Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (4)

Трета глава

Когато бяха сами, Чарлс Ингам и Шарлот Суон се държаха непринудено и сърдечно.

Отношенията им, лишени от условности, се дължаха на приятелството им още от деца и на дълбоко вкоренена преданост, останала непокътната през годините.

Шарлот порасна с Чарлс и с двете му по-малки сестри Лавиния и Ванеса и тяхната гувернантка по онова време обучаваше и нея заедно с тях в учебната стая в Кавендън.

Тази беше една от привилегиите, дадени на семейство Суон преди сто години от третия граф на Мобри: момичетата Суон се канеха да присъстват на всекидневните уроци заедно с децата на Ингам. Тази традиция се спазваше до ден-днешен и сега Сесили Суон посещаваше уроците на гувернантката госпожица Одри Пейн в класната стая заедно с Дилейси Ингам.

Когато бяха малки, Шарлот и Чарлс се обръщаха един към друг с „Чарли“ и умираха от смях, като виждаха как сестрите му се объркват. Бяха неразделни, докато той не замина за Итън. Въпреки всичко предаността им и приятелството им продължи през годините, макар и в малко по-различна светлина. Щом Чарлс отиде в Оксфорд, престанаха да общуват и всъщност живееха в съвсем различни светове. Когато бяха със семействата си или с други хора се обръщаха един към друг по етикет и с почтителност.

Но онази близост, създадена още в детството, съществуваше и те съзнаваха този факт, макар че никога не се споменаваше. Той никога не забрави колко грижовна беше тя, как го обграждаше с внимание, когато бяха малки.

Утешаваше него и сестрите му, когато най-неочаквано майка им почина от инфаркт. Нейно благородие Хариет Сторм стана новата графиня и всички я ненавиждаха. Жената се държеше снобски, безочливо, властно и имаше склонност към злина. Беше оплела в мрежите си поразения от скръб, самотен и объркан граф със своята необикновена красота, за която Шарлот обичаше да отбелязва, че все пак е само външна обвивка.

Най-накрая те просто я взимаха на подбив зад гърба й.

Бракът се оказа истинско нещастие за графа, който се сви в своята черупка. Но това не продължи дълго. Харпията Хариет скоро се върна в Лондон и там почина малко след заминаването си от Кавендън. Черният й дроб престанал да функционира, защото бил напълно разрушен от огромните количества алкохол, които поглъщала, откакто била представена в обществото.

Чарлс наблюдаваше как Шарлот оправя картината с коня от Джордж Стабс и изведнъж си спомни времето, когато тя работеше при баща му и много често правеше същото.

Като посочи стола от другата страна на писалището, каза:

— Шарлот, седни, моля те, имам нужда от твоя съвет.

Тя седна и докато сам той се настаняваше срещу нея, му хвърли поглед, като си помисли, че изглежда добре. Чарлс беше на четирийсет и две, но правеше впечатление на по-млад. Беше атлетичен като баща си и се поддържаше във форма. Подобно на повечето мъже от рода Ингам, беше висок, привлекателен, имаше техните ясносини очи, бял тен и светлокестенява коса. Излъчваше финес и аристократизъм и се държеше с известно благоприличие.

Чарлс се приведе през писалището и подаде на Шарлот писмото от Хюго.

— Получих го със сутрешната поща и трябва да призная, че ме разтревожи не на шега.

Тя взе писмото, питайки се от кого ли е. Шарлот имаше бърз ум, беше интелигентна и проницателна. И след като беше работила години като лична секретарка на петия граф, едва ли имаше нещо, което да не знае за Кавендън и за всеки, свързан с имението. Изобщо не се изненада, като видя подписа на Хюго; все си мислеше, че именно този млад мъж един ден ще се появи в Кавендън.

Прочете писмото и каза:

— Предполагаш, че се връща, за да предяви правата си върху имението Литъл Скел, нали?

— Разбира се? Че за какво друго?

Шарлот беше на същото мнение и кимна, после се намръщи и сви устни.

— Но Кавендън не му ли навява тъжни спомени?

