Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (41)

Четирийсета глава

Докато вървеше към Кавендън, Шарлот все се чудеше защо Олив Уилсън иска да говори с нея и защо предложи да се срещнат днес късно следобед.

Сигурно нещо сериозно я тревожеше. Очевидно искаше да говорят на четири очи, вероятно във всекидневната на прислугата, където в този час нямаше никого.

— Шарлот! — повика я някой.

Тя се обърна и видя лейди Ванеса, по-малката сестра на графа, която слизаше тичешком по стълбите на терасата. Махаше й лъчезарно усмихната.

Шарлот също й помаха и спря да я почака. След малко тя дотича при нея и двете жени се прегърнаха.

— Чарли, много си красива! Тази бледолилава рокля много ти отива.

— И ти си невероятна, Ванс.

Както обикновено двете жени се наричаха с имената от детството си, щом се срещнеха след време. Ванеса живееше в Лондон и идваше в Кавендън само за празници и специални случаи.

— Чувствам се много добре. В отлична форма съм — отговори Ванеса.

— Още ли биеш барабана на суфражетките?

— Да, но напоследък не съм толкова активна. Емлин Пенхърст е очарователна, умна и силна жена. Умее да накара хората да я слушат, да й обърнат внимание. Разбираш ли, Чарли, един ден жените ще имат равни права. — Направи пауза, после попита: — Накъде си се запътила?

— Към южното крило. Правя цветната украса за сватбата в събота.

— Значи си в стихията си — градините и градинарството са в кръвта ти. Ще повървя малко с теб.

Двете жени тръгнаха една до друга. От деца бяха близки, израснаха заедно и чудесно се разбираха. Ванеса Ингам беше модерна жена, донякъде мечтателка, толерантна, широко скроена и без всякакви превземки.

Ванеса подхвърли небрежно:

— Трябва да призная, че останах ужасно изненадана, когато получих покана за сватбата. Те едва се сгодиха. Има ли причина да тичат презглава към олтара?

Погледна изпитателно Шарлот.

— Болестта на Ан Седжуик е една от причините. За жалост тя е на прага на смъртта и може да си отиде всеки момент. Дафни помоли родителите си за разрешение да се омъжи колкото е възможно по-скоро, докато Ан е още жива. Ако бяха отложили датата на венчавката, вероятно щяха да чакат да мине задължителният период на траур.

— Боже мой, наистина, не се досетих. А друга причина?

— Работата на Хюго. Той има голям успех в живота, но Чарли сигурно ти е казал. Трябва да замине за Цюрих, после за Ню Йорк и иска Дафни да пътува с него. Не бих го обвинила.

— Нито пък аз. Имат късмет, че са се намерили, нали? В наше време не е толкова лесно да се влюби човек. Няма свестни мъже. Чарлс ми каза, че са се влюбили от пръв поглед.

— Да, ще видиш колко са щастливи. Родени са един за друг. Хюго е изключителен мъж.

— Радвам се. Чарли каза ли ти нещо за Лавиния?

Шарлот се спря, погледна Ванеса в очите и кимна.

— Тревожи се за нея и за нейната връзка. Но повече нищо не ми е казал.

— Страшно й е ядосан, Чарли, според него тя е оглупяла заради този противен Алекс Мелър. Напудрен женкар и съм склонна да се съглася с Чарлс, че семейството може да пострада от някой скандал.

В този момент стигнаха къщата и Шарлот каза:

— Ако имаш нужда от нещо, Ванс, обади ми се. Ще бъда цял ден в южното крило.

Тя се загледа след Ванеса, която се понесе през моравата. Беше стройна, бърза и елегантна като чистокръвна кобила. От глава до пети си личеше класата. Шарлот я обичаше и ценеше приятелството им. Двете бяха истински приятелки.

След секунди влезе в кухнята, където я посрещна песента на готвачката:

— Ето булката, колко е красива тя, посрещнете я с цветя.

Госпожа Джаксън стоеше пред дългия дъбов тезгях и размахваше дървена лъжица като диригентска палка.

Спря да пее, щом забеляза Шарлот.

— Как ми е радостно на сърцето, като те видя, госпожице Шарлот. Госпожица Уилсън рече, че ей сега идва.

— Не бързам, Нел, и трябва да отбележа, че си в настроение като за сватба.

