Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (57)

Петдесет и шеста глава

След като пристигна Шотландският полк, настъпи два дена затишие. И двете страни се погрижиха за ранените, погребаха мъртвите, войниците отдъхнаха и влязоха във форма.

Винаги нащрек, готов за нещо неочаквано, Хюго предчувстваше, че германците ще нападнат отново. Изпрати сержант Бил Крукър с още четирима войници да разузнаят.

След час се върнаха и скочиха в окопа.

— По-добре да започнем да се подготвяме, сър — каза тихо Крукър. — Разбойниците са почти готови за атака. Сигурно ще нападнат утре или вдругиден.

Хюго само кимна.

— Направи, каквото е нужно, сержант.

Късно същия следобед Крукър се върна и потърси лейтенанта. Като намери Хюго, му съобщи:

— Току-що дойдоха няколко изостанали от частите си, сър. Ще ги разпитате ли, лейтенант?

— Ще ги разпитам — отговори Хюго и въздъхна тихо. — Как ти се сториха, дезертьори ли са, Крукър?

— Не, сър. Ами, всъщност не знам, лейтенант, не съм сигурен. Но ми се виждат като трима войници, загубили частта си.

— Доколкото те познавам, си научил какви са чиновете им и серийните номера, нали?

— Да. Записах ги.

— От кои полкове са?

— Двама са от Ланкаширския, един е от полка на Западен Кент.

— Как се казват?

— Редник Артър Джоунс и редник Сам Тейлър са от Ланкашир. Лейтенант Ричард Тобат е от Западен Кент.

Хюго не повярва на ушите си.

— Ричард Тобат — повтори и замръзна като статуя. Сърцето му изведнъж се разтуптя; почувства, че кръвта нахлува в главата му. „Господи! Изнасилвачът е тук! Падна в ръцете ми. Ще убия този долен негодник — закани се той. — Ще отмъстя за Дафни.“

Смътно дочу гласа на Крукър:

— Сър, добре ли сте?

— Никога не съм бил по-добре, Крукър — отговори Хюго, когато се съвзе. — Някой от тях ранен ли е?

— Двамата от Ланкашир като че ли всеки момент ще припаднат.

— Вземи Лейтън и Маклин и да вървим. Ами Тобат? Ранен ли е?

— Не, сър.

Крукър се обърна кръгом и излезе от палатката. Хюго взе револвера и го пъхна в джоба си. Последва Крукър към окопа.

* * *

Хюго не обърна никакво внимание на Ричард Тобат от Северен Кент. Разговаря с двамата други войници, като им зададе няколко насочващи въпроса. Установи, че не са дезертьори и наистина са изостанали от своя взвод, и ги отпрати с Лейтън и Маклин.

Застана срещу Тобат и му хвърли бегъл поглед. Видя висок мъж, вероятно на трийсет и две-три години, с мургава кожа. Не изглеждаше добре, беше много слаб, а външността му — най-обикновена.

След като му зададе стандартните въпроси, Хюго попита:

— Да не си случайно от Йоркшир, лейтенант Тобат?

Тобат се отпусна за пръв път и плахо се усмихна.

Погледна Хюго любопитно и каза:

— Да, оттам съм лейтенант. Защо питаш?

— Знам името ти. Семейството ти не живее ли в Хавърс Лодж?

— Ами, да — отговори той и пак се усмихна.

Хюго пристъпи към него, хвана го здраво за лакътя и опря пистолета до челото му.

— Негодник! Мръсник! Изнасили едно невинно момиче, ти, долен тип. Заслужаваш да умреш. Куршум в главата е малко за теб, като се има предвид злодеянието ти.

— Лейтенант! Лейтенант! По-кротко — извика ординарецът. — Моля ви, сър. Не си заслужава. Ще ви съди военен съд, ако дръпнете спусъка.

— Не ми пука. Той ще умре заради злодеянието си — изкрещя Хюго, без да се обръща.

Тобат трепереше като лист. Толкова се изплаши, че се подмокри. И като всички побойници взе да се моли:

— Не ме убивай, не ме убивай! Моля те, не ме убивай!

Хюго щракна предпазителя и впи поглед в него:

— Ще те застрелям.

— Моля те, лейтенант, моля те! — умоляваше го Крукър. Обичаше своя командир и му се възхищаваше. Искаше да го предпази от действия с тежки последствия. Командирът на техния взвод беше изключителен. Най-добрият. Не искаше животът му след войната да се опропасти.

Тобат извика:

— Тя ме съблазняваше постоянно! Грешката не беше моя. Тя ми се слагаше. Подведе ме.

— Лъжец. Какъв долен човек си — отвърна Хюго и гласът му прозвуча опасно. — Следил си я. Следил си и други жени. Дори малки момиченца. Ти си обикалял тайно имението на Ингам. Зная го със сигурност. Разпознаха те.

Тобат още трепереше и простена:

— Не съм искал никого да нараня.

Всеки момент щеше да се разплаче.

— Но нарани, негодник! Какво щеше да направиш с детето? Кажи истината и няма да те убия. Само заради това ще те оставя да живееш, Тобат.

— Нищо. Нищо нямаше да й направя. Само щях да я заведа да си набере зюмбюли. После щях да я пусна.

— Долен лъжец! Нямаше да я пуснеш. Щеше да изнасилиш детето, както изнасили сестра й. Заслужаваш да умреш.

