо изпънатите рамене, елегантния жест на главата й.

Искаше я. Не за една нощ, не за седмица, нито за месец. Завинаги. Искаше да я притежава. Да я държи до себе си. Трябваше да я има. Трябваше да бъде негова за цял живот. И щеше да бъде негова.

„Сапфири — помисли си той. — Искам да я обсипя със сапфири, които ще отиват на тези великолепни очи. Сапфири около шията… на ушите… около китките й и целите ръце. Сапфири и диаманти, и всичко, което пожелае… Ще й поднеса целия свят.“

Хюго се покашля и успя да изрече:

— Ще ме извините ли за момент, Дафни, Чарлс.

Кимна и на двамата, усмихна се и бързо излезе.

Щом се озова в синята стая, съблече жакета си, хвърли го на един стол и отиде в банята, където намокри една кърпа със студена вода. Притисна я към пламналото си лице. После, като се погледна в огледалото, забеляза, че ризата му е мокра. Беше плувнал в студена пот.

След малко се просна на леглото и затвори очи. „Държиш се като ученик — наруга се той, — като оглупял ученик.“ Това беше самата истина, но нищо не можеше да направи.

Не беше виждал жена толкова красива като нея. Нито пък беше пожелавал жена така силно, както пожела Дафни. Какво щеше да прави?

Хюго се изплаши от своята реакция. Само я зърна и тя дълбоко му въздейства, независимо от това, че съзнаваше колко е стар за нея. Тя беше на седемнайсет, а той на трийсет и две, вдовец, мъж, живял и преживял. Разликата във възрастта беше голяма. Освен това бяха първи братовчеди, въпреки че в случая нямаше пречки според закона в Англия. И все пак разлика от петнайсет години беше сериозна пречка.

Не биваше да забравя нейните чувства. Той се влюби в нея на мига… любов от пръв поглед. Тя сякаш едва го забеляза… беше учтива и нищо повече, нито капчица интерес.

Навярно е влюбена в някой елегантен млад момък. По-скоро не е, като се замислеше. Повече от сигурно беше, че Чарлс има планове за нея. Беше голяма красавица и очевидно се очакваше да сключи блестящ брак.

Баща й нямаше да я даде на никой с титла по-ниска от графска. А може би вече имаше предвид някой син на херцог. По този начин разсъждаваха и действаха Ингамови. Напред и нагоре. Амбицията беше характерна за рода болест.

Хюго въздъхна. Лейди Дафни беше недостъпна за него. По-добре да не мисли за нея, да насочи усилията си в купуване на имот в Йоркшир, и да се занимава със своите бизнес интереси.

* * *

В жълтата всекидневна цареше голямо оживление. Когато Сесили пристигна, почти всички се бяха събрали и атмосферата беше нажежена от вълнение. Очакваха Хюго: някои да се запознаят с него, а други да се срещнат отново с братовчеда, когото от години не бяха виждали.

Дилейси взе разрешение от графинята и покани Сесили, която тръпнеше от вълнение, а пък Алис беше поканена от графа.

Погледна майка си, която седеше до Дафни. Тя изглеждаше прелестна както винаги. Носеше синьо-виолетова следобедна рокля, ушита от Алис, която отиваше на очите й.

Несъзнателно Сесили хвърли поглед на лейди Гуендолин, която се взираше в нея. Леля Гуендолин примигна, обърна се към Дафни и поклати глава.

Сесили едва не се разсмя. Лейди Гуендолин заклеваше жените Ингам навеки да носят тоалети, които отиват на очите им. Сесили го намираше за смешно и винаги едва се сдържаше да не избухне в смях, когато лейди Гуендолин изровеше бойната томахавка заради цвета на роклите.

Дидри седеше до лейди Гуендолин, Дилейси чакаше Хюго до вратата с Майлс и Ги. Бяха нетърпеливи да се запознаят с него, но той още не се появяваше.

След малко влезе графът с Дулси, следваше го графинята, придружена от Шарлот Суон.

Изведнъж Дулси се отскубна от ръката на баща си и се затича през стаята. Спря пред Дидри.

— Първа видях Хюго — заяви гордо тя.

Въпреки че се страхуваше от най-голямата си сестра, беше храбра, а понякога и непокорна; за възрастта си беше необикновено изобретателна. Също така обичаше да прави предизвикателни съобщения пред публика.

Дидри само вдигна вежда изразително и измърмори безцеремонно:

— Като че ли на някого му пука.

Дулси се обиди и изтича с пухкавите си крачета при Дафни, която обожаваше.

— Ти си най-красива от големите сестри — извика много високо.

Дафни прегърна сестричката си и лицето й светна от обич.

