Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (55)

Петдесет и четвърта глава

Денят, от който Дафни се страхуваше, най-накрая настъпи. Хюго напускаше Кавендън и отиваше в лагер за военно обучение, преди да отплава за Франция да се бие на фронта.

Имаше да му казва няколко важни неща и стана рано, за да говори с него насаме, преди да седнат да закусват с баща й. Тя го чакаше в малката библиотека, която подреди преди две години.

Когато той влезе, си помисли, че по-зашеметяващо красива никога не я е виждал. Тя, неговата Дафни, винаги беше красива, но днес у нея имаше нещо, от което сърцето му се разтуптя.

Щом влезе, тя бързо се изправи и попита:

— Ще дойдеш ли с мен навън, Хюго? Да отидем на много кратка разходка? Само до градината с розите.

— Каза, че искаш да говориш с мен, а там е идеалното място. Ще бъдем съвсем сами, скъпа.

— Точно така.

Тя му подаде ръка.

Той я хвана и двамата излязоха от библиотеката. Досещаше се, че ще му каже нещо много тайно или интимно, иначе нямаше да предложи да отидат на разходка. В градината никой нямаше да ги чуе.

В парка не се мяркаше жив човек. Много мъже бяха заминали. Кичънър отчаяно се нуждаеше от войници и за фронта заминаваха хиляди. Там отиваше и Хюго, на убийствените позиции във Франция, за битката при Сома.

Престана да мисли за бъдещето, когато слязоха по стълбите и седнаха на една желязна градинска скамейка. Тя се притисна до ръката му, Хюго я погледна и сърцето му се сви. Щеше да я изостави и да замине да изпълни дълга си към краля и родината. Може би нямаше да се върне. А тази мисъл беше непоносима. Ако паднеше на бойното поле, никога нямаше да я види отново. А тя какво ще прави без него?

Днес носеше розова рокля, чийто цвят се сливаше с розите около тях, и тази съвършена картина щеше да отнесе в съзнанието си, да я скъта там, и да си я спомня в окопите. Щеше да поддържа духа му, както и мисълта за детето, което Дафни носеше.

— Хюго, ще ти кажа нещо много важно.

Дафни се притисна до него и сините й като метличина очи се впериха в него. Толкова сериозна никога не беше я виждал.

— Да, слушам те, любов моя — отвърна той тихо и запазвайки спокойствие, се подготви за лоши новини.

— Когато се срещнахме за пръв път, ти се влюби в мен от пръв поглед. Така се изрази. Когато отидохме в Париж на нашия меден месец, и аз почувствах coup de foudre, бях като ударена от гръм. Но не заради Париж. А заради теб, Хюго. Искам да знаеш, че тогава се влюбих в теб. Обичам те с цялото си сърце и винаги ще те обичам. Ти ще се върнеш при мен, абсолютно съм сигурна.

Очите му се напълниха със сълзи, взе я в прегръдките си, вдъхна благоуханието й, както винаги вдъхваше този само неин мирис на рози и зюмбюли.

— Не грешиш, ще се върна, Дафни. Защото пред нас има дълъг живот и много радост. Щастлив съм, че си се влюбила в мен на нашия меден месец. Почувствах, че си се влюбила.

— Ще имаме пет деца — промълви тя.

Той се отдръпна и се усмихна, преливащ от любов.

— А защо не шест?

— Защото Джинивра каза, че ще бъдат пет. Помолих я да ми обясни какво означават седемте сърца върху костта, но тя не пожела. След това й се примолих, казах й, че заминаваш на война и че се страхувам за теб, тогава тя ми разкри тайната. Ти ще се върнеш здрав и невредим, понеже ще имаме пет деца. Другите две сърца са за мен и теб. Вярвам в предсказанията й, Хюго. Наистина вярвам.

— И аз вярвам — съгласи се набързо Хюго, за да й достави удоволствие, пък и искаше сам да повярва, че ще се върне у дома.

— А сега ще направя нещо като изповед пред теб за нещо, което на никого не съм казвала. Трябва да ми обещаеш, Хюго, че цял живот ще пазиш тайната ми.

Говореше толкова тържествено и беше толкова напрегната, че той разбра колко сериозен е въпросът, и че не иска никой да чуе какво ще му довери.

— Слушам те. Кажи какво криеш от мен.

