Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Имението Кавендън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cavendon Hall, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Брадфорд

Заглавие: Жребият е хвърлен

Преводач: Нина Рашкова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Печатница: „Симолини 94“

Редактор: Лилия Анастасова

Художник: Димитър Стоянов — ДИМО

ISBN: 978-954-409-364-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1577

История

  1. — Добавяне

Четирийсет и седма глава

Случаят с Дулси в зюмбюлената гора, когато някакъв непознат едва не я отвлече, потресе Кавендън. До осем часа същата неделя вечер новината стигна до селото Литъл Скел.

Преди да се прибере вкъщи, Пърси Суон се отби у леля си Шарлот, която като глава на рода Суон, трябваше първа да бъде информирана за всичко случило се в Кавендън. След това тя записваше всичко в архива. Поне така се предполагаше.

Лицето й грейна в усмивка, когато отвори вратата и видя Пърси. И той като по-големия си брат Уолтър беше хубав млад мъж — висок, атлетичен и силен. Макар че беше на трийсет и три, изглеждаше по-млад, както впрочем Уолтър и Шарлот. Въпреки възрастта си беше главен пазач на дивеча. Роден беше в имението и познаваше всяко негово кътче.

Шарлот веднага разбра, че в имението нещо не е наред, защото иначе Пърси не би я безпокоил в неделя вечер.

Както й беше присъщо, не го попита, въведе го в гостната и го попита иска ли питие.

— Благодаря, лельо Шарлот, не бих отказал един скоч, особено като знам, че и ти ще поискаш.

— Да, и аз ще пийна — отговори тя и наля питие в две чаши.

Подаде му чашата, чукнаха се и седнаха. Отпиха и тогава Шарлот каза:

— Случило ли се е нещо, Пърси? Или просто дойде да ме видиш.

Той й разказа всичко в най-големи подробности, описа непознатия и сподели с нея намерението на графа да изгради висока ограда в края на зюмбюлената гора, за да не остане нито една пролука.

Шарлот пребледня повече от всякога, докато го слушаше, и стомахът й се сви на топка, съзнавайки, че ако Пърси не се е появил навреме, Дулси щеше да бъде отвлечена. Като взе чашата си, забеляза, че ръката й трепери.

След като се овладя, каза:

— Ще наруша обещанието си да пазя тайна, но това, което ще чуеш, ще остане между нас. Пеги Суифт и Гордън Лейн, които са сгодени, излизат на разходка късно вечер главно в гората. Пеги споделила с лейди Дафни, че тя усещала, че навярно някакъв маниак ги наблюдава. Разтревожила се, че някой обикаля Кавендън, и затова й казала. Пеги й разрешила да говори с мен.

Пърси я изслуша внимателно.

— Сигурно е чужд човек, който идва от близкия град, понеже познавам всеки перверзник в трите села на графа. В едно съм сигурен. Не е нито един от циганите. Те не напускат катуна, както е открай време. Само сестра им Джинивра се скита насам, но тя е безобидна.

— О, да, знам. Циганската фамилия е доволна, че има разрешението на графа да живее на негова земя.

— Този човек не е бракониер, лельо Шарлот. Той е някой с престъпни намерения, който дебне навън, за да причинява зло — отвърна племенникът й с мрачен глас.

Шарлот затвори очи и потрепери.

— О, моля те, Пърси, не го казвай. Ужасявам се, като си помисля, че в парка и в гората, където винаги е било толкова спокойно, дебне опасност.

— И сега е спокойно, лельо Шарлот, не се притеснявай. Моите момчета обикалят, докато се стъмни. — Пърси позамълча, присви очи и добави: — Моля те, кажи на лорд Мобри, да обяви нещо като вечерен час. Трябва да нареди на семейството да не излизат нощем в парка. Нека и Хенсън да нареди същото на прислугата.

— Ще обясня, разбира се, но е ужасно. Имам предвид вечерния час. Та това е Кавендън Хол, за бога.

— Знам, но е необходимо. Докато се връщах в селото, ми дойде наум да организирам момчетата и всяка нощ да се притаяваме в гората и да следим. Но мисля, че изплаших човека, като гръмнах с пушката. Разбра, че имам оръжие.

— И слава богу, че си го изплашил! — възкликна Шарлот.

— Ще говориш с графа, нали?

— Непременно, обещавам. И бездруго той ще обсъди с мен случая. Утре сутрин ще работим заедно и той ще повдигне въпроса.