— А пък ти си най-красивото момиченце, което съм виждала. — Прошепна в косата й: — Ще ти подаря после една от моите шноли от черупка на костенурка и нова дантелена кърпичка.

— Ооо, благодаря, Дафни. — После Дулси прибави тихичко: — Дидри е ядосана, защото първа се запознах с Хюго.

— О, не се притеснявай, миличка. Не си виновна, че той е пожелал първо с теб да се запознае.

Дулси се намръщи за момент, след това се разсмя:

— О! Трябва да кажа на мама, че…

Графът прекрати по-нататъшни обсъждания и каза:

— Ела с мен, Дулси, да поздравиш леля Гуендолин. Нали знаеш колко обича да си приказва с теб?

— Хайде да вървим. Приготвила съм й подарък, папа.

Графът сведе поглед към дъщеричката си и сви вежди.

— Къде е подаръкът?

— В джобчето ми.

Тя потупа джоба на роклята си от тънък муселин на волани и невъзмутимо прекоси стаята заедно с баща си.

— Ах, ето те и теб, Дулси, и с каква хубава рокля си само, синя естествено — усмихна й се лейди Гуендолин и си помисли какви късметлии са Чарлс и Фелисити… четирите „Д“ бяха прелестни, а двете момчета — много хубави. — Виждам защо всеки твърди, че си като ангел на Ботичели — добави тя.

— С магарешки инат — промърмори Дидри и стана, за да отиде при майка си, която стоеше с Шарлот и Сесили до еркерния прозорец, който гледаше към поляните.

Графът, изненадан от забележката, вдигна вежда и погледна леля си.

— Тя просто не може да се въздържи да не подхвърля противни забележки — промърмори Чарлс, леко раздразнен.

— Знам какво имаш предвид — отвърна леля му и се зачуди дали Дидри не е наследила този маниер от нея.

Дулси се обади:

— Тя не е като мен. Аз съм напаст, нахакано женче, така каза тя.

Чарлс и лейди Гуендолин се объркаха от тези думи, изречени от едно дете, и се спогледаха.

Дулси се промъкна по-близо до леля си, усмихна й се лъчезарно и съобщи:

— Нося ти подарък.

— О, колко хубаво, толкова мило дете си. Обичам подаръци, знаеш. Предполагам, че всички обичат.

Дулси бръкна в джобчето си, извади твърд захарен бонбон и го подаде на леля си. Лейди Гуендолин го взе предпазливо, погледна го любопитно, изследвайки пухчетата и кончетата, полепнали по него.

— Колко мило от твоя страна, Дулси — каза най-после лейди Гуендолин и й се усмихна.

Прибра бонбона в чантичката си. — Ще си го запазя за после. — Не искам да си разваля апетита.

— Но няма да го забравиш, нали? Запазих го специално за теб.

— Няма да го забравя. Още веднъж благодаря. Много си щедра.

Развеселен, Чарлс се подсмихна на леля си, после придружи дъщеричката си до съпругата си, която беше седнала на дивана в еркера. Тъкмо се чудеше къде изчезна Хюго и той се появи на вратата.

— Много съжалявам, че закъснях! — възкликна гостът и плъзна поглед върху всички подред. Някои позна, други не. — Ами, ето ме и мен най-после! Здравейте!

Отвърнаха му в хор „здравей“ и се разсмяха, някои изръкопляскаха, когато той влезе и започна да поздравява и целува онези, които познаваше, и да се представя с непринуденост и чар на онези, които не познаваше.

Зарадва се, като видя Алис Суон и се заговори с нея за кратко. Усмихна се на Дафни, която седеше до нея, и прошепна:

— Изключително красива си, Дафни.

Тя отвърна на усмивката му.

— Благодаря, Хюго.

Той почувства, че го облива гореща вълна, бързо се отдръпна и отиде при леля си. Веднага се овладя, защото знаеше, че не бива да излага на показ чувствата си пред цялото семейство, особено в присъствието на Дафни. Трябваше да се държи спокойно и хладнокръвно като съвършен джентълмен. Не биваше да му проличи нищо неуместно.

Лейди Гуендолин му се усмихваше с обич, когато се наведе да я целуне по страната. Седна до нея и взе ръката й.

Гласът й потрепваше от вълнение, когато му каза:

— Благодаря на Бога, че най-после се върна у дома. От години се тревожа за теб, Хюго.

— Тук съм вече, лельо Гуендолин, и се радвам, че се върнах. Липсвахте ми всички, наистина. Но най-много ти.

Тя изгуби дар слово за кратко и той забеляза, че в сините й очи проблясват сълзи.