— И аз се питам; от друга страна, както сама прочете, Хюго пише, че иска да обсъди с мен каква собственост притежава тук, и също така ме информира, че възнамерява да се установи в Йоркшир.

— В Литъл Скел. И може би никак не го интересува, че ще трябва да изхвърли една стара дама от къщата, в която е живяла цяла вечност, всъщност доста преди да починат родителите му.

— Да си кажа честно, не зная. Не съм го виждал от шестнайсет години, всъщност откакто беше на шестнайсет. Но той би трябвало да знае, че леля ни живее там.

Чарлс я погледна въпросително, вдигайки вежди.

— Лесно е да проследим тази добре позната фамилия, въпреки изминалите години — рече Шарлот, облегна се и се позамисли. — Спомням си Хюго. Беше добро момче. Но може да се е променил, като се има предвид какво му се случи. Отношението към него беше ужасяващо. Сигурно си спомняш как се разгневи баща ти, когато сестра му изпрати Хюго в Америка.

— Спомням си. Според моя баща решението беше нелепо. Не вярваше, че Хюго е причинил смъртта на Питър. Питър си беше луда глава, безразсъдно смел. Да излезе в езерото с малка лодка, когато е пиян, беше абсолютно безотговорно. Моят баща твърдеше, че Хюго се е опитал да спаси брат си, а после е бил обвинен за неговата смърт.

— Не бива да забравяме, че Питър беше любимецът на лейди Евелин. Леля ти почти не обръщаше внимание на Хюго. Той тъгуваше. Истинска трагедия.

Чарлс се подпря на лакти върху писалището.

— Знаеш колко държа на твоето мнение. Кажи ми… какво да правя? Ще избухне ужасен скандал, ако Хюго си вземе имението. Което, разбира се, е негово законно право. Какво ще се случи с леля Гуендолин? Къде ще живее? Тук ли, в източното крило? Това е единственото решение, което ми хрумва.

Шарлот разпалено поклати глава.

— Не, не, това не е решение! Ще настъпи истинска бъркотия — ти и Фелисити, шест деца, сестра ти Ванеса. Да не забравяме бавачката, гувернантката и цялата прислуга. Ще бъде като… ами… като хотел. Най-малкото за лейди Гуендолин. Тя е възрастна дама, има своите навици, свикнала е да бъде независима, сама да управлява своето домакинство.

— Вероятно имаш право — промърмори Чарлс. — Ще бъде поразена.

Шарлот продължи:

— Леля ти ще се почувства тук като… неканен гост. И мисля, че ще се обиди жестоко, ако я накарате да живее с теб при цялото ми уважение, Чарлс. Всъщност се опасявам, че ще започне истинска битка, защото ще бъде съсипана, ако трябва да напусне дома си.

— Той не е неин — изрече тихо Чарлс. — Съжалявам, но сестра й Евелин не промени завещанието си. Леля ми ще трябва да се премести. Това няма как да се избегне. — Облегна се, изглеждаше унил. — Ще ми се на братовчеда Хюго да не му беше хрумвало да се връща да живее в имението. Каква проклета беля е цялата работа!

— Не искам да наливам масло в огъня — започна Шарлот, — но има още нещо. Не ти ли се струва, че…

— Какво ти мина през ум? — прекъсна я той, обхванат от тревога.

— Знаем, че лейди Гуендолин ще бъде изгонена от имението, но не ти ли се струва, че присъствието на Хюго ще разстрои и други хора? Още има такива, които вярват, че той е отговорен за смъртта на Питър и…

— Ще се разстроят, защото не знаят фактите — рязко я прекъсна той. — Или не искат да ги приемат.

Шарлот замълча умислена.

Чарлс стана, отиде до камината и застана с гръб към огъня, като си представяше скандала, който ще се разрази.

Шарлот също стана и пристъпи към него. Нямаше как да не й се натрапи мисълта колко много прилича на баща си в някои отношения. Беше наследил донякъде превзетия му маниер и понякога в говора и интонацията приличаше на него.

