Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (47)

Четирийсет и шеста глава

Алиша Фелисити Шарлот Ингам Стентън, малко бебе с много дълго име, напоследък стана главната атракция на Кавендън Хол. Всички искаха да я видят, да я пипнат, дори да я подържат, въпреки че това не беше позволено.

На семейството и приятелите разрешаваха само да я погледнат.

Бавачката Уилис следеше да не се нарушават правилата. Дафни толкова се възхищаваше на Джейн Уилис, че я помоли да остане постоянно в Кавендън.

Както всички, Джейн беше очарована от сладкото бебе със светли сини очи, руси копринени кичури и розово личице — всичко това наследено от майка му.

Подобно на Дафни бебето беше мило, рядко плачеше и непрестанно се усмихваше.

Родителите му, както и бабите, дядовците и лелите безумно я обожаваха. Само Дидри, разбира се, постоянно мърмореше, че прекалено много се суетят около някакво си бебе. През последните няколко месеца постоянно отсъстваше от Кавендън. Пътуваше из Европа с приятелката си Максин Лоу, наследничка на голямо богатство. Дулси беше особено доволна от отсъствието на сестра си. Тя обожаваше Алиша и постоянно й правеше малки подаръци — пликчета с лавандула, лалета от хартия, оцветени в червено, жълто и панделки за русите й къдрици. А пък Дилейси много се гордееше, когато й даваха да бута количката на бебето по терасата заедно със Сесили.

Един хубав майски следобед отново бяха поверили бебето на Дилейси. Тя буташе внимателно количката наведена над детето, гукаше му, усмихваше се и му говореше. Бебето риташе с дебелите си крачета и се смееше, доволно както винаги.

Дафни седеше на кръглата маса с Джил Ханделсман, която гостуваше през почивните дни в Кавендън заедно със съпруга си Марти. Двете жени допиха кафето, след което семейство Ханделсман стана да се сбогува. Грег щеше да ги закара до Харогейт, за да хванат късния следобеден влак за Лондон.

Дафни харесваше и двамата, но особено впечатление й направи находчивостта на Джил, която бързо намери подходяща кантора за Хюго и само след няколко седмици организира работата му. Хюго ходеше за няколко дена в Лондон два пъти месечно и винаги, когато се връщаше не спираше да хвали Джил. Беше сигурен, че благодарение на нея държи всичко под контрол.

След няколко мига мълчание Джил каза:

— Искам отново да ви благодаря за възможността да разгледам колекцията от старо сребро на Кавендън. Баща ви беше така любезен да ми я покаже най-подробно.

— Хюго ми разказа, че имате собствена колекция от сребро и затова бях сигурна, че ще ви е интересно да видите нашата.

— Не съм срещала друг човек, който знае толкова много неща относно среброто като графа.

Дафни се усмихна:

— Той знае много за почти всичко в Кавендън. Баща ми се смята за пазител на дома… — Дафни спря, направи широк кръг с ръка и добави: — Къщата, земята, блатото с яребиците. Всичко наоколо, докъдето стигат очите. Винаги казва, че поддържа имението непокътнато и в идеално състояние за следващото поколение и за поколението след него. Знанията е получил от баща си, петия граф, а татко ще ги предаде на Ги… Такава е традицията. От баща на син, от сина на следващото поколение и така нататък…

— Ето ни и нас — извика Хюго, който се появи на терасата заедно с Марти. — Съжалявам, но трябва да ви прекъсна, дами. Грег чака пред ролс-ройса да ви откара до гарата.

* * *

По-късно този ден, докато вървяха от южното крило към жълтия салон в източното крило за следобедния чай, Дафни изведнъж спря и сграбчи Хюго за ръката. Той се обърна и я погледна:

— Какво има?

— От няколко седмици ме измъчва една мисъл… Дали не обидих Дидри, като не я поканих да стане кръстница на Алиша?

— Не, разбира се, че не си. Нито една от сестрите ти не беше поканена, тогава защо тя трябва да е обидена?

Дафни не можа да сдържи смеха си:

— Дулси е само на пет години, едва ли би могла да бъде кръстница.

Той също се разсмя и след малко отвърна:

— Мисля, че постъпи правилно, като избра Лавиния и Ванеса. Те ще могат да изпълняват задълженията си като кръстници на Алиша, защото са големи и зрели.

— Не и Лавиния. Според татко тя се държи детински.

— Така е, но това е само привидно. Тревожиш се за Дидри, защото от седмици вече е на път из Европа — Париж, Рим, Берлин, Виена. Това е голяма обиколка, ще видят всичко, което може да се види. Както и да е, ако това още те притеснява, може да я поканиш за следващото бебе.

Дафни кимна:

— Да, колко си прав. Винаги успяваш да ме успокоиш, Хюго. — Надигна се на пръсти и го целуна. — Ти също постъпи правилно, като покани за кръстници Ги и братовчед си Марк.

Икономът тъкмо пълнеше бутилка с вино в килерчето до трапезарията, когато Гордън Лейн изведнъж застана до него.

— Извинете, Хенсън. Искам да поговорим за малко.