Доста по-късно, след като Пърси се прибра при жена си Една за вечеря, Шарлот се качи в спалнята и отвори сейфа в долапа. Взе дневника за 1914 година и записа в подробности разговора с Пърси. Докато прибираше тетрадката, погледът й попадна на една тъмносиня, най-отдолу на купчинката, и я извади, както често правеше напоследък.

Взе я, седна на един стол и я отвори на страницата, която препрочиташе безброй пъти, заинтригувана от написаното.

„Написано от мен. Юли 1876 година.

Обичам моята дама. Отвъд здравия разум.

Лебедът прилепва към Ингам

като в тясна ръкавица.

Лежах с нея. Тя е моя.

Тя ми даде всичко. Носи моето дете.

О, наша радост. Детето умря в корема й.

Съсипа ни. Тя ме напусна.

Върна се при мен. Моите нощи са нейни отново.

До деня на моята смърт.

М. Суон.“

От години Шарлот се мъчеше да разбере коя от жените Ингам е била любовница на М. Суон. Беше почти сигурна, че този Суон е Марк, бащата на Пърси. През онези години той е бил глава на рода Суон.

Въздъхна, затвори тетрадката, прибра я и заключи сейфа. „Тайни — помисли си. — Толкова много тайни между Суон и Ингам!“ Нима и тя нямаше някога своята тайна? Живееше двойствен живот, единият беше в тайна.

* * *

Шарлот разбра, че няма да заспи. Най-накрая облече пеньоар и слезе в гостната. Седна до прозореца, нейното любимо място. Тази нощ имаше пълнолуние и градината беше като посребрена.

Изглеждаше красива на лунната светлина, там навън всичко беше притихнало — високите кленови и дъбови дървета, издигащата се тъмна зеленина в края на ливадата.

Но всъщност не беше мирно и тихо. Вече не. Имаше странник, който обикаляше парка и гората. Беше немислимо, че се случваше в Кавендън, не можеше да го проумее. Никой не можеше, беше сигурна. Единствената причина, която й идваше наум, беше нещо като вендета, някой, който мрази семейството, някой, който търси начин да им навреди. Ако не е това, тогава е перверзник, който преследва жени и малки деца.

Опита се да подреди мислите в главата си.

„Започвам от самото начало“ — каза си тя.

Първият инцидент беше преди година, през май. Дафни беше изнасилена в зюмбюлената гора. Непознат човек ли я изнасили? Или Джулиан Тобат, както твърдеше? Защо да лъже?

За да предпази родителите си ли? Те приеха идеята, че е бил Джулиан, понеже през онзи ден, тя беше отишла да се види с него. Ами ако това не беше вярно? Не беше ли по-добре да накара майка си и баща си да повярват, че е бил Джулиан, младеж от добро семейство, а не съмнителен непознат, бог знае откъде? От друга страна, Дафни беше толкова честна, че Шарлот не можеше да си представи, че ще излъже.

„Да, ще излъже, за да предпази баща си“ — внезапно й хрумна. Дафни беше много близка с баща си, обожаваше го и беше съгласна с всички негови фантастични намерения по отношение на нея… техните споделени мечти.

Непознатият я беше изнасилил, за да унизи нея и семейството й. Да съсипе семейство Ингам може би, ако тя забременее. След това избухна пожарът в конюшнята. Целта е била Грийнсливс — конят на Дафни. Пожарът очевидно е бил умишлен.

Чарлс и Хюго бяха убедени, тя също. Дори без да се споменава полицията.

Според Пеги Суифт тя и Гордън са били наблюдавани, когато са се гушкали в гората и в заслона за лодки. Мери Инси, която напусна наскоро, споделила с Пеги, че е била изненадана в гората от мъж, от когото успяла да се отскубне.

И днес, привечер, странно изглеждащ мъж се опитал да отвлече Дулси. Сигурно е бил същият. Едва ли има шайка, скитаща се тайно из имението, в това беше сигурна.

Но какво трябва да се направи? „Кавендън да стане по-сигурно място, отколкото е сега.“ Според Пърси това намерение ще започне да се осъществява утре. Високи стени и бодлива тел. Въздъхна, идеята никак не й се нравеше и си помисли колко ли е противна и на петия граф.

От друга страна, семейството трябваше да бъде защитено. Може би Суонови имаха нужда от помощ, за да изпълнят задължението си в света, в който днес живееха. Повече нищо нямаше да бъде същото.