Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (15)

Четиринайсета глава

Дафни седеше пред огледалото на тоалетката и разглеждаше внимателно лицето си. Синината най-после беше избледняла. Беше само натъртено и с пудра и руж го замаскираше. Никой не забеляза, освен Дулси, която избърбори нещо, но за щастие никой не й обърна внимание.

Бяха казали на леля й, че й остават най-много шест месеца живот, затова родителите й бяха погълнати през цялата седмица от трагичната новина. Освен това и посещението на Хюго Стентън, братовчедът на баща й, ангажираше вниманието им, понеже правеха планове за гостуването му през юли.

И така, като се вземе всичко предвид, преживя тази седмица без обяснения. Но не й беше лесно. Тялото й започна да оздравява, но умът й трескаво работеше.

На практика беше невъзможно да заличи тази жестокост от мислите си. Гневното лице на Ричард Тобат, когато дръпна маскировката му, заплахата, че ще наеме убийци за Дулси и майка й, бяха се запечатили в ума й.

Когато госпожа Алис върна дрехите й в идеално състояние и ги прибра в гардероба, тя й благодари без нито дума повече. Госпожа Алис също не спомена нищо. Вместо това каза с нисък глас:

— Разбрах, че в земите ни са се появили бракониери, затова не се изненадвайте, ако забележите повече горски пазачи. Ще бдят за нарушители.

Дафни кимна. Беше й съвършено ясно, че нито един Суон никога не би обсъждал никого от семейство Ингам с други хора. Тайната й щеше да бъде запазена, две мнения по въпроса нямаше. Фамилията Суон правеше всичко възможно да я защитят. Така действаха те — умно и без много приказки.

Дафни приглади косата си, напудри леко страните си и оправи жабото на бялата си блуза.

Миналата седмица, когато Мадж Кортни и Джулиан Тобат наминаха да я видят, тя им предаде поканата на баща си за летния бал и се съгласи да отиде на езда с тях. Беше събота сутрин и тя съвсем ненадейно изпита страх. Джулиан нямаше нищо общо със своя опасен по-голям брат, за когото се знаеше, че е подлец и комарджия. Независимо от това се чувстваше неспокойна, макар че Джулиан й беше приятел от детинство. Когато беше с него, веднага си спомняше онзи, който изнасилва.

Мадж дойде и покани и Дилейси да поязди с тях. Сестра й беше очарована, че я канят в компанията на по-големите, и прие с радост.

На вратата се почука и Дилейси, лъчезарно усмихната, влезе и попита:

— Готова ли си, Дафни? Всички те чакат.

Дафни взе елегантната дамска шапка за езда, притисна кока си и я нахлупи.

— Готова съм — отговори и стана. Сложи ръкавиците си и продължи: — Днес не ми се язди, но не искам да разочаровам Мадж и Джулиан.

— Няма да разочароваш и папа — възкликна Дилейси.

— Папа! И той ли ще дойде с нас?

Мисълта, че и баща им ще бъде с тях, безумно я зарадва и ясносините й очи светнаха от радост.

— Да, ще дойде. Каза ми, че един бърз галоп ще му дойде добре и ще проясни главата му. Мама отиде в Харогейт и покани Джулиан и Мадж на обяд след ездата.

— Чудесно.

Дафни кимна и докато двете слизаха по стълбите, се опитваше да прогони яркия образ на ядосаното, озъбено лице на Ричард Тобат.

* * *

Графът, Джулиан и Мадж чакаха до конете и си бъбреха приятелски. Дафни поздрави баща си, после се обърна да поздрави Джулиан и годеницата му.

Мадж Кортни беше поразително червенокоса, хубава, енергична и по-висока от Джулиан. Беше дружелюбна, приветлива и приятна събеседница.

Дафни все си мислеше, че са странна двойка. Джулиан, който беше среден на ръст, рус, с меки черти, изглеждаше много по-млад от нея. Всъщност бяха на едни и същи години. Джулиан беше самовглъбен и сдържан.

Прегърна я и както винаги се отнесе мило с нея.

— Много си красива и елегантна, Дафни, с този тъмносин костюм за езда. Цветът е необичаен.

— Благодаря, Джулиан — отвърна любезно и се обърна към Мадж: — Радвам се, че прие поканата за обяд.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна тя, после се заговори с Дилейси.

След няколко минути всички яхнаха конете. Дилейси яздеше Дримър, който й беше любимец, а Дафни — Грийнсливс, красив петнист кон, подарък от баща й.

Докато се носеха през полята, Дафни се почувства по-добре. Баща й имаше право, свежият въздух проясни главата й. Реши, че ездата върши чудеса. Направляваше коня с обичайната си сръчност и финес.

Препускането ги ободри и щом стигнаха края на полето, свиха вляво. Тръгнаха по една от широките пътеки за езда, която се виеше покрай зюмбюлената гора, и бавно поеха по обратния път към Кавендън. Дафни следваше в тръс Дилейси под сенките на увисналите клони. Най-неочаквано зърна Пърси, брата на Уолтър, който беше главен пазач на дивеча в Кавендън. Видя, че баща й го повика, и Пърси се затича към него. После каза нещо на графа и се отдалечи.

В далечината изведнъж изтрещя изстрел. Отекнаха още изстрели, които ги стреснаха. Конете се подплашиха. Глийнсливс изпръхтя и се изправи на задните си крака. Дафни стегна юздите и се опита да го успокои и да го подчини. Не успя. После за свой ужас видя, че конят на Джулиан не само се паникьоса, но и се спусна в бесен галоп по пътеката, очевидно подплашен от изстрелите. Обзе я страх, когато конят хвърли младия мъж. Той се стовари тежко на земята върху голям, заоблен камък, претърколи се и застина.