— Не може ли по-късно, Лейн? Не виждаш ли, че съм зает?

— Да, виждам, извинете. Но никога не остава време да ви задам един въпрос, толкова сте зает, господин Хенсън. Няма да отнеме много време, важно е.

Хенсън долови сериозния тон в гласа на прислужника и се обърна:

— Е, добре тогава. Какво има?

— Както знаете, с Пеги сме сгодени и искаме скоро да се оженим, господин Хенсън. През август, ако е възможно.

Хенсън кимна:

— Предполагам, че искаш един ден отпуска.

— Да, за двама ни, господин Хенсън. Трябва ли да питам и госпожа Туейтс, дали ще даде отпуска на Пеги?

— Не, това не е необходимо, Лейн. Какво ще кажеш за първата неделя на август? Ако си съгласен, ще говоря с госпожа Туейтс. Двамата със Суифт работихте много добре през този уикенд. Особено съм доволен от грижите ви към господин и госпожа Ханделсман. В селската църква ли ще се жените?

— Сигурно, господин Хенсън, много ви благодаря. Пеги много ще се зарадва, че вече можем да определим датата.

— Честито — каза Хенсън и се захвана отново за работа.

* * *

Тананикайки си, Дулси премина през оранжерията и тръгна по хълмчето към гората. Дивите зюмбюли вече бяха разцъфтели и тя си мечтаеше цял ден да набере букет за Алиша, но досега нямаше възможност да излезе.

Беше само шест и половина и слънцето още грееше. Детето навлезе уверено в гората, оглеждайки се за цветя. Накрая откри едно място със зюмбюли и се втурна към тях с щастлива усмивка. Наведе се и започна да бере, но изведнъж спря. До ръката й имаше една голяма черна обувка.

Тя погледна нагоре и видя мъж, който я гледаше втренчено. Никога не го беше виждала досега. След като Дулси се изправи, мъжът каза:

— Брей, това не е ли малката Дулси?

— Лейди Дулси — поправи го тя. — А ти кой си?

— Аз съм зюмбюленият човек — отговори непознатият и се ухили.

Детето се намръщи:

— Никога не съм чувала за теб. А това е татковата земя.

— Знам. Нали той ме назначи за зюмбюлен човек, лейди Дулси — отвърна мъжът и погледна цветята в ръката й. — Този букет не е хубав. Ела с мен, ще те заведа на най-хубавата поляна в гората.

Дулси се поколеба. Не се страхуваше от мъжа, но изведнъж стана предпазлива. Преди да успее да се отдръпне, той грабна ръката й и каза:

— Хайде да побързаме. Трябва да стигнем там, преди да се стъмни, иначе няма да можем да виждаме.

— Тези цветя ми стигат — извика Дулси и се опита да се отскубне, но той държеше здраво ръката й.

Мъжът тъкмо се готвеше да я повлече със себе си, когато чу, че някой освободи предпазителя на пушката си. Пусна ръката на Дулси, втурна се да бяга през храсталаците и изчезна в гората.

Миг по-късно Дулси вдигна поглед към Пърси Суон, главния пазач на дивеча, който застана до нея с пушка в ръце.

— Здравейте, господин Пърси — усмихна му се тя. — Този човек не ми хареса. Искаше да ме заведе на друга поляна със зюмбюли, но аз не исках да тръгна с него.

— Правилно сте постъпили, лейди Дулси. Елате с мен. Ще ви заведа у дома.

Наведе се, вдигна я с едната си ръка и я понесе обратно към къщата, а с другата държеше пушката.

След малко стигнаха до оранжерията. Всички явно вече бяха много притеснени и Пърси забеляза огромното облекчение по лицето на графа, когато сложи Дулси на земята пред него.

Тя се втурна към баща си и извика:

— Ходих да набера зюмбюли за Алиша, папа, а господин Пърси дойде и изгони онзи странен човек. И след това ме донесе у дома. — Усмихна се Пърси: — Благодаря.

Фелисити беше пребледняла като платно от притеснение, а очите й бяха зачервени. Отиде при Дулси, хвана я за ръка и погледна Пърси с благодарност:

— Благодаря ви, господин Суон, добре че сте били наблизо.

Излезе с Дулси, която още стискаше зюмбюлите. Хлипащата бавачка ги сподири.

След като се окопити, лорд Мобри попита:

— Какво точно се случи, Пърси?

— Винаги обхождам района край зюмбюлената гора, докато е още светло. Правя го от миналата година, когато имаше слухове за бракониери. Идвах от езерото и забелязах, че лейди Дулси влиза сама в гората. Побягнах натам, милорд. Като влязох в зюмбюлената гора, видях, че един мъж държи лейди Дулси за ръка и се готви да я отведе. Аз го изненадах. Освободих предпазителя на спусъка, той чу и побягна. След това взех лейди Дулси и я доведох у дома.

— Позна ли мъжа.

— Не, милорд. Той имаше големи бакенбарди и носеше каскет. От лицето му не се виждаше почти нищо. Беше лошо облечен, доста висок, с дълги ръце и крака.

