Оливър Боудън
Подземен свят (72)

72.

Над тях имаше отворени прозорци. Никакъв проблем за асасин. Двамата се покатериха бързо по стената и се прехвърлиха в помещение, което се оказа музикална зала с голямо пиано и портрет на Едуард Кенуей и младия Хайтам. Други картини обрисуваха морската история на някогашния притежател на имението.

Хенри доближи устни до качулката на Иви и тя я отметна леко с показалец.

— Какво търсим? — прошепна той.

Тя се озърна.

— Не съм сигурна.

Двамата обиколиха стаята и откриха, че навсякъде са разпилени музикални ноти.

— Какво не виждат тамплиерите? — прошушна Хенри, сякаш на себе си.

— Нещо, което само ние можем да видим.

— Едуард Кенуей е бил пират. Къде пират би скрил съкровище?

— Аз бих скрила моето в библиотека — отвърна Иви и Хенри се подсмихна.

— Моето ще бъде библиотека — каза той и очите им отново се срещнаха — сродни души.

— Пианото е красиво.

— Свириш ли?

— Не. Де да можех! Обичам музиката. А ти?

— Малко. Колкото да мина за благородна млада дама, ако се наложи.

— Бих искал да ми посвириш — каза той и забеляза как страните й поруменяват.

Приближи до пианото.

— Някои клавиши са повдигнати — отбеляза и ги огледа внимателно, опитвайки се да открие логична причина за едва забележимата разлика.

Натисна един от по-гордите клавиши в строя — дзън — и Иви се сепна. Погледна го и отвори уста да го упрекне, задето вдига шум, но внезапно пианото засвири само. Забравиха паниката, когато в същия момент скрита врата в пода се отвори и разкри стълбище към невидимо подземие.

Това, значи, беше скривалището на Кенуей.

— Не особено дискретно, а? — констатира Хенри.

Иви подбели очи.

— Явно Кенуей си е падал по спектаклите.

Слязоха долу и затаили дъх, обходиха с очи вещите, свидетелстващи за бурния живот на собственика си.

— Невероятно! Това сигурно е „Гарванът“ — предположи Хенри, сочейки модел на легендарния пиратски бриг на Едуард Кенуей. — Не е за вярване, че е останал скрит цял век!

Иви обаче пристъпи към висока маса в средата на подземното скривалище, където лежаха документ и гравиран диск. Огледа документа.

— Историята на лондонските асасини… Убежища, тайници, загадъчен ключ… — Развълнувана, добави: — Това е!

Хенри застана до нея и двамата отново се насладиха на внезапната близост, преди гласът на Люси Торн да помрачи мига.

— Казвате, че сте чули музика? — попита невидими стражи в музикалната стая. После забеляза: — Тук нямаше врата преди.

Иви и Хенри се спогледаха. Опа… Хенри видя резе и го дръпна, предизвиквайки смаяно ахване горе.

— Помогнете ми да я блокирам! — извика Люси Торн, досетила се, че новооткритата врата е критично важна за напредъка на проучването им.

Под нея Иви и Хенри се чудеха какво да предприемат.

Изход. Трябваше да намерят изход. Заедно опипаха стената с длани, докато с тържествуващ възглас Хенри го откри — панел в стената, откъдето надолу се виеха каменни стълби и изчезваха в непрогледна тъмнина. Спуснаха се по тях и продължиха по проход под голямата къща, благодарни, че са се измъкнали от лапите на Люси Торн, но и разочаровани.

— Цяла съкровищница с асасинска история, която за пореден път сме принудени да изоставим — промърмори Иви.

— Ще открием нова с още по-безценни находки или ще се върнем в тази по-късно — успокои я Хенри.

Тя изсумтя.

— Ние? Не предпочиташе ли да страниш от работата на терен?

— Имах… имах предвид по-скоро теб и брат ти. Аз ще помагам при планирането. От убежището във влака.

— Джейкъб вилнее из града — каза тя. — Има свободен пост, ако решиш да разшириш хоризонта си.

— Ще помисля.

— Непременно — усмихна се шеговито тя. — Хайде! Да излезем на чист въздух!