Дафни забеляза, че и другите коне са много неспокойни, мятат глави, рият земята с копита и се изправят на задните крака. Дилейси още се бореше с Дримър и се опитваше да го успокои. Но баща й най-после укроти своя жребец Блекстар и тя си отдъхна.

Конят на Джулиан препускаше по пътеката, животното беше побесняло.

Дилейси и Дафни продължиха да галопират напред. Когато стигнаха до Джулиан, спряха конете и скочиха на земята. Баща им тичаше към Джулиан, който лежеше неподвижно.

Само Мадж остана на седлото, потресена и вцепенена от страх, не помръдваше. Лицето й беше пребледняло, а очите й бяха разширени от ужас.

Дилейси се огледа и попита, без да се обръща към някого:

— Откъде дойдоха тези изстрели?

После отиде при баща си, който беше коленичил до Джулиан.

Графът поклати глава.

— Нямам представа, Дилейси. Но нашите хора никога не излизат с оръжие по това време на годината.

Потърси пулса на Джулиан. Усети го, макар и слаб. Младият мъж беше смъртнобледен и Чарлс забеляза, че раната на главата му е дълбока и кървяща. Очите му бяха затворени и кръвта беше опръскала русата му коса.

Той беше притихнал, всъщност съвсем притихнал и едва дишаше. Чарлс много се изплаши за младежа, който падна тежко, краката му бяха в неестествена поза, сякаш бяха счупени.

Изведнъж Пърси Суон се върна при тях, едва поемайки си дъх.

— Нашите момци не са стреляли, милорд. Никой от мъжете ни не носи оръжие тук. Не съм сигурен къде се стреля, милорд.

— В землището на Тобат — намеси се Дафни и посочи зад себе си. — Гърмежите определено дойдоха оттам.

Неминуемо си помисли за Ричард Тобат и неговите подли номера. След това сведе поглед към Джулиан и остана поразена от неговата безжизненост и смъртна бледност. Изплаши се. Знаеше, че състоянието му е тежко. Усети тежест в гърдите, обзе я тревога, докато се питаше дали ще се оправи. Съмняваше се. Джулиан изглеждаше… прекършен. Лежеше като счупена кукла.

Графът каза:

— Суон, мисля, че не бива да местим господин Джулиан. Опасно е. Лежи в неестествена поза. Може вратът му да е счупен или гръбначният стълб. Ако правилно си спомням, нямахме ли в Кавендън импровизирана носилка?

— Имаме, лорд Мобри. Ще я взема, милорд, и за няколко минути ще се върна заедно с някои от горските.

— Благодаря, Суон. Кажи на Хенсън да се обади на доктор Шоукрос и да му поръча да повика лекар. Господин Тобат трябва да бъде откаран в болница. Най-близката е в Харогейт.

— Разбрано, милорд — отговори Пърси и се накани да тръгне.

— Папа — обади се Дафни, — нека Суон да вземе моя кон, ще стигне по-бързо, отколкото ако върви пеша.

— Добре се сети, Дафни. Вземи коня на Нейно благородие, Суон — каза графът.

Дафни се върна при Мадж. Трябваше да намери начин да успокои младата жена, която още стоеше на седлото като вкаменена. Приличаше на статуя. Лицето й беше като тебешир и изглеждаше неестествено. Впечатлението се подчертаваше от яркочервената й коса.

Дафни докосна ръката й и попита нежно:

— Можеш ли да слезеш от коня, Мадж? Искаш ли баща ми да ти помогне?

Мадж се вторачи в нея и като видя състрадателното й изражение, се разплака.

— Не ми е необходима помощ, мога и сама да сляза. Но по-късно ще ми е необходима помощ… в това съм сигурна.

Погледна скръбно Дафни и поклати глава обезсърчено.

След като слезе от коня някак тромаво, двете с Дафни отидоха при графа и Дилейси. Те стояха все така коленичили на тревата с очи вперени в Джулиан, който им се струваше като безжизнен труп.

Мадж се наведе до своя годеник. Погали лицето му.

— Аз съм, Джулиан — промълви и се приближи още до него. — Тук съм, скъпи, тук съм.

Той не й отговори. Тя се разплака и Дафни я успокои, доколкото можа.

Въпреки че Пърси Суон и горските пазачи, както и други от прислугата на Кавендън, действаха много бързо, минаха два часа преди Джулиан Тобат да пристигне в болницата в Харогейт. Имаше фрактура на черепа и счупен гръбнак, но още беше жив. В шест часа същата вечер почина, без да дойде в съзнание.

* * *

Погребалната служба на Джулиан Бакстър Тобат се състоя в катедралата в Рипън четири дни по-късно в присъствието на семейството му и на всички извести фамилии на Йоркшир. Прииждаха и много приятели.

Присъстваха граф и графиня Мобри, трите им дъщери, както и други Ингам. Бяха седнали на предните редове в църквата.

Жените бяха в черно, всички носеха шапки, някои с воали. Лейди Дафни Ингам беше избрала шапка с широка периферия и с воал от черен тюл, който скриваше напълно лицето й. Направи всичко възможно да седне между майка си и баща си, където се чувстваше в безопасност.

Нито веднъж не погледна към семейство Тобат.

След погребението поднесе съболезнования на майката на Джулиан и на Мадж, придружена от сестрите си Дидри и Дилейси. После трите излязоха от катедралата и всички се струпаха около тях. Това Дафни разбра после от Дидри.

Дафни тъгуваше за своя приятел от детството за това, че умря по този начин и толкова млад, но не изпитваше абсолютно никакво съчувствие към семейство Тобат… освен омраза, разбира се, към онзи от техния дом, който изнасилваше.