Оливър Боудън
Подземен свят (47)

47.

От месеци Обри живееше при Фреди Абърлайн, който му помогна да оздравее. Обри имаше по-малко зъби и гласът му звучеше различно, сякаш езикът бе твърде голям за устата му, а и други рани продължаваха да го мъчат, но беше жив. И това не бе малко. Оказа се и добра компания и скоро Абърлайн откри, че и това не е малко.

Една вечер — около две седмици след злополучната му среща с главорезите — Абърлайн донесе на Обри супа и остави купата върху нощната масичка. Реши, че е заспал, и се накани да излезе, но се взря в лицето на приятеля си и видя, че е мокро от сълзи.

Прочисти гърло и се втренчи в чорапите си.

— Добре ли си, друже? Лошите спомени ли те връхлетяха?

Обри изпъшка от болка, кимна и зафъфли през счупените си зъби:

— Казах им всичко, Фреди. Не беше много, но пропях като птичка.

Абърлайн сви рамене.

— Желая им късмет. Надявам се информацията да им е по-полезна, отколкото на нас.

— Но аз им казах. Казах им всичко — изхлипа Обри и посиненото му лице се разкриви от срам.

— Хей, хей! — Абърлайн седна на ръба на леглото и го улови за ръката. — