Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (35)

Трийсет и четвърта глава

Шарлот седеше на писалището до прозореца в нейната всекидневна и нахвърляше бележки за срещата си с Чарлс. Щяха да преглеждат старите счетоводни книги на имението. Също така той й обясни, че иска да наеме повече хора от селото, да насърчи селяните да вземат земя под аренда и да я обработват.

Тази идея й допадна. Тя също се тревожеше за хората и наемането на работа беше жизненоважно за Литъл Скел, Мобри и Хай Клаф.

Шарлот остави записките и отпи с удоволствие от коняка. Предпочиташе коняка пред уискито, което Алис и Уолтър обичаха, затова обикновено им сервираше скоч.

Погледна снимката на Дейвид в сребърна рамка. Изваждаше я от чекмеджето всяка вечер и я оставяше на писалището, за да бъде постоянно пред очите й. Той й липсваше и понякога плачеше за него. Твърде млад умря.

Когато видя как спускат ковчега в гроба, й се искаше да я погребат заедно с него. Дори й минаваха мисли за самоубийство, защото без него нямаше за какво да живее.

Не се самоуби, защото това беше проява на слабост, а тя се гордееше, че е силна жена. Освен това обеща на Дейвид, че ще се грижи за Чарлс и ще му помага, когато има нужда. Обеща и да не напуска Кавендън. „Искам моите предани Суон да останат в имението, където им е мястото, и най-вече ти — беше й казал, преди да издъхне. — Тогава ще почивам в мир.“

И така, остана тук… пък и къде ли можеше да отиде? Това беше единствено място на земята, което обичаше и където беше много щастлива. А и той беше погребан тук.

Шарлот подскочи от изненада, когато се почука на вратата и Алис влезе. Идваше по-рано, отколкото я очакваше Шарлот и в бързината забрави да прибере снимката на Дейвид. Никога не я излагаше на показ. Оставяше я на писалището само когато беше сама.

— Изглеждаш изморена, Алис — каза Шарлот и отиде до бюфета. — Искаш ли скоч?

— Благодаря — отвърна тя и седна на едното кресло.

Докато Шарлот наливаше питието, Алис забеляза фотографията на Дейвид Ингам, петия граф. Изненада се, че не е в чекмеджето.

Като по чудо никога не се чу нито една клюка за графа и Шарлот, въпреки че Алис знаеше всичко за техните отношения. Това смешение между Ингам и Суон продължаваше вече сто и шейсет години.

Оплитали са се по всеки възможен начин. Защо днес, в този век да е различно? Винаги ще се случва. Неизбежно е, не могат да устоят на привличането. Всъщност не се и опитват. Мъжете Ингам са фатални за жените Суон и обратно.

Затова трябва да отпрати Сеси оттук, когато порасне. Майлс Ингам и Сесили Суон са прекалено привързани, прекалено близки, като сиамски близнаци са. Още са много малки, за да имат интимни отношения, но и това ще се случи, ако не ги разделят. Уолтър беше на същото мнение, както и Шарлот.

Шарлот подаде на Алис чаша скоч и седна до нея.

— Наздраве.

— Наздраве — отвърна Алис и чукнаха чашите си. Ще имам нужда от още една чаша. — Поклати глава и изохка. — Цял ден ших. Моделите, които Сесили скицира за Дафни, са красиви и има много работа по тях.

— Виждам. Много умело ги е измислила. Не мога да повярвам какъв талант има. Тя е само на дванайсет и вече го проявява пълноценно. Тя е… дете–чудо.

— Наистина — отговори Алис и погледна пак снимката в сребърна рамка, но не каза нищо. После продължи: — Радвам се, че телефонира на Доти. След две години Сесили ще бъде достатъчно голяма да замине за Лондон.

— Да — съгласи се Шарлот и за пръв път си помисли, че телефонът, който петият граф инсталира в нейната къща, е истинска благодат. Проследи погледа на Алис и разбра грешката си. — Знам какво си мислиш. Сесили ще замине, обещавам.