— Моля ви, лейтенант, свалете пистолета — каза ординарецът тихо и настойчиво. Не искаше да се приближи, за да не го стресне и той неволно да натисне спусъка.

Хюго не отговори. Тобат хленчеше.

— Той не заслужава, сър — продължи Крукър със спокоен глас. — Свалете оръжието. Помислете за вашата дама, сър. Моля ви, моля ви, не го правете. Помислете за децата си. Лейтенант, не слизайте до нивото на този мерзавец. Моля ви, сър.

Хюго стоеше пред Тобат, вперил очи в лицето му. Беше опрял пистолета до слепоочието му. Беше се самозабравил от гняв.

Крукър пак занарежда:

— За бога, моля ви, не го правете, лейтенант Стентън. Ако го убиете, ще ви съди военен съд. Помислете, сър, моля ви помислете. Спомнете си, че сте офицер и джентълмен. Спомнете си вашата дама, спомнете си колко много обичате лейди Дафни.

Името на Дафни отрезви Хюго.

Трябваше да се прибере у дома при нея. Какво щеше да прави без него? Тя имаше нужда от него. Децата му имаха нужда от него. Чарлс имаше нужда от него. Много бавно Хюго спусна пистолета.

— Пуснете ръката му, сър — нареди Крукър.

Хюго го пусна.

Лицето на Тобат се отпусна, но в очите му имаше страх.

— Бягай, Тобат! — викна Крукър. — Спасявай си живота. Хайде! Махай се от окопа! Намери си друг взвод.

Тобат се затича, точно както му наредиха. И се втурна право към смъртта.

Хюго се обърна и се взря в сержанта.

— Благодаря, Крукър. Добре че ме вразуми. — Смръщи вежди и присви очи, като погледна след Тобат. — Но ти го прати в погрешна посока. Другите са зад нас. Изпрати го в погрешна посока.

— Не, не съм, сър — отговори Крукър много спокойно. — Изпратих го в правилната посока. Изпратих го в ада, лейтенант, където му е мястото.

В този момент германските оръдия затрещяха. Хюго и Крукър се загледаха в германските позиции. Разнесе се оглушителният тътен на експлодиращите бомби. Картечниците подеха тяхното фатално ра-та-та.

— Ами, той беше обречен, сър. Тобат току-що беше разкъсан на парчета — съобщи Крукър и поведе лейтенанта към щабквартирата.

* * *

Йоркширският полк остана в Ипр. През август заваляха дъждове и превърнаха областта в море от кал. Дивизията на Хюго се придвижи по-близо до Пасендале, където много скоро условията се влошиха още повече. Бомбардировките бяха разрушили отводнителната система в низините на Фландрия и британските дивизии бяха в плен на калта. Същото беше и при германците. Положението беше странно и сякаш безизходно.

Един следобед Крукър заговори Хюго:

— Искам да ви кажа нещо, сър. За мен беше чест да служа под ваше командване. Вие сте истински офицер и джентълмен. Искам и да ви благодаря, че бяхте така добър с момчетата и че ни водехте в битките така умело.

Хюго беше трогнат от думите му, но същевременно се озадачи:

— Напускате ли ме, сержант? В друг взвод ли отивате?

— Не, сър.

— Тогава защо ми благодарите? Останах с впечатление, че се сбогувате с мен.

— В известен смисъл се сбогувам, сър. Защото не ми се вярва да се измъкнем живи от тази проклета кал. Ще се удавим в нея.

Хюго поклати глава.

— Не, няма, сержант. Спомняш ли си, когато ми каза да мисля за моята съпруга? Това правя всеки ден. Ще се върна у дома при нея.

* * *

През април 1917 Съединените щати обявиха война на Германия. Отне им месеци да подготвят армията, но най-накрая американската войска и въоръжение бяха изпратени на Западния фронт, което донесе облекчение на Чърчил и правителството.

Тази подкрепа обърна хода на войната. При масивните военни действия през 1918 година американците постигнаха надмощие. Успехът витаеше във въздуха и повдигна духа на бойците, даде им нови сили.

През октомври 1918 германците знаеха, че са загубили Голямата война. През ноември подписаха капитулация пред Съюзниците в един вагон на железопътната линия в гората край Компиен във Франция. В единайсет часа на единайсетия ден от единайсетия месец войната, която трябваше да сложи край на всички войни, най-после свърши.

* * *

Светът ликуваше. Наред с радостта имаше скръб. Много войници се върнаха живи и здрави вкъщи. Много бяха ранени. Хиляди и хиляди не се завърнаха, покосени по бойните полета.

Хюго беше щастливец, също и сержант Крукър. Британски боен кораб отведе и двамата у дома, в родината, която обичаха и за която се биха. Хюго изгаряше от нетърпение да види своята любима Дафни.

Уолтър Суон и синът му Хари се върнаха в Кавендън, където Алис ги чакаше с разтворени обятия. И Гордън Лейн се върна при Пеги Суифт. Много мъже от трите села, принадлежащи на Кавендън, също благополучно се завърнаха и бяха посрещнати с радост от семействата си.

Негово благородие Ги Ингам не се завърна. Загина при Вердюн и беше погребан в някое поле в чужда страна. Чарлс дълбоко скърбеше за сина си и го оплакваше. Но Майлс, който не отиде на война заради лошо зрение, беше утеха за него. Чарлс имаше наследник на графската титла. Родът Ингам нямаше да се загуби.