— Възможно ли е да е бил маскиран? — попита Чарлс.

— Възможно е, милорд. Едва ли някой би го разпознал. Бакенбардите покриваха почти цялото му лице. — Пърси поклати глава. — Дори и да го бях подгонил, нямаше да го хвана, затова реших, че е по-добре да прибера лейди Дулси у дома.

— Правилно си постъпил. Госпожица Шарлот държи твоите патрули да наблюдават зюмбюлената гора. Но защо, ти как мислиш, Суон?

— Защото на места гората е много гъста и освен това се намира на края на имението. Там, където гората свършва, минава черен път, който разделя нашата земя от тази на семейство Харвърс и земята на лорд Джадсън.

— Ще трябва да направим ограда от бодлива тел, нали? — попита Чарлс.

— Мисля, че трябва да изградим висока стена, ако не възразявате, лорд Мобри. С бодлива тел отгоре.

— Но така ще блокираме достъпа до гората откъм пътя. А какво мислиш за останалата част от имота?

— Навсякъде, където има пролуки трябва да направим ограждения.

— Една част от границите на Кавендън винаги са били открити, но времената се промениха. Добре ще е да ги направим по-безопасни, отколкото са в момента. Утре ще говоря с управителя на имението. Той ще изготви плановете и ще организира строителството. Благодаря ти, Суон. Страх ме е дори да си помисля какво щеше да се случи с лейди Дулси, ако ти не си бил наблизо.

— Добре че бях на обиколка, милорд. Е, аз ще тръгвам. Лека нощ.

— Лека нощ, Суон. Много съм ти благодарен — отговори Чарлс. След това излезе от оранжерията и тръгна към етажа с детските стаи, побеснял от яд. Там завари Фелисити, която разговаряше с бавачката Морийн Карлтън. Тя беше обляна в сълзи.

Чарлс нареди на бавачката да излезе в коридора и й съобщи, че я уволнява заради нехайното й отношение към задълженията, и добави, че трябва да напусне Кавендън до обяд на следващия ден.

Фелисити излезе от стаята и заедно слязоха на етажа със спалните. Щом останаха сами в спалнята, той каза:

— Не мога да постъпя по друг начин. Много е глупава. Не мога да подлагам децата си на риск заради нечия глупост.

— Съгласна съм, Чарлс — отговори тя и добави: — Тъкмо се готвех да я предупредя, когато ти дойде. — Фелисити седна на един стол, защото се почувства замаяна. — Слава богу, Дулси не осъзнава нищо и си седи най-невъзмутимо във ваната. Ужасявам се от мисълта какво щеше да се случи, ако Пърси Суон не е бил в парка.

— Щяха да я отвлекат — отвърна кратко той и изтръпна, като си помисли какви злини можеха да причинят на Дулси, неговото прекрасно ангелче. Мъчение беше дори да мисли за това. Чудеше се кой може да е нарушителят и го обхвана чувство на безсилие, защото му беше ясно, че няма начин да разбере.

* * *

Чарлс се извини, отиде в своята гардеробна и свали сакото си. Облече копринен халат и се върна в спалнята на Фелисити.

За негова изненада тя още не се беше преоблякла, седеше на стола и държеше главата си в ръце. Явно я беше обхванала една от резките промени в настроението, което често се случваше напоследък.

— Какво има? — попита той от вратата, без да влиза в стаята, защото не желаеше да я притеснява в това състояние.

— Ти си виновен, Чарлс. Много си занемарил охраната на имението — каза тя. — Необходима ни е сигурна въоръжена охрана, а не горски работници. Днес можеше да отвлекат, изнасилят и убият Дулси.

Изумен, той извика:

— Нали един от въоръжените ми мъже я намери, и то много бързо. Спаси я Пърси Суон, сама каза това и го похвали. Неговите въоръжени групи патрулират навсякъде из имението и правят това от много време. Утре започваме ремонти по оградите.

Той направи крачка напред и тихо каза:

— И двамата сме много разстроени и уплашени, знам това, знам колко се притесни, но в момента имението е безопасно и ще стане дори още по-безопасно.

След като тя не реагира, съпругът й продължи:

— Не искам да се притесняваш, Дулси е в безопасност и отсега нататък винаги ще бъде в безопасност.

— Никога не съм се притеснявала за Дулси, защото държиш тук всичките твои предани жени от рода Суон. Много добре знам, че те наглеждат Дулси, само и само за да запазят благоволението ти.

Въпреки че се подразни от този коментар, не искаше да се кара с жена си. Напоследък я чувстваше като чужд човек. В нея имаше някаква невероятна промяна, която много го озадачаваше и понякога се чудеше на какво се дължи. Във всеки случай това не беше жената, за която се беше оженил.

Той се обърна, тръгна към вратата на гардеробната си и каза с равен глас:

— Ще се върна след малко. Може би трябва да сложим край на това… и да се отдадем един на друг както преди. Може ли да спя в твоето легло, скъпа?

— Не! — отвърна тя със същия равен и безжизнен глас.

Чарлс се намръщи:

— Защо не? Какво има? — попита.

И тя му разказа.