— Тъй си е, чак треперя от радост. Наслада за очите е да гледам колко е щастлива лейди Дафни. Господин Хюго е голям красавец, такъв си е той.

Шарлот продължи:

— Сигурна ли си, че нямаш нужда от още прислуга за събота? Мога да наема няколко момичета от селото, госпожо Джаксън.

— Нямам нужда, но благодаря, госпожице Шарлот. Подготвили сме се както си му е редът. Знаеш, Хенсън е спец по организациите.

Преди Шарлот да отговори, в кухнята влезе Олив Уилсън, камериерката на графинята.

— Шарлот, извинявай, че те накарах да чакаш. Трябваше да проверя нещо за Нейно благородие.

— Няма за какво да се притесняваш, Олив.

— Ще ви направя по чаша чай — предложи готвачката.

Шарлот погледна Олив, която кимна.

— С удоволствие, благодаря, Нел.

След малко Олив влезе с поднос с чаши и чайник във всекидневната за прислугата, където беше тихо и хладно след горещината в кухнята.

Олив наля чая и каза:

— Алис ми каза, че ще бъдеш в южното крило, но не ми се щеше да се разминем. Затова ти изпратих бележка.

— Доколкото разбирам, искаш да говорим за нещо лично — погледна Шарлот въпросително Олив.

— Да, и съзнавам, че точно преди сватбата не е най-подходящото време. Но много се тревожа за Нейно благородие. Направо се поболявам от тревога.

— Защо? Какво се е случило с нея?

— Тя… ами, не е наред. Не е, каквато беше, преди да замина за Лондон да уреждам делата на майка ми. Убедена съм, че е болна.

— Какво те кара да мислиш така? — попита настойчиво Шарлот. Забелязала ли е Олив нещо у Фелисити, на което не е обърнала внимание?

— Не се държи като жената, която познавам, а аз я познавам от много години. Тя е затворена, угрижена, разсеяна. Знам, че не спи добре, защото така ми каза, и няма апетит. Всъщност, Шарлот, Нейно благородие живее в свой свят. Чувствам, че някак се е изолирала.

Шарлот се замисли за момент, после отбеляза:

— Забелязах, че е отнесена, знам, че е угрижена заради сестра си. Графинята тежко понася болестта на Ан Седжуик.

— Много често посещава сестра си в болницата, но имам чувството, че се консултира с лекар и за себе си — сподели Олив.

Изненадана, Шарлот възкликна:

— Как разбра?

— Не знам със сигурност. Просто интуиция. Мина ми през ум, че може да е болна и да го крие от всички, включително от графа.

— Дано да не е, Олив. Виж, защо просто не я попиташ дали не се чувства зле?

— И аз си мислих същото. — После Олив промълви по-притеснена от всякога: — Не обича да й се натрапвам.

— Трябва да я попиташ. От теб няма да скрие. Та ти си постоянно с нея. Тя зависи от теб в много отношения. Попитай я и ми кажи какво ти е отговорила. Навярно ще можем да й помогнем. Представи си, че има нужда от нежна грижа, от човек, пред когото да се изповяда… някой като теб.

Олив кимна и й се усмихна за пръв път.

— Благодаря ти, че ме изслуша и че дойде веднага. Вярвам ти и веднага ще поговоря с графинята, но след сватбата. Не искам да рискувам да я разстроя точно когато дъщеря й се омъжва.

— Правилно. Не повдигай въпроса, преди лейди Дафни и господин Хюго да заминат на меден месец.

Шарлот допи чая и стана.

— Извинявай, Олив, но трябва да тръгвам. Имам много работа в южното крило.

— Разбирам и благодаря, че дойде.

Шарлот й се усмихна.

— Забрави тревогите засега, с теб ще разрешим проблема. Ще ме държиш в течение, нали?

Шарлот излезе и се запъти по задното стълбище към южното крило. Бързо прехвърли в ума си всичко, което й каза Олив, и нейната проницателност я впечатли. Олив беше забелязала странното поведение на Фелисити много бързо, веднага след завръщането си в Кавендън. И като се замисли, Шарлот осъзна, че наистина нещо не беше наред с графинята, но нямаше ни най-малка представа каква е причината. Със сигурност не беше свързано с болестта на Ан Седжуик, в това беше сигурна. По-скоро беше свързано със самата Фелисити. Шарлот изпадна в недоумение. „След сватбата на Дафни ще се заема с този въпрос“ — реши. Всяко нещо с времето си.