Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (5)

Четвърта глава

Вечерната рокля беше разстлана върху бял чаршаф на пода в спалнята на лейди Дилейси Ингам. Дилейси беше дванайсетгодишната дъщеря на графа и графинята и най-добрата приятелка на Сесили. Тази сутрин се вълнуваше, защото й позволиха да помогне на Сесили с тоалетите. Бяха свалени от тавана, където се пазеха в голям кедров гардероб. Някои бяха закачени в шивачницата в очакване Алис да ги прегледа; други две бяха тук.

Роклята имаше блестящи ленти от зелени, сини и тюркоазени кристални мъниста, и за двете момичета, коленичили до нея, беше най-красивото нещо, което бяха виждали през живота си.

— Дафни ще изглежда прелестно с тази рокля — каза Дилейси, загледана в Сесили, която беше коленичила от другата страна. — Какво ще кажеш?

Сесили кимна.

— Мама ми поръча да проверя дали някъде не е повредена, като например счупени мъниста, разпрани шевове, и какъвто и да е друг проблем.

— Значи това ще правим — уточни Дилейси. — Да започна ли оттук, от деколтето и ръкавите?

— Да, добре.

Дилейси кимна. Загледана в роклята, възкликна:

— Виж, Сесили, как блещука, когато я докосна. — Леко разлюля роклята. — Като море е, като вълни, които се гонят. Ще отива на очите на Дафни, нали? О, надявам се, че ще срещне сина на някой херцог, когато е облечена с нея.

— Да — промърмори разсеяно другото момиче, понеже съсредоточено преглеждаше подгъва на роклята с мъниста. Беше скицирана и ушита в Париж от прочут модист и графинята я беше обличала само два-три пъти. Роклята трябваше да бъде дадена на Дафни за един от специалните летни приеми, след като я поправят според фигурата й.

— Тук няма никакви повреди — съобщи след няколко минути. — Деколтето и ръкавите как са?

— Почти съвършени — отговори Дилейси. — Не липсват много мъниста.

— Мама ще се зарадва. — Сесили се изправи. — Да оставим роклята на леглото.

Двете момичета взеха внимателно вечерната рокля и я проснаха на леглото на Дилейси.

Сесили оправи гънките и я покри с бяло платно, после отиде до прозореца да погледне навън. Надяваше се да зърне майка си, че се задава откъм селото. Но още никаква не се виждаше.

Дилейси остана до леглото, загледана в другата лятна вечерна рокля — пяна от бял тюл, тафта и дантела.

— Тази ми харесва повече — каза на Сесили, без да се обръща. — Истинска бална рокля.

— Да. Мама ми каза, че майка ти я е обличала само веднъж, после са я прибрали в калъф от платно и от години се пази в кедровия гардероб. Затова бялото е още бяло.

Изведнъж Дилейси грабна импулсивно роклята и се отдръпна от леглото. Като я държеше до себе си, започна да танцува, въртеше се и си тананикаше, като си представяше, че е в бална зала. Тюлът на полата литваше като облак при всяко движение.

Сесили не повярва на очите си. Загуби ума и дума, зяпнала Дилейси, докато тя продължаваше да се върти и да подскача с деликатната бална рокля в ръце. Сесили беше потресена, не можеше нищо да направи. Страхуваше се да хване Дилейси, за да не повреди роклята, и разтреперана се тревожеше за тюла и дантелата. Беше истинска бална рокля с богато надиплена пола като кринолин и щеше веднага да се скъса, ако я закачеше някъде.

Когато най-сетне успя да проговори, възкликна:

— Дилейси, престани! Ще я повредиш. Толкова е деликатна. Моля те, остави роклята на леглото!

Сесили направи крачка към приятелката си, която веднага се завъртя и се изплъзна. Продължи да притиска роклята до тялото си.

— Няма да я повредя, Сеси — увери я, въртейки се. — Обещавам, няма.

— Престани! Трябва да престанеш! — отчаяно извика Сесили. Още малко и щеше да се разплаче.

Дилейси Ингам не обръщаше никакво внимание на Сесили Суон.

Изпитваше огромно удоволствие от танца, пренесла се в някакъв неин свят за миг. И тогава се случи. Злополуката.

Сесили видя как започва, като че ли ставаше със забавен ритъм, и не можеше по никакъв начин да го предотврати.

Кракът на Дилейси се закачи в подгъва на роклята. Момичето се заклати. Загуби равновесие. Посегна да се задържи някъде. Хвана се за писалището, без да изпуска роклята. Но като се мъчеше да я запази, събори мастилницата. Тя се претърколи. Дилейси се отдръпна, но не беше достатъчно бърза. Яркото синьо мастило се плисна отпред върху полата на балната рокля от бяла дантела.

Сесили ахна, очите й станаха огромни. Ужасена от онова, което току-що се случи, и изплашена от последствията, застина.

Дилейси гледаше мастилото потресена. После погледна Сесили с очи, пълни със сълзи.

— Виж какво направи! — каза Сесили с треперещ глас. — Защо не ме послуша? Защо не внимаваш?

Дилейси не отговори. Стоеше, стиснала роклята, и по лицето й се търкаляха сълзи.