Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (38)

Трийсет и седма глава

Балът беше в разгара си и лейди Дафни беше красавицата на бала. Със сребърни обувки и бяла дантелена рокля, която се разперваше при всяко нейно движение, тя беше въплъщение на красота и грация.

Хюго танцува с нея от началото на вечерта, но и други мъже заявиха, че е техен ред да я поведат на дансинга. Най-после тя отново беше в прегръдките му и танцуваха валс под звуците на „Синия Дунав“.

— Лека си като перце — прошепна той в косата й и вдъхна нежното благоухание на нейната кожа — на цветя.

— Скоро няма да бъда — напомни му тя и се отдръпна леко, за да го погледне със засмени очи. — Ще съм като буре.

Той й отвърна с огромна усмивка.

— Това е едно от нещата, които харесвам у теб, Дафни — твоето чувство за хумор.

— Какво друго харесваш у мен? — попита тя, без да сваля очи от лицето му.

Хюго леко присви очи:

— Ти флиртуваш с мен — усмихна се той изненадан, очарован и развеселен от този внезапен обрат на събитията.

— Знам. И всяка жена в балната зала ми завижда, че танцуваш само с мен.

— Надявам се, че не всички жени ревнуват. Някои са доста стари.

Дафни се разсмя и се притисна до него.

— Забелязах нещо у теб, Хюго, нещо, което много ме заинтригува.

— И какво е то? — попита той, като я въртеше, водейки я към вратата на терасата, която беше отворена в тази благоуханна нощ.

— Жените се тълпят около теб като пчели върху пита мед. Не те оставят на мира. По едно време не можех да стигна до теб. Всъщност онова, което аз…

Замлъкна изведнъж и само му се усмихна загадъчно. Повече нищо не каза, докато отиваха към вратата.

— Което какво? Довърши изречението, моля те — настоя той.

— Почувствах нещо особено. Там, в салона.

— Ревнуваш, признай си, лейди Дафни Ингам. Ревнива си, нали?

Той я гледаше напрегнато.

— Да — промълви тя. — Предполагам, че е ревност.

Той я притисна още повече към себе си.

— Теб обичам, теб обожавам. За теб искам да се оженя. С теб искам да изживея дните си. Не зная какво бих правил с всички тези жени, които ни гледат в момента.

— А с мен знаеш ли какво да правиш?

За момент Хюго се обърка от този въпрос, който му се стори необичайно дързък за нея, и положително леко предизвикателен. Реши да отговори в същия дух:

— О, да, знам точно какво да правя с теб, скъпа моя.

— Тогава ми кажи — отговори тя, но после тихо ахна. — О, виж, Хюго! Всяка жена те гледа влюбено.

— Гледат нас — подчерта той. — Нас гледат влюбено — повтори, като я водеше с валсова стъпка през отворената врата към най-далечния край на терасата. Там я пусна и се загледа в очите й. — Първото, което ще направя с теб, е да те целуна. Позволяваш ли?

Тя кимна.

Хюго я взе в прегръдките си и я целуна по устните. Тя му отвърна пламенно и това го насърчи. Целувката му стана по-страстна, въпреки това тя не се отдръпна. Неочаквано обви ръце около него и се притисна още повече. Продължиха да се целуват, докато той не осъзна, че трябва да престанат. Опасността да не овладее внезапна реакция беше съвсем реална.

Внимателно се отдръпна и пое няколко пъти дъх. Дафни се облегна на стената също задъхана.

След минута-две Хюго попита:

— Майка ти обяснявала ли ти е нещо за брака, Дафни?

Тя поклати глава и направи гримаса.

— Мама никога не би повдигнала подобна тема, пък и аз не бих се осмелила да я попитам. Освен това напоследък е много разстроена заради сестра си, както знаеш.

— Да, знам — отговори той, чудейки се защо Фелисити е била така небрежна към дъщеря си в този момент, когато животът й е заложен на карта. Не му се струваше логично Фелисити да е погълната изцяло от болестта на сестра си. Знаеше колко привързани бяха и че Ан помогна на Фелисити да се съвземе след внезапната смърт на майка им. Въпреки това според него дъщеря й заслужаваше внимание и имаше нужда от нейната любов и мъдрост в този труден момент от живота й.

Дафни наруши мълчанието:

— Преди няколко дни говорих с госпожа Алис и госпожица Шарлот. Поканиха ме на чай и ме попитаха дали имам нужда от помощ… за някои страни на… на брака. Отговорих, че имам, и им зададох въпросите, които ме интересуваха.

— Сигурен съм, че са били отзивчиви, нали?

Тя вдигна вежда шеговито.

— Да. Бяха много мили и ми обясниха няколко важни неща, които според тях трябва да знам. И сега всъщност не се страхувам толкова много.

Хюго поклати глава и се засмя, сякаш му олекна.

— Благодаря на бога за Суонови! Какво ли биха правили Ингам без тях?

Дафни също се засмя.

— Съгласна съм с теб. Не забравяй, че те поправиха тази рокля, от която се възхищаваш.

Хюго я притегли към себе си, прегърна я и двамата се загледаха в градините на Кавендън и в парка отвъд тях.

Дафни се сгуши до него, изпълнена със спокойствие и чувство на сигурност.

Тя неочаквано изрече:

— Сега вече не се страхувам толкова, Хюго, наистина.

— От мъжете и брачното ложе ли? Нали това имаш предвид?

Дафни кимна.

— Трябва да призная, че и аз се тревожех. Всеки интелигентен мъж би се безпокоял. Жестокостта, която си преживяла, ще накара всяка жена да се страхува от мъжете и брака и от онова, което е свързано с него.