— Благодаря ти. А сега ще си налея още един скоч, ако нямаш нищо против.

Алис отиде до бюфета и си наля питие.

Щом тя седна пак, Шарлот съобщи:

— Имах среща с графа днес сутринта и той ми съобщи интересна новина. Затова исках да се видим днес.

Алис застана нащрек.

— Хайде! Казвай, не ме дръж в напрежение!

— Преди да замине за Цюрих, Хюго се срещнал с Чарлс. Казал му, че се е влюбил в Дафни, и че иска разрешение да я ухажва… ако вече друг не я ухажва. Споделил с Чарлс, че се е влюбил от пръв поглед.

— Значи Сеси беше права. — Алис засия от радост. — Графът дал ли е разрешение?

— Отговорил е, че зависи от Дафни. Че тя ще реши.

— Дано да се съгласи. Това не е ли дар от небесата? Това, че Хюго се появи, искам да кажа.

— Така е. Вярвам, че Дафни е достатъчно разумна да се съгласи. Каза ми, че Хюго е добър и тя го харесва.

— Но това не е любов, нали? Не е същото. Трябва да искаш един мъж дотам, че да не разсъждаваш трезво. Трябва да го имаш, да бъдеш с него постоянно. Трябва да чувстваш, че не можеш да живееш без него. Това се нарича любов.

Алис се загледа в Шарлот, очаквайки отговор.

Но тя мълчеше и едва я погледна със странно изражение.

Най-после Алис изрече:

— Знаеш какво говоря. Така силно искаше Дейвид, че обезумя. В края на краищата му посети живота си. При това от седемнайсетгодишна.

— Вярно е. Няма да отричам. — Замълча колебливо, после прибави: — Но само Суон знаят.

— Наистина. Защото те пазехме. Не само теб, но и графа. Затова нямаше никакви клюки за вас. — Алис отпи малка глътка скоч и добави: — Послушай ме, Шарлот, трябва да се опитаме да повлияем на Дафни. Не съм ли права? Ще казваме уж неволно това-онова, ще хвалим Хюго.

— Дафни е умна, много по-умна, отколкото хората осъзнават. Веднага ще се досети накъде бием. Затова трябва да бъдем много внимателни, Алис.

— Да, знам. Има и още нещо, Шарлот. Дафни може да се влюби в Хюго и без нашата намеса. Той е изключително очарователен и у него има нещо мило, привлекателно. Да не забравяме, че е Ингам. Знаеш какви са мъжете Ингам и как въздействат на жените. Има нещо у тях.

Шарлот се усмихна.

— Нарича се фатален чар, Алис.

* * *

Недалеч от къщата на Шарлот в селото, близо до езерото в парка на Кавендън, Пеги Суифт и Гордън Лейн се разхождаха.

Беше хубава юлска нощ със светла, пълна луна, която плуваше високо в небето.

Фактът, че бяха в парка, тревожеше Пеги; не биваше да идват тук. Паркът беше личното пространство на семейство Ингам, не като гората и ливадите, където всеки можеше да ходи.

— Ние сме нарушители, Гордън — прошепна по едно време. — Допуши си цигарата по-бързо и да се връщаме в къщата.

— Ами целувките и прегръдките? Няма ли да си ги получа тази вечер, Пег?

— Ще си ги получиш, но не трябва да се увличаме и нямам намерение да го направя, знаеш. Не и докато не се оженим.

— Знам! Знам! Ще се държа на почтено разстояние, госпожице Суифт, до деня, когато ще станеш госпожа Лейн. — Пусна фаса на земята и го стъпка с крак. Хайде, Пег, да отидем в онзи заслон за лодки за няколко минути.

— Ще станем още по-сериозни нарушители — протестира Пеги, която винаги се страхуваше от началството.

— Хайде, любов моя, съвсем за малко — умоляваше я той.

