Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (18)

Седемнайсета глава

Хенсън седеше в кабинета си и се взираше в календара върху бюрото. Беше петък, 11 юли, а следващия петък щяха да дадат първия летен прием с вечеря и танци. Това събитие обикновено се посрещаше с огромно вълнение. Тази година трескавото очакване липсваше и той се чувстваше разочарован, дори леко разтревожен.

Икономът въздъхна и загледан в датата, се питаше що за забавление ще бъде. За жалост графинята мислеше повече за рака на сестра си, отколкото за предстоящата вечеринка, а графът се тревожеше за душевното състояние на съпругата си, което поглъщаше вниманието му.

Лейди Дидри беше по-надменна и сдържана от всякога, изглеждаше разсеяна, докато лейди Дафни се мотаеше из къщата в унило настроение и насълзени очи. Вече се чудеше доколко поведението се дължи на смъртта на Джулиан Тобат. Все още не си беше отговорил на този въпрос.

Слава богу, любимката на семейството ненадейно се върна към живот през последните два дена и стана пак предишното момиче. Изглеждаше красива, говореше весело, усмихваше се постоянно, във всяко отношение беше очарователната лейди Дафни, каквато всички я знаеха и обичаха.

На Хенсън му беше мъчно, че младият Джулиан Тобат загина по такъв трагичен начин. Градинарите и горските пазачи още обсъждаха изстрелите от ловна пушка, които бяха съвсем неочаквани. Никой от тези мъже не беше стрелял. Това беше загадка, която тревожеше всички.

Все пак някой стреля и в резултат един млад мъж умря… защото конят му се подплаши, препусна като стрела и го хвърли на земята.

Съжаляваше за Джулиан, който умря, преди да е изживял живота си. Той беше най-добрият от тримата братя Тобат. Александър беше сълзлив пияница, а Ричард, най-големият, се държеше като фелдфебел и прислугата го ненавиждаше.

На вратата се почука и Хенсън вдигна глава.

— Влез — извика.

След секунда на прага застана лейди Дафни. Щом я видя, скочи на крака.

— Добро утро, милейди — възкликна изненадано той, после се вторачи в младата жена до нея, която държеше на ръце бебенце.

Като видя, че той се слиса, Дафни обясни:

— Извинете, че ви притесних, Хенсън, но попаднах на тази млада дама в задния двор. Търси Пеги Суифт. Нейна сестра е и трябва да поговори с нея за някакви семейни дела.

— Разбирам — отговори Хенсън и заобиколи писалището с поглед, вперен в младата жена. Тя беше облечена скромно, но дрехите й бяха чисти, и всъщност си приличаше с Пеги.

— Моля те, ела насам, ще те заведа във всекидневната на прислугата. Ще почакаш там, докато намерим Пеги. Мога ли да попитам как е името ти?

— Казвам се Джун, господин Хенсън. Госпожа Джун О’Съливан. Съпругът ми ме доведе в Кавендън от Рипън с двуколка. Чака ме навън.

Хенсън наведе глава и каза:

— Последвай ме. — Тръгна по коридора и се изненада, когато видя, че лейди Дафни още е с тях. — Благодаря, милейди, че доведохте госпожа О’Съливан, но аз ще я настаня.

— О, не се притеснявайте, Хенсън. Нямам нищо против да остана при госпожа О’Съливан, докато дойде Пеги. — Усмихна се на младата жена, която изглеждаше много изнурена. — Моля, седнете. Да ви донеса ли чаша вода или нещо друго?

— О, не, милейди. Не искам нищо. Но ще седна, благодаря ви. Бебето е тежко. — Усмихна се едва-едва. — Момченце е.

Макар че Хенсън се подразни, тъй като не му се нравеше идеята лейди Дафни да стои в слугинските помещения с роднина на една от камериерките, беше достатъчно умен да не показва чувствата си. Излезе да потърси госпожа Туейтс.

Дафни все така стоеше на вратата на всекидневната и след известно мълчание попита:

— На колко е бебчето ви?

— На година и половина и е много добре, лейди Дафни.

— Как се казва?

— Кевин, милейди. — Замълча, после прибави усмихнато: — Патрик, съпругът ми, е ирландец. Затова избрахме ирландско име. Преди да отговори, Дафни чу тракането на токчета, докато някой тичаше по коридора, после изведнъж Пеги влетя в стаята, явно разтревожена. Като видя сестра си, се спусна към нея и я прегърна заедно с детенцето. Погледна го и докосна с пръст бузката му.

В този миг Дафни разбра, че тя е майка на това дете, не сестра й. Лицето й светна от обожание и майчинска любов. Дафни продължи да я наблюдава, като се чудеше какъв ли е нейният случай.

Пеги като че ли почувства вторачения поглед на Дафни и се обърна към нея. Лицето й пламна.

„Разбра какво си помислих“ — осъзна Дафни и веднага я успокои.

— Племенникът ти, Пеги, е много сладко момченце — каза непринудено и се накани да излезе. — Оставям ви. Имате въпроси, които трябва да обсъдите.