Каза й тихо:

— Преди да започнем да си говорим, искам да знаеш, че не съм дошъл да претендирам за Литъл Скел. Не го искам. Можеш да живееш там до края на живота си, лельо Гуен.

— И през ум не ми е минавало, че ще ме изхвърлиш, Хюго. Беше най-милото момче на света и не вярвам, че си се променил. Обичах те и още те обичам. Ти си синът, който нямах. Бях съсипана, когато те отпратиха. Майка ти постъпи безсъвестно. Всъщност тя се побърка, след като Питър се удави. И все пак нямаше причина да обвинява теб. — Въздъхна и продължи: — Тъгувах за теб, но баща ти ми каза, че постоянно си пишете… Знаех, че Иън никога няма да те изостави. Той те обичаше. — Усмихна му се и стисна ръката му. — Сега си тук и между другото благодаря за Литъл Скел. Никога не съм мислела, че ще го поискаш.

Хюго се умълча за момент, трогнат от думите й.

— Е, разкажи ми всичко, което се е случило, докато ме нямаше.

Лейди Гуендолин се подсмихна.

— Нищо кой знае какво не се е случило. Аз живея както обикновено, обикалям насам-натам, от време на време ходя в Лондон да се видя с приятели, да вечеряме заедно и, разбира се, без театър не мога. Сигурна съм, че ти имаш много повече за разказване. И приеми най-искрените ми съболезнования. Чарлс ми каза, че преди година си овдовял. Много, много съжалявам.

— Благодаря, лельо Гуен. Трябва да призная, че ми беше много тежко. За съжаление Лорета беше болна от туберкулоза и се преместихме в Цюрих заради планинския въздух и санаториумите. Болестта й беше много напреднала и състоянието й не се подобри. — Той се размърда и се загледа отнесено. — Осъзнах колко съм самотен в Цюрих и един ден просто почувствах, че трябва да живея в Англия. Желанието ми беше много силно и най-накрая реших да се върна… нали разбираш, копнеех за близките си, за всички вас, за тази йоркширска земя, която познавах толкова добре.

По-късно, след като партито приключи, Шарлот, Алис и Сесили се връщаха в селото по пътеката през парка.

По едно време Алис каза:

— Хюго иска да купи имот тук, колкото е възможно по-близо до Кавендън. Но наоколо нищо не се продава.

— И на мен ми каза същото — отбеляза Шарлот. — Споменах две имения до Мидълхем, но той не прояви интерес.

— Разбрах, че иска да се установи в Йоркшир, така ми каза. Овдовял е и е самотен.

Шарлот кимна.

— Може би иска отново да се ожени. Все пак е само на трийсет и две. Хубав е, добра партия за женитба и изключително преуспял. — Изведнъж се разсмя. — Не си търси само къща, но вероятно и жена.

Сесили наостри уши и погледна майка си.

— Мисля, че вече си е намерил.

Алис се смая. Закова се на място и зяпна дъщеря си.

— Какво имаш предвид?

— Мисля, че Хюго вече си е харесал някоя за жена.

— Не ставай глупава! Той е тук само от един ден! — възкликна Алис.

— Да, мамо, знам, но го наблюдавах, и той не можеше да откъсне очи от нея. Вие си приказвахте, похапвахте, разсейвахте се. Бях седнала в другия еркер и само наблюдавах. Но главно Хюго, защото когато си мислеше, че никой няма да забележи, се заглеждаше в нея… някак… с копнеж.

— Но кого гледаше? — попита нетърпеливо Шарлот.

— Дафни…

Шарлот остана смаяна и с Алис се спогледаха. Алис също се изуми.

Настъпи мълчание.

Сесили го наруши, като извика:

— Не ми ли вярваш, мамо? Не си измислям! Не си измислям!

— Да, да, вярвам ти — бързо отговори Алис и хвърли поглед на Шарлот, вдигайки вежда. — Просто не разбирам как не съм забелязала, нищо повече.

— Аз забелязах. Той беше… много предпазлив, когато й хвърляше погледи някак… тайно — обясни момичето.

— Искаш да кажеш скришом ли? — попита Шарлот.

— Да, точно тази е думата, лельо Шарлот.

— Как мислиш, Дафни дали забеляза? — зачуди се Алис.

Сесили сви рамене.

— Не съм сигурна… може би. Не, не ми се вярва. Тя е свикнала хората да я зяпат, защото е много хубава. Сигурно не й е направило впечатление, дори да е забелязала… приела го е като даденост и толкова.

— А защо само ти забеляза, Сесили? Какво те кара да мислиш, че Хюго вече си е намерил жена? — попита Шарлот.

Сесили загледа леля си, която беше много умна. Знаеше го.

