Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (29)

Двайсет и осма глава

Инспектор Армтидж от областната полиция и неговият подчинен сержант Том Полард бяха в конюшнята заедно с граф Мобри и оглеждаха преградата, откъдето беше започнал пожарът.

— Инспекторе, аз не дойдох първи — обясни Чарлс. — Моят братовчед Хюго Стентън е дотичал преди мен. Видял от прозореца на спалнята си пламъците и буквално заблъска по моята врата с викове „пожар“, след което дотичал тук. А, ето го и него.

Когато Хюго дойде при тях, той го запозна с полицаите и се обърна към братовчед си:

— Тъкмо обяснявах, че първи дотича до конюшнята.

— Точно така — потвърди Хюго. — Тази преграда гореше, или по-скоро гореше голяма бала сено. За щастие преградата беше празна, но в съседната имаше кон.

— Вие първо освободихте коня, преди да правите каквото и да е, правилно ли съм разбрал, господин Стентън?

— Да, инспекторе, Грийнсливс, конят в тази преграда… — Той мина напред към втората преграда, посочи я и продължи: — Беше подплашен и се изправяше на задните си крака като обезумял.

Разказа на инспектора как е открил, че резето е залостено, и как е избил пръта.

— Не разбирам защо е било необходимо да се залоства вратата, след като конят няма да излезе сам дори вратата да е отворена. Изведнъж ми хрумна, че пожарът е бил умишлен. Може би някой, който мрази семейството, го е подпалил. Човек, който нарочно е обрекъл именно този кон.

— Разбирам какво имате предвид. Кажете ми, господин Стентън, замириса ли ви на нещо, когато дойдохте? На бензин например, или на нещо подобно.

— Не, на нищо не ми замириса, само на горящо сено. Съгласен ли сте с мен, че пожарът е бил умишлен, инспекторе?

— Да, защото сеното не може само да се подпали. Навярно някой е бил тук в конюшнята, запалил е цигара и небрежно е хвърлил клечката кибрит. Но, от друга страна, не вярвам как тлееща клечка кибрит ще предизвика такъв пожар. — Обърна се към графа и попита: — Лорд Мобри, да сте забелязали непознати в имението?

Чарлс поклати глава.

— Не такива, каквито имате предвид, инспекторе. Снощи дадохме вечеря с танци и имахме много гости, около петдесет души. Естествено пристигнаха с коли с шофьори.

— Все пак в известен смисъл е имало непознати в имението, например шофьорите — заяви инспектор Армтидж.

— Да — отговори Чарлс. — Но дълбоко се съмнявам, че някой от тях е дошъл в задния двор до конюшните и е подпалил пожар.

— Къде бяха паркирани автомобилите, милорд? — попита учтиво сержант Полард.

— Пред къщата и на входната алея. Но имаше по-малко коли, отколкото предполагате. Нашите приятели са преди всичко женени двойки, които доведоха и дъщерите си. Във всяка кола имаше по няколко души.

— Разбирам, милорд — отговори Полард.

Чарлс и Хюго обиколиха двора заедно с двамата полицаи, отговаряйки на въпросите им. Но скоро стана ясно, че са в задънена улица. Нямаше улики за умишлен палеж. Как е започнал пожарът си оставаше загадка.

* * *

Хюго седеше на терасата и четеше „Таймс“, когато изведнъж до него застана Дафни, като че ли ходеше с копринени пантофки, толкова тихо се приближи.

— Надявам се, че не те прекъсвам, Хюго — каза с нейния мек, нежен глас.

— Не, не, ни най-малко — отговори той и веднага скочи на крака.

— Само исках да ти благодаря, че спаси Грийнсливс. Татко ми подари кобилата и аз много я обичам — обясни тя и после погледна превързаната му ръка. — Боли ли те много?

Той поклати глава.

— Не, само пръстите малко са изгорени, нищо сериозно. Ще оздравеят за няколко дена според доктор Шоукрос. Моля те, ще седнеш ли за малко?

Тя му се усмихна и седна на стола до неговия.

— Длъжница съм ти. Ако някога имаш нужда от нещо, кажи ми.

„Искам те. Омъжи се за мен. Бъди моя съпруга“… — тези мисли минаха изведнъж през главата му, но той не ги изрече гласно. Вместо това каза:

— Има нещо, за което бих искал да ми помогнеш, Дафни.

Тя леко се наклони напред и изрече живо:

— Моля те, кажи ми. Разбира се, че ще ти помогна, Хюго.

Ароматът на току-що измитата й златиста коса, едва доловимият дъх на рози, който се излъчваше от кожата й, близостта й, му замаяха главата и той почувства слабост. Ако в този момент трябваше да се изправи, знаеше, че няма да може. И да говори нямаше да може. Само се взираше в дълбоките й сини очи, усмихваше й се и не знаеше на кой свят е.

— За какво искаш да ме помолиш? — попита тя. — Добре ли си?

Той кимна и преди да се усети, изтърси:

— За теб, Дафни. Ти си най-красивата жена, която съм виждал. — На устните му трепна усмивка и като вдигна ръка някак безпомощно, продължи с шеговит тон: — Твой предан роб съм и винаги ще бъда.

Шеговитият му тон, помпозните думи я разсмяха и тя възкликна:

— Не ставай глупав, Хюго! Аз съм само едно момиче в къща, пълна с момичета.

Като се наведе напред, за да вдъхне още веднъж нейния опияняващ аромат, той прибави:

— Ще споделя с теб една тайна… Всъщност Дулси ме направи свой роб.

Тази забележка я разсмя още повече, след което прошепна:

— Не каза с какво искаш да ти помогна.

— Да, наистина. — С малко по-сериозен тон обясни: — Снощи леля Гуендолин спомена, че наблизо има къща, която трябва да видя, и днес следобед ще отида. Дали би ме придружила? Още едни очи винаги са от полза, когато става въпрос за тухли и хоросан. Не е ли така?

— Да, така е и непременно ще дойда с теб. Коя е къщата?

— Уърнсайд Хаус. Там е живяла лейди Масхемп, вдовица на местен политик и член на парламента. Преди няколко месеца е починала. Дъщеря й казала на леля Гуендолин, че ще ми я продаде, ако я харесам.

Лицето на Дафни грейна, когато каза:

— Ходила съм там само два пъти, но тази къща е една от най-красивите в Йоркшир. Не е много далеч от Кавендън, на около двайсет минути с автомобил. Провери ли дали Грег е свободен днес следобед?

— Проверих. И на баща ти споменах. Той ми каза, че няма да ходи никъде през целия ден заради пожара. Кога ще бъде удобно да тръгнем, Дафни?

— Струва ми се, веднага след като обядваме. Зная, че ще се влюбиш в нея, Хюго.

„Вече съм влюбен. В теб. Завинаги“ — помисли си той, но не отрони и дума. Беше изпълнен с копнеж, искаше да не се отделя от нея, да я пази. Да стане негова. „Престани — каза си строго. — Стегни се.“

Седяха на терасата, бъбреха и се чувстваха абсолютно спокойни един с друг. По едно време Дафни не можа да не си помисли какъв очарователен мъж е.