Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (37)

Трийсет и шеста глава

Когато Сесили видя Джинивра на зида точно пред себе си, се подразни. Този следобед бързаше и не й се щеше да пилее времето си с циганката.

Но щом Джинивра я забеляза, скочи от зида и застана в очакване на средата на пътеката, усмихвайки се широко. Препречи пътя й както обикновено.

Момичето спря и също й се усмихна.

— Здравей, Джинивра.

Циганката не отговори, само продължи да се усмихва, после подаде на Сесили малко пакетче.

Сесили остави торбата си на земята, взе пакетчето и разкъса розовата хартия.

— Какво е това? — попита, загледана в някаква малка кост, овързана с тънки панделки — бледосиня и алена.

— Талисман за теб. Аз го натъкмих и го издялках. Виж го.

Сесили това и направи и веднага забеляза малко изображение. Имаше формата на лебед и нещо, което приличаше на камбана. Взря се в Джинивра и попита:

— Какво означава?

— Талисман. Късмет. Пази го. Не го губи.

— Ще го пазя, но какво означават картинките?

— Живинка — разсмя се Джинивра както винаги и се върна при зида. Прехвърли се като акробат през него и се обърна към Сесили.

— Пази се, малка Сеси — подвикна и се затича през ливадите, без да поглежда назад, както се случваше понякога.

Сесили се зазяпа след нея, не за пръв път стъписана от странното момиче, после пъхна в джоба малката кост, взе торбата и продължи към Кавендън.

Като пристигна, подмина кухнята, където знаеше, че цари суматоха, понеже готвачката приготвяше следобедния чай. Влезе в къщата през оранжерията, прекоси фоайето и отиде в библиотеката. Беше съвсем тихо. Нямаше никого.

Леля Шарлот й разреши да копира бялата роза на Йорк и белия лебед на Суон от пергаментовия документ в рамка, които бяха вплетени в орнамент под фамилния герб на рода Ингам.

Извади блока си и седна на табуретката, която Шарлот й беше приготвила.

След двайсет минути беше направила няколко скици на лебеда и бялата роза. Кимна, докато ги разглеждаше внимателно. Копията бяха точни до последния детайл.

— Здравей, мила Сеси — поздрави я Шарлот.

Момичето се стресна и подскочи.

— О, изплаши ме — извика и се обърна към леля си.

— Съжалявам — извини се Шарлот. — Нямах намерение да те плаша.

— Няма нищо. Виж. Скиците ми станаха хубави, нали?

Шарлот се приближи и загледа рисунките.

— Да, наистина. — Усмихна й се и попита: — Но за какво са ти?

Сесили живо стана от табуретката и обясни:

— Този лебед ще бъде марка на всички дрехи, които проектирам, когато имам собствен магазин. А бялата роза на Йорк ще изработвам от различни платове. Памук, коприна, може би дори сатен, и ще стои като брошка. Ще се носи на ревер, на рокля, а може и на връхна дреха. И винаги ще бъде бяла. Ще бъде нещо като… запазена марка.

Шарлот не скри учудването си.

— Колко си изобретателна! Каква по-хубава запазена марка от бялата роза на Йорк! И, разбира се, лебедът ще изглежда чудесно на етикета.

Сесили засия.

— Опитвам се да мисля за всичко.

Шарлот кимна все така засмяна.

— Това е добро начало и ако ми хрумнат идеи, веднага ще ти ги кажа. Сега в шивашкото ателие ли отиваш?

— Да, ще поздравя мама и ще видя какво става с бялата бална рокля. Лейди Дафни ще я носи утре на летния бал.

— Ще дойда с теб. И аз искам да я видя.

Сесили се наведе да вземе скиците и костта падна от джоба й. Като я взе, Шарлот възкликна:

— Джинивра ли ти я даде?

— Да. Как разбра?

— Онзи ден ми даде нещо подобно. Може ли да погледна?

— Да. — Подаде талисмана на леля си и добави: — Има резба на нещо като лебед и друга като камбана.

Шарлот разгледа внимателно изображенията и установи, че Сесили е права, макар че бяха груби и аматьорски, също като на нейния талисман.

— На моя има сърце и кръстчета и нямам представа какво означават.

— Аз също. Искам да кажа, че не знам защо има камбана. Предполагам, че лебедът е заради името ми.

— Тя няма лоши намерения. Просто иска да се държи приятелски — каза Шарлот, докато отиваха към задното стълбище. — Нейното семейство е тук от години. Дори мисля, че Джинивра е родена в имението.

— О, не знаех — изненада се Сесили.

* * *

Шарлот и Сесили бяха в ателието само от няколко минути и се възхищаваха на бялата бална рокля, когато Дилейси влетя в стаята.

Несъзнателно, Алис и Сесили застанаха пред роклята. След това всички се разсмяха, понеже момиченцето каза:

— Бялата рокля! По-добре да стоя на прага, нали?

— И аз така мисля — отговори Шарлот, но се усмихваше.

— Дойдох да ви благодаря, госпожо Алис — каза Дилейси. — Моята рокля е прекрасна и съм доволна, че избрахме коприна на розови и алени цветя. Много е нежна, също като лятото е.

— Лейди Гуендолин ще се зарадва много — живо я прекъсна Шарлот. — Ще бъде на седмото небе, че не е синя.

Двете момичета се разкиснаха и Дилейси попита Алис:

— Може ли Сесили да дойде с мен за следобедния чай? Моля ви, не ми отказвайте. Мама ми поръча да я поканя и дори ми разреши да взема Дулси.

— Разбира се, Сесили може да отиде.

Алис се усмихна на момичето.

Двете изчезнаха веднага и Шарлот седна на едно кресло.

— Ела при мен за малко, Алис. Имам да ти казвам нещо важно.

Алис придърпа другото кресло и седна до Шарлот.

— Какво има? Изглеждаш странно.

Шарлот прошепна:

— Казала му е всичко… дори, че е бременна.

— Боже мой! — възкликна Алис, после сложи ръка върху устата си и очите й се разшириха от изненада.

— Но всичко е наред — продължи Шарлот, като се наведе още по-близо. — Няма нищо против и иска да се ожени за нея. Така че трябва да направим всичко възможно, за да стигнем до щастливия край.

Алис само кимна. Но сърцето й преливаше от радост заради Дафни. Хюго беше съвършеното разрешение на нейната дилема.