Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (20)

Деветнайсета глава

Шарлот чу стъпки зад себе си и позна на кого са. Спря и се обърна. Точно както предполагаше, Хенсън тичаше подире й с решителен израз на лицето.

— Извинете ме, госпожице Шарлот — каза той, като стигна до нея. — Не ви попитах дали ще искате да ви сервирам закуски на срещата. Графът не ми даде никакви инструкции.

— Не е необходимо, господин Хенсън. Но благодаря, че сте се сетили.

Усмихна му се сърдечно. Отношението й към него беше специално; той й беше слабост и неговото авторитетно присъствие я успокояваше, особено ако имаше грижи и проблеми. Също така неговата преданост към Кавендън и към семейството бяха похвални. Въпреки строгостта си към персонала, никога не повишаваше тон, нито беше нелюбезен. Имаше дарба да управлява прислугата. „И семейството“ — подсмихна се тя.

Хенсън прибави:

— Ако нямате нищо против, ще ви придружа до южното крило. Ще ви помогна да запалите осветлението. Има толкова електрически ключове. Все пак съм благодарен, че петият граф прокара електричество. Сега щяхме да сме загубени без тази инсталация.

— Моля ви, елате с мен, господин Хенсън, много ще ми помогнете. — Досети се, че любопитството го разяжда, и понеже искаше да разсее всякакви недоразумения, Шарлот каза с доверителен тон: — Предложих на Негова светлост да обмисли дали да не възстановим южното крило. Ще имаме само полза, ако го отворим, защото в източното все се разваля нещо. Но повдигнах въпроса и заради лейди Гуендолин.

Хенсън се спря изведнъж и я загледа изненадано.

— Не разбирам. Та нали лейди Гуендолин е доволна там, където живее?

По гласа му пролича, че е искрено озадачен.

Шарлот кимна.

— Да, доволна е. Но ще ви кажа под секрет, господин Хенсън, и нека си остане между нас.

— Но, разбира се. Никога не предавам доверието. Би трябвало да го знаете след толкова години.

— Зная. Опасявам се, че графът е доста обезпокоен в известен смисъл заради завръщането на господин Хюго. Разбирате ли, имението Литъл Скел всъщност е негово. Било е собственост на майка му, но лейди Гуендолин продължи да живее там и след нейната смърт. Както и да е, това е негово законно право.

Хенсън разбра какво е положението и лицето му се отпусна.

— Лейди Евълин не промени завещанието в полза на сестра си. В това е проблемът, нали?

— Опасявам се, че може да се окаже проблем. Господин Хюго има законно право над къщата. Опитах се да намеря решение, ако това се случи. Веднага се сетих за южното крило. Какво е вашето мнение, Хенсън?

— Идеално решение, госпожице Шарлот. Лейди Гуендолин ще бъде пак самостоятелна, пък и южното крило е красиво и много удобно. А, ето че пристигнахме. Хайде да запалим лампите.

Докато говореше, той разтвори двойната махагонова врата и въведе Шарлот. Обиколиха заедно стаите, разговаряйки за това-онова.

— Благодаря за помощта — каза тя полугласно, като чу стъпки и гласове. Излязоха да посрещнат графа и графинята, които тъкмо влизаха в галерията на южното крило.

Хенсън веднага се извини и си отиде.

Шарлот каза:

— Хенсън си предложи помощта за осветлението. Трудна задача.

Лейди Фелисити оглеждаше дневната, която беше в бледозелени тонове, и възкликна:

— Бях забравила колко прелестна е тази стая, Чарлс, и старинните мебели са изключителни. Леля Гуендолин ще се чувства добре тук. Пък и кой не би се чувствал добре? Шарлот, идеята ти е чудесна.

— Може би не си спомняте, но и другите стаи са също толкова прелестни. Да пообиколим, ваше благородие, желаете ли? — предложи Шарлот.

Графинята веднага се съгласи и тръгна напред, изоставяйки Чарлс и Шарлот.

— Колкото повече разглеждам това крило, толкова повече ми харесва. — Той се обърна към Шарлот: — Сериозно се замислям да отворя крилото за летните приеми дори ако Хюго не си поиска къщата.

Шарлот само кимна.

Той спомена същото и пред Фелисити и тя веднага се съгласи.

Върнаха се в зелената всекидневна и Фелисити каза:

— Отново ви благодаря, Шарлот, а сега си тръгвам. Имам толкова много…

— Не можеш да си тръгнеш, скъпа — прекъсна я бързо графът. — Когато ти казах, че искам да погледнеш южното крило, споменах също, че Шарлот настоява да говори с нас за нещо важно.

Графинята погледна гостенката и сви вежди:

— Някакъв проблем ли имате?

— Не, аз нямам, милейди. Вие и графът имате. Но когато Ингамови имат проблем, семейство Суон също имат.

— Какво има, Чарли? — обърна се към нея графът с името й от тяхното детство, когато изведнъж забеляза колко е притеснена.

Като пое дълбоко дъх, тя отговори:

— Седнете, моля ви, и…

Гласът й заглъхна.

Фелисити се колебаеше, явно й се искаше да се занимае със своите си работи, но съпругът й почувства инстинктивно, че има нещо наистина много тревожно.

— Хайде, Фелисити, седни до мен на дивана — настоя той.

Фелисити неохотно седна и прикова поглед върху Шарлот.

— За какво искате да говорим? Едва ли е нещо чак толкова лошо.

Шарлот седна на едно канапе до тях и отговори тихо:

— Наистина е много лошо, лейди Мобри. Намирате се пред почти нерешима ситуация. Може да се окаже пагубна, да съсипе рода Ингам.

Фелисити я погледна изумено, очевидно неспособна да проумее подобно абсурдно предположение.

Чарлс Ингам безрезервно вярваше на Шарлот Суон. Знаеше, че тя не преувеличава. Не беше в стила й. Лицето му пребледня и светлите му сини очи се изпълниха с мрачно предчувствие, докато се взираше в нея.

— Хайде, кажете, Шарлот — каза той, събирайки сили.