Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (31)

Трийсета глава

Къщата беше построена преди двеста и петдесет години и беше красива. Наподобяваше стила на Андреа Паладио, големия италиански архитект, и беше със съвършените пропорции на римска вила, която се издигаше на върха на малък хълм. Точно под къщата имаше изкуствено езеро, в което се отразяваше къщата.

— Колко изкусни са били архитектите от седемнайсети и осемнайсети векове — каза Хюго на Дафни, докато вървяха покрай езерото. — Строели са къщите на възвишение, ако местността разрешава, после са проектирали езеро, за да се получи огледален образ. Хитър трик. Две къщи на цената на една. Да кажем къща и нейното идеално подобие. — Засмя се и добави: — Каква фантазия!

Дафни се загледа внимателно в Хюго и си помисли колко е интелигентен. Не беше чувал никой да говори така за Уърнсайд Хаус. Хората се дивяха главно на красотата на интериора. Тя му го каза и продължи:

— Стаите са прекрасни, с хармонични пропорции, просторни и приятни, но архитектурата също прави впечатление, нали?

— Разбира се, особено за мен — призна Хюго. — Харесвам английските градини, каквито са в Кавендън, и тези са същите. Ще влезем ли? Нямам търпение да видя какво има зад тези стени. Може би тук ще бъде моят нов дом.

Изкачиха невисокото възвишение и на терасата се срещнаха с госпожа Доди Грант, която се грижеше за имота.

— Паркът е великолепен, нали, господин Стентън? — попита тя, докато отиваха към остъклените врати.

— Да, наистина е великолепен — отговори той. — Особено ми харесаха старите дървета, най-вече дъбовите.

— Разкошни са. Такива съм виждала само в парка на Кавендън — отбеляза госпожа Грант.

— Да, наистина — съгласи се Дафни и влезе след икономката в библиотеката.

— Ще ви оставя да разглеждате — каза госпожа Грант. — Лейди Дафни е била тук и преди, мисля, че познава разположението в къщата. Ще бъда в моята канцелария до кухнята, ако има нужда от мен.

— Благодаря, госпожо Грант — усмихна й се любезно Хюго. — Но не възнамерявам да бързам. Надявам се, че нямате нищо против.

— Разбира се. Разглеждайте, колкото искате.

Щом икономката си отиде, Хюго застана в средата на библиотеката и бавно се завъртя, оглеждайки внимателно всичко.

— Разбирам какво имаше предвид, когато спомена идеалните пропорции, Дафни. Тук има толкова много прозорци, че цялото пространство е окъпано в светлина.

След като обходиха библиотеката и я обсъдиха от различни аспекти, продължиха обиколката и отидоха в гостната, после в трапезарията и във всички помещения на партера. На Хюго му се стори, че се чувстват все по-добре заедно.

На етажа със спалните стаите бяха също така просторни и приятни. По едно време нямаше как да не му мине мисълта, че къщата е прекалено голяма… може би прекалено голяма за сам човек. Но пък нямаше да бъде цял живот сам, нали? Щеше да си има съпруга.

„Само Дафни — помисли си той. — Тя е единствената, която искам. Къщата й подхожда. Изглежда идеално в нея… но тя ще изглежда добре навсякъде. Изключително сладка жена.“

Наблюдаваше я напрегнато, докато влизаше в голямата спалня, и поглеждаше през прозореца.

— Оттук има много хубав изглед към езерото, Хюго. Можеш да завъдиш лебеди, също както направихме ние в Кавендън. Да, това, от което има нужда това езеро, са два бели лебеда. Знаеш ли, те се събират на двойки за цял живот.

— Да, знам — промърмори той и си помисли: „Ние трябва да се съберем за цял живот“. Напълно обсебен от нея, разбра, че не може да престане да мисли за тази жена. А дали изобщо е възможно?

Този следобед тя носеше копринена рокля с цвят на праскова, по тон много подобна на онази, с която я видя за пръв път… вчера. „Нима беше вчера?“ Да. Пристигна в петък, а днес беше събота. Как беше възможно. Струваше му се, че я познава от години. Бяха прекарали една вечер заедно на приема и бяха закусвали със семейството тази сутрин. Побъбриха на терасата преди обеда, след това обядваха, после дойдоха в Уърнсайд Хаус. Пътят дотук беше много кратък с автомобил. И през последния час обикаляха красивите стаи на къщата.

