Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (10)

Девета глава

Дафни вървеше по горската пътека само от няколко минути, когато долови странно шумолене. Огледа се, но не видя нищо особено, сви рамене и продължи с обичайния си ход. „Сигурно е била катерица“ — помисли си тя, после изведнъж се закова на място. Една чапла стоеше на плиткото в края на потока. Беше издължена и много грациозна.

Дафни се усмихна възхитена. Тук не прелитаха чапли и на нея й се стори странна появата й. Все се чудеше защо постоянно се връща на това несвойствено място, но пък може би потокът и горската среда я привличаха. Може би наподобяваше…

Тази мисъл беше прекъсната, когато нещо тежко я удари по гърба точно между плешките. Стовари се с все сила по очи и си удари главата в един дънер. Остана неподвижна за момент, изплашена и зашеметена. Като осъзна, че я е нападнал човек, се помъчи да стане, успя да коленичи и се канеше да скочи на крака, но вместо това притиснаха гърба й до земята с груба сила.

Напрегна се да се освободи, но мъжът върху нея беше твърде тежък; изведнъж я преобърна по гръб много грубо.

Дафни впи поглед в нападателя си, мъжът, който я приклещи с такава сила. Беше увил главата и лицето си с тъмносив шал и видя само очите му. Бяха безмилостни и жестоки и заради шала нямаше представа кой е. Беше ужасена.

Разбираше, че не може да се изплъзне от него, и се разтрепери, страхът я смаза. С едно последно смело усилие го блъсна силно, но се оказа невъзможно да го отхвърли.

Когато той плъзна ръката си до шията й, се сви и замръзна. Помисли си, че ще я удуши. Но той разкъса блузата й, наведе се и откри гърдите й. Започна да ги гали, след това да ги щипе все по-силно и по-силно. Причиняваше й болка и тя изкрещя. Той веднага запуши устата й с ръка. С другата повдигна полата й.

Скована от страх и съзнаваща, че не може да се изплъзне, както и намеренията му, Дафни стисна очи и се помоли на Бог да не я убие, след като свърши с нея.

Той я изнасили.

Побеснелият мъж влезе в нея с все сила. Нараняваше я, болката я пронизваше, сякаш разкъсваше вътрешностите й. Знаеше, че е безполезно отново да извика, стисна зъби и извърна глава настрана. Знаеше, че нищо друго не може да направи… освен да не го гледа.

Мъжът изведнъж започна да се движи много бързо, потръпвайки и охкайки. С едно последно, дълго стенание най-накрая утихна и се отпусна с цялата си тежест върху нея. Тялото му омекна.

Дафни се възползва от момента. Посегна, хвана шала, който криеше лицето му, и го дръпна силно. Видя лицето му и смаяно го зяпна. Не можа да повярва на очите си.

Мъжът, който току-що я изнасили, беше Ричард Тобат, по-големият брат на Джулиан. Все още зашеметена от яростното нападение, смаяна, че някой, когото познава, й причини нещо подобно, изгуби способност да говори.

Колкото до Тобат, той се вбеси, че самоличността му е разкрита. Целият почервеня.

Наведе се и лицето му почти допря нейното. Изсъска в ухото й:

— Само да кажеш на някого и ще ги убия. Малката ти сестра и майка ти. Познавам хора, които за няколко лири ще свършат тази работа. Нито дума. Разбра ли?

От ужас и страх Дафни онемя. Успя само да кимне.

Той се изправи и се загледа в нея.

— И не забравяй, дръж устата си затворена.

Дафни стисна очи. Чу шумоленето на храстите, когато той тръгна през гората, защото явно не искаше да бъде видян на пътеката. Цялото тяло я болеше, все едно някой я беше налагал със сопа. Затова лежеше съвсем неподвижно, като се опитваше да диша нормално и се надяваше да се съвземе. Чудеше се ще може ли да ходи. Дори не беше сигурна, че ще успее да се изправи. От очите й бликнаха сълзи и се затъркаляха по страните й, докато лежеше замаяна, объркана, цялата изранена. Той нямаше да се върне, в това беше сигурна. Взе, каквото искаше.

* * *

Дафни почувства нежно докосване по лицето си. Някой бършеше сълзите й, после чу глас да изрича името й:

— Лейди Дафни, лейди Дафни.

Отвори очи и видя, че младата циганка е коленичила до нея и я гледа загрижено.

— Джинивра. — Дафни се опита да се надигне.

Момичето подаде ръка и помогна на Дафни да седне.

— Хайде… да вървим, милейди. Сбират се черни облаци. Сигурно ще завали.

С малко повече усилия Дафни се изправи на крака, веднага оправи дрехите си и закопча жакета си, за да не се вижда разкъсаната блуза. Джинивра й подаде шапката, която беше паднала, и тя си я сложи. После закуцука към Кавендън, като Джинивра й помагаше през целия път. Стигнаха края на гората, Джинивра спря и я погледна пронизително.

— Вий паднахте, милейди.

Дафни се втренчи в нея озадачена. Сви недоумяващо вежди срещу момичето.

Джинивра пак каза:

— Паднахте, лейди Дафни. Туй ви сполетя.

Дафни кимна.

— Аз паднах — повтори и веднага се досети, че Джинивра е видяла изнасилването. Потрепери, на лицето й се изписаха ужас и погнуса.

Циганката се извърна и посочи Кавендън, кацнал на върха на хълма.

— Вървете, лейди Дафни, вървете! Там ще сте на сигурно място.

Усмихна се и побягна към дългата ливада.

Дафни се загледа след нея с благодарност. „Даже не й благодарих, че ми помогна да се прибера“ — смъмри се тя, ядосана от своето нехайство. От друга страна, не беше още на себе си от случилото се, от това, че беше ужасяващо осквернена, зашеметена, че беше изнасилена от човек от нейния ранг, един аристократ, който я познаваше, откакто се беше родила.