— Страхувах се в самото начало, когато се случи. Но се успокоих и започнах да разсъждавам по-трезво. И когато ти се появи, си напомних, че на света има и добри мъже. Мъже като теб, като папа, като двамата ми братя. Помислих си, че си много внимателен, много очарователен. Това беше преди папа да ми каже за чувствата ти към мен.

— А вие какво чувствате към мен, милостива госпожице? И кога ще го чуя?

Тя се усмихна за миг.

— По-скоро, отколкото предполагах. Госпожица Шарлот ми каза, че трябва да съм наясно за себе си колкото е възможно по-бързо, че не е честно спрямо теб. И това е самата истина.

Той замълча, търсейки подходящи думи, за да й вдъхне увереност. Думите се появиха почти веднага.

— Обещавам ти, че ако се омъжиш за мен, ще залича всички лоши спомени, ще те дарявам с щастие, удоволствие и любов, докато съм жив.

— Да, Хюго, знам…

Продължиха да стоят прегърнати, загледани в далечината, всеки потънал в своите мисли.

Вечерта беше прекрасна. По тъмното небе бяха разпръснати ярки звезди, пълната луна беше увиснала така ниско, сякаш плуваше на повърхността на езеро. Въздухът беше напоен с благоуханието на цветя, и най-вече на жасмин, който цъфтеше нощем.

Този край на терасата беше усамотен и никой не можеше да ги види. В този момент беше само техен.

„У дома съм, тук съм, където съм роден — помисли си Хюго. — С жената, която обичам съм и която знам, че е моя, дори тя да не го е осъзнала още.“ Изпита внезапен прилив на щастие. Чуваше смътно музиката, смеховете, бъбренето на хора, които се забавляваха. И ето го него в пашкул от любов. Заедно с Дафни. Нищо друго нямаше значение на този свят. До края на дните си от нищо друго нямаше потребност.

* * *

— Време е да влезем, Хюго — предложи мило Дафни и се размърда в прегръдката му.

— Да. — Той я пусна, взе ръката й и я поведе. — Кажете ми скоро, милостива госпожице. Очакването е непоносимо.

— Ще кажа, обещавам.

Когато се върнаха в балната зала, Хюго веднага усети, че всички погледи са насочени към тях. И той я прегърна за танц, и я поведе през салона под звуците на валса, като поддържаше благоприлично разстояние помежду им. Щом музиката спря, отидоха при Чарлс, който стоеше до входа с Дидри и Дилейси.

— Ето ви и вас — усмихна им се Чарлс. — Започнах да се чудя къде сте.

— Бяхме навън, да усетим малко прохлада — отговори Хюго.

— Бих искал да си поговорим, Хюго — продължи графът. — Да изпием по чашка, след като гостите се разотидат.

— С удоволствие, Чарлс. Благодаря.

— Нямахме възможност да поговорим, откакто пристигна, и признавам, че съм нетърпелив да разбера какво се случи в Цюрих. Разбира се, не за личните ти дела, а за положението изобщо. Какво е настроението там, ей такива неща…

Графът не довърши изречението.

— Разбирам и ще се радвам да споделя с теб — отговори Хюго. Обърна се към Дилейси: — Ще танцуваш ли с мен?

— Благодаря — усмихна му се тя и веднага пристъпи към него. Той я поведе към дансинга, като си помисли колко прелестна изглежда тази вечер. Всъщност всички жени Ингам бяха прелестни, дамите гостенки също бяха с елегантни тоалети и красиви бижута. И мъжете изглеждаха представителни, изискано облечени с бели вратовръзки и фракове.

* * *

Беше един и половина през нощта, когато Чарлс и Хюго седнаха до почти изгасналата камина в библиотеката. Всички гости си бяха отишли и Чарлс току-що беше казал на Хенсън да заключи къщата.

Като се облегна, домакинът каза:

— Нашият разговор, преди да заминеш, ме накара да се замисля. Сега, като чета вестник, обръщам внимание на неща, които преди никога не ми правеха впечатление, Хюго. Благодаря ти.

— Четеш между редовете като мен — потвърди Хюго. — Всичко, за което говорихме, непременно ще се случи, сигурен съм. Постоянно се говори за жаждата на кайзера за власт, за желанието му да управлява Европа, като в основата е най-вече конфликтът между Германия и Австро-Унгарската империя. Опасявам се, че ще бъдем въвлечени в конфликта, ако избухне война.

— Но защо? — Намръщи се Чарлс. — Ние не участваме в техния конфликт и кайзерът може да избегне намесата на Англия. С краля са първи братовчеди, кралица Виктория е тяхна баба.

Хюго се изсмя и поклати глава.

— Нима мислиш, че човек като кайзера — жаден за власт тиран, ще зачете семейството? Не го интересуват нито кралят, нито англичаните. Всъщност имам чувството, че завижда на нашата велика империя, на нашите успехи навсякъде по света.

— Затова не бива да се оставяме да ни въвлекат във вражда, която ще се окаже опасна за Британската империя и особено за страната ни.

— Съгласен съм. — Хюго отпи от коняка и остави чашата на масичката до фотьойла. — Ако имаш инвестиции в чужбина, имам предвид Европа, продавай. В понеделник. Колкото е възможно по-скоро. Аз приключих с моите чуждестранни авоари, оставих само онези в Швейцария. Швейцарските банки са солидни като скала. Знам, че парите ми там са на сигурно място.

— Непременно ще послушам съвета ти — отговори Чарлс.