Дафни пое дълбоко дъх и започна:

— Когато моите родители разбраха, че съм изнасилена и съм забременяла, си направиха прибързано заключение. Втълпиха си, че е бил Джулиан Тобат. Защото бяхме приятели и защото същия следобед отидох до Хейвърс Лодж. Той не си беше вкъщи. И когато се връщах през зюмбюлената гора, бях нападната. Мъжът, който ме нападна, беше скрил лицето си с шал. По едно време успях да го дръпна и се ужасих. Беше Ричард, братът на Джулиан. Той ме изнасили. Но заблудих родителите си, че е бил Джулиан, понеже той умря. Излъгах и теб по същата причина.

— Господи! Тобат жив ли е още? Дафни, може би не си в безопасност. Възможно е пак да те нападне. Ами Алиша? Обявихме, че е мое дете, но е негово, ти най-добре знаеш.

Хюго изведнъж беше обхванат от страх.

— Не, тя не е негово дете. Твое дете е и никой никога няма да заподозре нещо различно. Ти си нейният баща. Историята е много проста. Спах с теб, когато за пръв път дойде в Кавендън през юли, защото се влюбихме безумно. Бебето се роди преждевременно.

Той кимна. Хюго Стентън знаеше, че трябва да се върне при нея на всяка цена. Но искаше да разбере повече за Тобат и къде е в момента.

— Този перверзен мъж още ли живее наоколо? Да не е в Лондон?

— Тобат се записа доброволец преди около година и отплава за Франция.

— Как научи, Дафни? Разпитвала ли си за него? Това е опасно!

— Не, не. Не бих го направила, Хюго. Нашата готвачка случайно срещнала готвачката на Тобат Ани Торп. Ани споделила, че семейство Тобат останали без синовете си. Единият бил загинал при езда в землището на Ингам, другите двама отишли да се бият с хуните, както наричали врага.

— Готвачката ли ти го каза? — погледна я той странно. Тя не влизаше в кухнята.

— Не, не. Казала е на Хенсън, а той на госпожица Шарлот, тя на баща ми, той на мен… между другото, като местна клюка. — Дафни хвана ръката му. — Той вече не може да ни причини зло.

— Надявам се да го застигне немски куршум, пък ако попадна случайно на негодника, сам ще го застрелям.

Хюго беше страшно ядосан и гласът му стана писклив. Дафни го прегърна, за да го успокои, и го обсипа с ласки, докато не дойде на себе си.

— Прощаваш ли ми, че те излъгах и че пазих тази ужасна тайна от теб? — попита малко по-късно тя, загледана в него и хапейки устни.

— Разбира се, скъпа моя Дафни, моя красива съпруго. Направила си, каквото си решила, че е най-добро. Права си, трябва да забравим всичко това. Трябва да гледаме напред и да вярваме в предсказанието на Джинивра.

— Има още нещо. Зная, че искаш да обясниш всичко за своето завещание, за твоите делови въпроси и за Джил Ханделсман. Папа ми каза, че е наясно, че ще направи каквото си предложил, ще телефонира на госпожа Ханделсман всяка седмица и ще се погрижи вместо мен за всичко.

— Радвам се, че знаеш за това споразумение, но съм готов да ти обясня, ако искаш.

— Не искам и няма да слушам. Особено що се отнася до твоето завещание. Защото ще се върнеш при мен, скъпи мой. Вярвам на Джинивра, тя има дарба. Моля те, Хюго, сложи ръката си тук.

Взе ръката му и я сложи върху корема си.

— Виж колко е заоблен. Това е бебето, нашето бебе, твоят син, Хюго. Нека да му изберем име сега, за да му говорим, докато чакаме да се роди.

— Прекрасна идея — зарадва се Хюго и погали корема й. — Как ти се струва Чарлс? Името на обичния ти баща и мой скъп приятел.

— Чудесно име, ще кажем на папа, като се съберем за закуска.

— Ами ако е момиче? — попита Хюго.

— Ще се казва Шарлот, защото госпожица Шарлот направи много за мен.

— Но едно от имената на Алиша е същото — напомни й той.

— Знам, но никога не я наричаме така. Казва се Алиша и така се обръщаме към нея, нали?

— Да, и това е вярно.

Задържа ръката си върху корема на Дафни, докато седяха един до друг, замечтани за бъдещето, когато ще се съберат отново. Хюго скъта този спомен в сърцето си и той щеше да му помага да издържи през ужасните дни, когато ще рискува живота си по бойните полета на Франция във войната.