Неохотно и против убежденията си, Пеги му разреши да я поведе към навеса за лодки. Когато той натисна дръжката на вратата, тя се отвори и влязоха. Нямаше осветление, но не беше много тъмно, понеже лунната светлина струеше през прозорците. Гордън забеляза на перваза на прозореца недогоряла свещ. Извади кибрит, драсна клечка и пламъчето на свещта затрептя.

— Не е зле, Пег. Поне ще виждаме малко по-ясно. О, виж, куп въжета. Идеално място за сядане.

— Малко зловещо — промърмори тя възмутено, но въпреки това седна до него върху въжетата.

В същия момент, както обикновено, той започна да я целува, да я прегръща, да гали гърдите й, после разкопча блузата й и плъзна ръка върху кожата й. Той я вълнуваше, възбуждаше я и тя се мъчеше да се отскубне от прегръдките му.

Той прошепна:

— Обещавам ти, няма да те принуждавам. Но не мога ли да те погаля, Пег? Моля те.

— Искам те, Гордън, но мисля, че трябва да тръгваме. Ние сме от прислугата, не бива да идваме в парка, няма значение, че сме в заслона. Ако не внимаваме, ще ни уволнят.

— Късно е. Всички спят, повярвай ми. Хайде, прегърни ме, само още няколко минути.

Докато говореше, внимателно я положи по гръб върху въжетата, повдигна полата й и започна да гали бедрата й и още по-нагоре.

Гордън обсипа с целувки лицето й, после устните й. Знаеше, че не може да отиде по-далеч. Обеща й да не я принуждава и държеше на обещанието си. Тя му беше много скъпа; не искаше да я загуби.

Най-накрая седнаха и Пеги прошепна:

— Гордън Лейн, голям палавник си! Същински дявол.

Той й се захили.

— Но дяволът, когото обичаш.

— Това е самата истина, разбойнико. — Пеги оправи полата си, закопча блузата и приглади косата си. В този момент свещта запращя и угасна.

— Стана тъмно — каза тихо тя. — Не обичам тъмното, Гордън.

— Знам, любов моя. Но няма какво да направя. Свещта догоря и луната се скри зад облак. Почакай, ще драсна клечка кибрит и ще излезем.

— Слава богу — въздъхна Пеги и погледна към прозореца. — Като се скри луната, тъмнината навън стана непрогледна.

Гордън запали клечката кибрит и я вдигна високо. Пеги изпищя. От прозореца надничаше мъжко лице.

— Какво, да му се не види, ти става? — попита Гордън.

— Навън има някакъв мъж, зяпаше ни през прозореца.

Гордън се обърна, но не видя никого на прозореца.

— Сигурно ти се привижда — погледна я намръщено.

Двамата се изправиха бързо и тревожно.

— Някой ни е проследил дотук. Видях лицето му. Видях го.

— Боже мой! Значи сме загазили. — Хвана я за ръка и я поведе навън. — Да вървим и да разберем какво ни очаква.

Когато излязоха предпазливо навън, установиха, че са съвсем сами.

— Сигурна ли си… — Започна Гордън, но веднага млъкна. Точно пред тях видяха някакъв висок мъж да тича към другия край на езерото.

— Разбира се, че съм сигурна — извика възмутено Пеги. — Ето го там, тича.

— Знам, видях го — отговори тихо Гордън.

— Някой скитник е — реши тя.

Той я погледна.

— Защо мислиш така? Зърна го само за секунда.

— Лицето му беше мръсно и главата му беше овързана с нещо странно. Приличаше на парцал.

Гордън направи физиономия.

— Не ми харесва, че някой се скита из парка съвсем близо до къщата и до семейството. Да се разкараме бързо, Пег, преди проклетият стар Хенсън да излезе на нощната обиколка.

Докато тичаха през парка, Пеги си спомни последния път, когато бяха в гората и попаднаха на маниака — зяпач. Ето, че сега току-що ги видя друг такъв през прозореца на заслона за лодки. Някой ги дебнеше и това я плашеше.