Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (7)

Шеста глава

— Много е тихо тук, госпожо Джаксън — отбеляза икономът, който беше застанал на прага на кухнята и оглеждаше царството на готвачката.

— Тогаз да не си мислиш, че всички сме измрели и сме се възнесли? — разсмя се готвачката. — Само поседнах да отдъхна, преди да започна да приготвям основното блюдо. Морският език е деликатна риба, не й трябва много време в тигана.

Господин Хенсън кимна и продължи:

— Сигурен съм, че суматохата ще започне ей сега.

— Тъй, де. Всички са по стаите си и се занимават с техните си работи, но скоро ще се разшават и ще запрепускат по стълбището. А Поли изпратих в леглото, господин Хенсън. Болят я и гърлото, и главата. По-добре да пази стаята, докато се оправи. Не ща да пръска бацили, ако е хванала инфлуенца.

— Добре си се сетила, госпожо Джаксън. Лорд Мобри се страхува от болести. Няма да одобри, ако от прислугата някой е болен и работи. Заради тях, пък и заради нас. Ти ще оправиш сама всичко. За обяд ще бъдат само трима, след като графинята и лейди Дидри отидоха в Харогейт.

— Нямай грижа, господин Хенсън — успокои го госпожа Джаксън. — Елси и Мери ще ми помогнат да подредя храната в подносите и колко му е Малкълм и Гордън да я сервират.

— Аз ще сервирам виното и ще ги наглеждам както обикновено — напомни й той с любезна усмивка. След това кимна и се отправи към своя кабинет. Стаята беше една от любимите му в грамадната къща. Обичаше я заради нейното изящество и заради наследството и духа на миналото; грижеше за нея все едно беше негова. И го правеше с удоволствие.

Хенсън обитаваше кабинета вече от няколко години и с времето беше станал удобен, изцяло наподобявайки по стил кабинет на джентълмен. Хенри беше пристигнал в Кавендън Хол преди двайсет и пет години, през 1888, когато беше на двайсет и шест. Още от първия ден Джофри Суон, икономът по онова време, се показа благосклонен към него; беше забелязал у младия мъж нещо специално. Джофри Суон го определи като „потенциал за превъзходство“.

Уважаваният иконом изтласка с лекота Хенсън по йерархичната стълбица, като междувременно го научи на всичко при новата ситуация. От десет години беше незаменим член на домакинството, когато за ужас на всички Джофри Суон почина от инфаркт.

Петият граф веднага попита Хенсън ще заеме ли мястото на иконома. Той не се подвоуми и секунда и никога не погледна назад. Управляваше Кавендън Хол с огромен успех, грижа, умение и ненадминато чувство за отговорност.

Хенсън седна на писалището, взе менюто за обеда и вечерята, което госпожа Джаксън му беше оставила по-рано, и внимателно го разгледа. След малко трябваше да слезе в избата и да избере вината. Може би сухо бяло бургундско за рибата и бордо за агнешкото, което щеше да се сервира за вечеря.

Хенсън се облегна и се замисли ту за едно, ту за друго, после взе решение и стана. Излезе от кабинета и тръгна към всекидневната на икономката.

Вратата беше открехната и след като почука, я бутна и погледна вътре.

— Хенсън е, госпожо Туейтс. Имате ли минутка?

— Разбира се! — извика тя. — Влезте, влезте.

След като затвори вратата, Хенсън каза:

— Искам да поговоря с вас… за Пеги Суифт. Чудех се как се справя с работата? Представя ли се задоволително? — попита той без заобикалки както обикновено. — Подходяща ли е за тук?

Агнес Туейтс не отговори веднага и той не можа да не се учуди защо. Тъкмо щеше да я попита дали е недоволна от новата камериерка, когато тя най-после заговори:

— Не мога да критикувам работата й, господин Хенсън. Наистина не мога. Бърза и експедитивна е. И все пак има нещо, което не мога да определя… нещо у нея не ми е приятно.

Госпожа Туейтс поклати глава.

— И аз забелязах същото — отвърна живо Хенсън.

— Работила е в Елсфор и вие взехте превъзходна препоръка, но пък имението едва ли може да се сравнява с Кавендън. Къщата не е грандиозна.

— О, да, това ми е ясно — отвърна тя, прикривайки усмивката си, понеже знаеше, че за него Кавендън Хол беше по-величествен и от Бъкингамския дворец — Забелязах известна студенина между Пеги и другите слугини. Не разбирам защо — добави госпожа Туейтс.

— Госпожа Джаксън казала ли ви е мнението си за Пеги? — вдигна вежда той.

— Ами, естествено госпожа Джаксън е доволна от сръчността й, освен това върши всичко много бързо. Може би Пеги просто не е подходяща за този дом.