На мига си представи Дейвид Ингам, петия граф на Мобри. Работи при него двайсет години, до деня на смъртта му преди осем години. Докато си мислеше за онези щастливи дни, още толкова живи в спомените й, се досети за южното крило на Кавендън. Там работеха заедно със счетоводителя господин Харис, с управителя на имението господин Нелсън и със секретарката Мод Грийн.

— Южното крило, там може да живее лейди Гуендолин! — избъбри Шарлот, като застана до Чарлс.

— Не използваше ли татко тези стаи за канцеларии? Нали там работехте? — попита той и после на лицето му се разля широка усмивка. — Шарлот, гениална си. Разбира се, че може да живее там, при това много удобно.

— Точно така. Зная, че южното крило се поддържа от Хенсън и госпожа Туейтс. Всяко крило в Кавендън се поддържа в идеално състояние, както ти е добре известно.

— Ако лейди Гуендолин се съгласи, в известен смисъл ще има самостоятелен етаж и абсолютно уединение — отбеляза Шарлот.

— Именно, а пък аз с радост ще направя всички промени, които тя пожелае. — Като я хвана под ръка, продължи: — Да отидем да огледаме стаите в южното крило. Нали имаш време?

— Имам, Чарлс, добре че се сети — отвърна тя. — Защото на теб друго не ти остава, освен да поканиш в Кавендън Хюго Стентън. И мисля, че трябва да се подготвиш за най-лошото. Може да пожелае веднага да влезе във владение на Литъл Скел.

При тези думи сърцето му се сви, но знаеше, че тя има право.

* * *

Докато минаваха през стаите в южното крило, и по-специално през онези, които баща му беше използвал за канцеларии, Чарлс се замисли за връзката на баща му с Шарлот.

„Дали наистина са имали любовни отношения?“

Започна да работи при него, когато беше съвсем млада, само на седемнайсет, и не се отделяше от него, пътуваше с него, беше негова сърдечна компаньонка, както и асистентка. Именно Шарлот беше с него, когато той почина.

Чарлс знаеше, че имаше предположения за тяхната връзка, но не и клюки. Никой нищо не знаеше. Може би това се дължеше на абсолютната предпазливост от страна на баща му, пък и на Шарлот… че не се появи и най-незначителен повод за скандал.

Намираха се в стаята, цялата в лавандулови нюанси и тя обясняваше, че леля му може да я хареса за спалня. Той я слушаше с половин ухо.

Сноп искряща пролетна светлина падаше косо в стаята и превръщаше червеникавата й коса в лъскав шлем. Както обикновено Шарлот беше бледа и светлите й синьо-зелени очи сияеха огромни. За пръв път от години я видя каквато беше в действителност. И осъзна каква красива жена е; изглеждаше на половината от възрастта си.

След като двайсет години е бил в нейната компания, как би могъл баща му да й устои? В този момент Чарлс Ингам почувства, че със сигурност са били обвързани във всяко едно отношение.

Това беше само негово предположение. Нямаше никакви доказателства. И все пак в този момент на него изведнъж му стана до болка ясно. Чарлс порасна между баща си и Шарлот и ги познаваше по-добре от всеки друг, по-добре от жена си Фелисити, а нея познаваше много добре. Вникваше интуитивно какви са в действителност, съзнаваше недостатъците им, характерните им качества, мечтите и желанията им, и затова дълбоко в душата си вярваше, че повече от вероятно са били любовници.

Чарлс се извърна, осъзнавайки колко изпитателно се е втренчил в нея, дотам, че тя беше почувствала проницателния му поглед. Каза нещо за малката кухня и излезе бързо от лавандуловата стая в коридора.

И какво значение имаше всичко това сега? Баща му беше покойник. И ако Шарлот го е радвала, ако му е носела щастие и е облекчавала бремето му, тогава защо да не е доволен. Той се надяваше, че са се обичали.

Ами Шарлот? Как се чувства сега? Баща му липсва ли й? Положително. Изведнъж се разтревожи за нея. Искаше му се да я попита как се чувства. Но не смееше. Щеше да бъде непростима намеса в личния й живот и нямаше желание да я кара да се чувства неловко.