За толкова кратко време прекараха заедно наистина много часове… и той искаше да бъде постоянно с нея. Не беше само най-красивата измежду жените, но беше внимателна, интелигентна и чаровна. Чувстваше се съвсем спокоен с нея, но не знаеше как се чувства тя. Все пак не се притесняваше в негово присъствие, беше сигурен. Забеляза, че се държи свободно.

Хвърли поглед на спалнята. Беше просторна, но всички стаи бяха такива. Къщата беше предназначена за съпруг и съпруга, и за техните деца. Не беше за самотен мъж, вдовец, който се увлича по жена твърде млада за него. Жена, която по всяка вероятност никога няма да бъде негова.

Обърна се и усмихвайки се, се върна при нея. Слънцето озаряваше златистата й коса, пронизваше я с искри, осветяваше лицето й. Коприната с прасковен цвят се диплеше около стройните й крака и върху добре оформените гърди.

Усети отново световъртеж, устата му пресъхна. Преди да се ожени, беше имал любовни истории, в края на краищата беше нормален мъж. Но към никоя жена не беше изпитвал подобни чувства, дори към любимата си Лорета, която беше обичал и й беше верен до края. Хюго съзнаваше, че е сляпо влюбен в Дафни Ингам, и не знаеше какво да прави. Той, обиграният светски мъж, беше като в небрано лозе.

— Да отидем в детската стая — предложи Дафни и прекъсна бляновете му за нея.

Хюго се опомни и се съгласи.

— Защо не.

Бързо изкачиха стълбите. Влязоха в детската стая и Дафни извика:

— Виж! Люлеещо се конче! Също като нашето в Кавендън.

— Твоето люлеещо се конче беше и мой приятел — пресипнало се обади той. — Казваше се Добин.

Дафни кимна и се разсмя. Най-неочаквано възседна кончето и се залюля. Полата на роклята й се закачи и кракът й се оголи.

Той си помисли, че ще обезумее от желание, докато тя се люлееше. Това движение предизвика у него ужасно неприлични представи и той се извърна. Желанието му беше непоносимо.

След малко Дафни остави играчката и отиде при него до прозореца. Сложи ръка върху неговата и каза:

— Благодаря ти, че спаси Грийнсливс.

— Добре, че си обух обувки, преди да изляза от спалнята.

— Защо? — озадачи се тя.

— Бях с пантофи, когато видях пламъците от прозореца. Веднага се затичах, но спрях, и се преобух. Когато не успях да отворя вратата на преградата, използвах обувката си вместо чук — обясни Хюго.

Дафни го гледаше изумено.

— Защо не успя да отвориш? Не разбирам.

— Не съм ли ти казал? Вратата беше залостена с прът от вътрешната страна. Докато се мъчех да вдигна резето, си изгорих пръстите.

Дафни остана с отворена уста. Когато думите му стигнаха до съзнанието й, разбра всичко. Потрепери от страх и краката й се подкосиха. Седна на един стол и поклати глава.

— Какво има, Дафни? Какво стана? — попита Хюго, който веднага забеляза промяната в поведението й.

— Резето беше хлабаво, но никога не сме залоствали вратата, Хюго. В петък сутринта ходих в конюшнята да видя кобилата и всичко беше нормално. — Прониза я студ, като си помисли за Ричард Тобат. Заплаши, че ще убие Дулси и майка й. А снощи се е опитал да убие коня й. „Той е бил.“ Беше сигурна в това. Но защо? На никого не беше казала, че той я е изнасилил, нито беше споменавала името.

— Не се ли чувстваш добре? — попита пак Хюго, разтревожен и недоумяващ какво й е. Беше пребледняла и явно разстроена.

Дафни се овладя. „Трябва да внимавам какво говоря. Не бива на никого да казвам или да вярвам. Само на Суон. Само на родителите си.“

След малко промълви:

— Пожарът е бил умишлен. Съгласна съм с полицаите. Балата сено е била запалена. Който я е запалил, е искал да убие конете ни и да изгори конюшните. Някой мрази нашето семейство.

— Много съжалявам, че те наведох на такава мисъл — отговори Хюго загрижено. — Реших, че прътът е пъхнат там като предпазна мярка от някой коняр.

— Не! — извика тя. — Знаеш много добре, че кон не излиза от преградата си дори ако вратата е широко отворена.

Той кимна и й подаде ръка.

— Да вървим, свежият въздух ще те ободри. И сподели с баща си своите подозрения.

Дафни пое ръката му, изправи се и за миг се загледа в него с пълни със сълзи очи.

— Благодаря ти, Хюго, че беше толкова внимателен с мен. Преди малко бях потресена, когато осъзнах, че някой ни мрази толкова силно. От омраза е, нали?

— Може би.