— По-добре не я изпускайте от поглед, пък и слугините са ваша грижа, както лакеите моя. И аз ще я наблюдавам, защото си мисля, че два чифта очи виждат повече.

Хенсън излезе от всекидневната и се върна в кабинета си. Поседя на писалището няколко минути, замислен за ситуацията. Един лакей не достигаше и ако отпратеха Пеги Суифт, нямаше да достигат и слугини. Негова светлост и графинята бяха планирали много събития, щеше да има и гости за уикендите. Като въздъхна тихичко, Хенсън се наведе, отключи най-долното чекмедже, извади връзка ключове и се запъти към избата.

Малко след това, като се връщаше в кабинета с две бутилки вино, срещна Уолтър Суон, съпруг на Алис, баща на Сесили и камериер на лорд Мобри.

— Ето те и теб, господин Хенсън — възкликна Уолтър както винаги весело и с огромна усмивка. — Тъкмо идвах да ти кажа, че Негова светлост държи обедът да приключи днес рано. Знае, че Алис и Сесили ще ни правят компания в трапезарията за прислугата и не иска да се храним „посред следобеда“, така се изрази. Поръча ми да те уведомя.

— Много мило — отвърна Хенсън, зарадван от тази новина.

Уолтър се захили и забърза към кухнята, където се спря на вратата, очевидно обяснявайки на госпожа Джаксън каква е работата.

Като се върна в кабинета, Хенсън остави бутилките на малката маса до прозореца и пак отиде до писалището. Пусна връзката ключове в най-долното чекмедже и погледна часовника, сядайки. До дванайсет оставаха десет минути и имаше малко време, преди да се качи на горния етаж, за да нагледа нещата.

Облегна се и се замисли за Уолтър. Колко спретнат изглеждаше винаги, облечен с безупречен черен жакет и сив панталон на тънки райета. Усмихна се на себе си, като си помисли за двамата лакеи Малкълм и Гордън, които имаха изключително високо мнение за външния си вид. Какви фукльовци само!

Не можеха да стъпят на малкия пръст на Уолтър Суон. На трийсет и пет той беше в разцвета на силите си… хубав, интелигентен и работлив. Също така не познаваше друг, на когото човек можеше да се довери напълно, както на него. На работа Уолтър донасяше ведрото си настроение, грижите оставяше вкъщи, имаше добри обноски, тактичност и общителен характер. Малко можеха да го надминат, реши Хенсън, и потъна в спомени.

Познаваше Уолтър от момче… от десетгодишен. И видя как порасна, и стана такъв, какъвто беше днес. Хенсън го беше виждал разстроен само при наистина тъжни събития, като смъртта на баща му, на чичо му Джофри и след това на петия граф.

На вратата се почука и Хенсън веднага се стегна.

— Влез — извика, стана и прекоси стаята. Попипа бутилката бяло вино. Беше още много студено, понеже беше отлежавало в избата. Трябваше да го отнесе в килера до трапезарията, за да е под ръка за обеда.

На вратата стоеше госпожа Туейтс и той я покани с жест да влезе, когато тя го погледна въпросително. Икономът забеляза, че изражението й е сериозно.

Тя не проговори, докато стигна писалището, след това каза:

— Моята интуиция не ме подлъга, че нещо у Пеги не е като хората, и сега знам какво ме е притеснявало. Тя е от онези безсрамни млади жени, които насърчават мъжете… знаете какво имам предвид.

Хенсън се изненада от това твърдение и я загледа със свити вежди.

— Какво ви кара да мислите така?

— Току-що я видях. Или по-точно ги видях. Пеги Суифт и Гордън Лейн. Натискаха се в малкия килер до трапезарията. Тя го галеше. Минавах по задния коридор към стълбището за прислугата и ходех шумно, затова те разбраха, че на етажа има някой. После се върнах по другия коридор и те не ме видяха. Инстинктивно почувствах, че Пеги Суифт ще създава главоболия, господин Хенсън.

Хенсън замълча за момент, после каза:

— Това постоянно се случва, госпожо Туейтс. Те са млади. Флиртуват.

— Зная, прав сте. Но ми се стори малко по-дръзко от флирт. Освен това бяха на господарския етаж, където графът, графинята и младите дами могат да ги видят. — Тя поклати глава все така угрижена. — Помислих си, че трябва да знаете.

— Правилно сте постъпили. В тази къща не бива да се допуска непристойно поведение. Тук не е място за клюки и скандали. Нека да запазим случая в тайна. В крайна сметка е по-добре да се избягват ненужни приказки, които могат да навредят на семейството.

— От мен няма да излезе и дума, господин Хенсън. Можете да ми имате доверие.