Пак се усмихна, кимна грациозно и побърза към задното стълбище.

След няколко секунди се озова в оранжерията — любимото й място, и се отпусна на едно канапе, все още замислена за Пеги и Джун, и главно за Джун, на която попадна в задния двор. Когато тя я попита за Пеги, веднага се досети, че нещо не е наред. Сега вече се убеди. Всеки знаеше, че не бива да търси роднина, когато е на работа. Това никога не се случваше. Значи имаше проблем. Сърцето й се сви заради Пеги. Може би семейство О’Съливан не можеше повече да се грижи за детето…

Дафни се облегна на възглавниците и се замисли за своето положение. Беше бременна и неомъжена, както Пеги по всяка вероятност е била. Разликата беше в това, че нейното семейство беше богато и влиятелно и щеше да й помогне, при това с обич. Поне Шарлот я увери в това. Но беше ли мнението на Шарлот меродавно? Не беше сигурна. „Хвърли камъче в езеро и гледай как концентричните кръгове се разпростират — мислеше си Дафни. — Аз съм камъчето и вълничките се разпростират все по-нашироко. Животът ми никога няма да бъде същият. Изнасилването може да остане в тайна. Но бременността? Едва ли.“

* * *

— Много е мила — каза Джун, докато пиеше чая, който Пеги й донесе.

— За лейди Дафни ли говориш?

— Да, разбира се. Ама и готвачката е мила. Пег, ще вземеш ли Кевин за малко да изпия чая?

— Дай ми го — отговори тя и взе детето в прегръдките си. Но не седна. Готвачката й каза да не се бави. На посетителите не се гледало с добро око. — Госпожа Туейтс дошла в кухнята и попитала защо си тук.

Джун кимна.

— Какво обясни?

— Че трябва да подпиша документи, свързани с фермата на татко. Затова ще ги подпиша, щом изпиеш чая.

— Благодаря, Пег, добре, че ни отстъпваш твоя дял. Задължени сме ти. Патрик ще се опита да направи нещо с фермата, пък ако изпаднеш в нужда, тя е и твой дом.

— Знам — кимна Пеги. Още щом се ожениха, й стана ясно, че един ден ще поискат нейната половина. Както и да е, на нея за какво й беше ферма? Нямаше да може да се грижи за нея. И все пак използваха бебето, за да я накарат да се откаже от своя дял. Не сгреши. Сгреши, когато се отдаде на Анди Нюсън и забременя от него, а той избяга като от огън надалеч. Всъщност чак в Америка.

Пеги се загледа в сина си, усмихна му се, погали бузките му, целуна нослето му. Беше прекрасно бебе. Изведнъж почувства благодарност, че Джун се грижи за него. Вярваше на сестра си, когато ставаше въпрос за дете. Джун ще го обича, ще го възпитава, ще го пази. Дори за момент не се съмняваше.

— За лейди Дафни ли се грижиш? Нейна камериерка ли си? — не сдържа любопитството си Джун.

— Не, по-скоро прислужвам на масата. Всичките четири „Д“ са мили, но…

— Кои са четирите „Д“?

Пеги се захили.

— Дидри, Дафни, Дилейси и Дулси — четирите дъщери на графа. Всяка е различно красива, но Дулси е истинска беля. Само на пет е, а има кураж за петнайсетгодишна и е много дръзка.

Джун поклати глава и се усмихна.

— Такива са някои момиченца, без време порастват. Харесва ли ти в Кавендън?

— Нещо такова, икономката е доста добра, също и готвачката. — Сви рамене. — Лакеите говорят само за себе си, големи фукльовци са.

— Мислех си, че има един, когото харесваш.

— Да, Гордън Лейн. Той е приятен, внимателен е с мен и не е много надут.

— Внимавай, Пег — предупреди я Джун и загледа сестра си красноречиво.

Пеги се изчерви.

— Няма да повторя същата грешка, заклевам ти се. — Млъкна, заслуша се и подаде бебето на сестра си. — Дай да подпиша документа. Хайде, бързо. Чувам, че господин Хенсън идва. Той управлява имението с желязна ръка. Ще се намръщи, че още си тук. Ще ми се скара, че си губя времето.

— Трябва да имаме двама свидетели, когато подписваш — разтревожи се Джун, поставяйки плика на масата.

— Боже мой! Не! — обърка се Пеги, когато Хенсън нахлу в дневната с доста разгневен вид.

— И какво сега? — попита той, вперил поглед в слугинята. — Сестра ти прекали с гостоприемството. Пренебрегваш задълженията си, Суифт.

— Да, знам. Много съжалявам, господин Хенсън. Трябва да подпиша този документ, правен документ е. Но се изискват двама свидетели — оплака се тя и изведнъж се паникьоса.

Тъй като бързаше да отпрати жената и бебето и да върне Пеги на работа, той възкликна:

— Ами тогава дай ми писалка и ще подпиша, ще доведа и госпожа Туейтс. Щом се оправим с документа, сестра ти да я няма. На минутата.

— Да, сър, благодаря ви, господин Хенсън. Много съм ви благодарна.