„Внимавай какво ще кажеш“ — помисли си тя и си представи следобедното парти в жълтата всекидневна и Дафни със синя рокля, седнала до Алис. И Хюго. Красив. Очарователен. Представи си го как обикаля всички. Съсредоточи се върху него, затвори очи и когато ги отвори, каза:

— Беше изписано на лицето му.

— Какво беше изписано? — попита Шарлот. Предполагаше, че разбира какво има предвид Сесили, но все пак искаше да бъде сигурна.

— Какво чувства — промърмори Сесили. — Беше нещо… като копнеж. — Поклати глава. — Не знам как да го опиша, наистина не знам.

— Аз знам — каза тихо Шарлот. — Нарича се любов от пръв поглед.

Алис добави неопределено:

— Може би.

Шарлот мълчеше. Трите отново тръгнаха. Като пристигнаха в селото, Шарлот каза:

— Бих искала да дойдеш у дома, Алис, ти също Сесили.

Отидоха с нея и се настаниха във всекидневната, която гледаше към градината. След като запали лампите, Шарлот започна:

— Няма да ви бавя много.

Алис я успокои:

— Не се притеснявай, имаме време.

Алис и Сесили седяха на дивана, Шарлот се настани на канапе срещу тях. Погледна първо Алис, след това Сесили.

— Вярвам ти, Сесили, понеже знам, че си изключително наблюдателна. Лицето на Хюго е изразявало чувствата му… вероятно е безкрайно запленен от Дафни.

Сесили кимна.

— Знам, че е запленен — потвърди тя.

— Не бива на никого да казваш това, което току-що каза на мен и на майка си. Трябва да го запазим в тайна. Ще бъде нашата тайна.

— О, и защо? — озадачи се момичето.

— В този момент Дафни Ингам трябва да бъде защитена. Ние, Суон, ще я защитим. Не ме питай защо, не мога да ти кажа. В края на краищата ще научиш, защото аз и майка ти ще имаме нужда от твоята помощ. Разбра ли?

— Имаш предвид да не казвам на Майлс и на Дилейси, че Хюго постоянно гледаше влюбено Дафни ли?

— Точно така.

Сесили осъзна, че леля й е изключително сериозна.

— Разбрах, че не бива на никого нищо да казвам. Знам, че онова, което видях, трябва да остане наша тайна.

— Точно така. Знаеш ли девиза? Клетвата?

— Да. Сега за пръв път трябва да я положиш. И ще я зачиташ цял живот.

— Ще я зачитам. — Сесили протегна ръка и я сви с юмрук. — Верността ме задължава — изрече тя.

Шарлот на свой ред протегна ръка свита в юмрук и го постави върху този на Сесили.

— Верността ме задължава — изрече тя, после и Алис направи същото.

— Готово — каза Шарлот. — Закле се да пазиш всеки с името Ингам. Не бива никога да престъпваш клетвата. Нито един Суон никога не я е престъпвал.

* * *

Здрачаваше се, когато Шарлот прекоси улицата, за да говори с Алис. Тъкмо отваряше бялата градинска порта, когато Алис се появи на вратата и се запъти да я посрещне.

Шарлот каза:

— Мислех си… Струва ми се, че е по-разумно ние, Суонови в момента да стоим настрана.

— Не съм сигурна, че те разбирам — отвърна Алис и се подпря на портата.

— Сеси каза, че Хюго гледал влюбено Дафни, точно така се изрази. Всъщност не означава нищо, нали? Мъжете зяпат жените.

— Вярно е… но ти спомена, че е любов от пръв поглед — погледна я Алис право в очите.

— Да, защото Сеси каза, че на лицето на Хюго бил изписан копнеж. Може би не биваше веднага да правя заключения.

Алис прехапа устна.

— Разбирам, но ти знаеш, че тя не може по никакъв начин да има каквато и да е връзка с него заради състоянието си. Господи, ами ако някак разбере… ако открие тайната? Това ще бъде пагубно!

— По цял ден си в къщата, понеже се грижиш за тоалетите, и аз ще започна да идвам по-често. Чарли ме помоли да му помогна със секретарската работа. Просто трябва да си държим очите отворени и да внимаваме за Дафни.

— Да, имаш право. Това в действителност е единственото, което можем да направим.

Шарлот се позамисли и каза тихо:

— Когато имахме проблеми, аз или Дейвид, и не можехме да се справим, той само свиваше рамене и казваше: „Животът обикновено поднася разрешение“.

Алис докосна ръката й нежно.

— Така е. Трябва да чакаме и да видим какво ще се случи. Може би имаш право, може би е любов от пръв поглед. Тогава сме загазили, нали?

Шарлот поклати глава.

— Не непременно — промърмори и погледна многозначително другата жена.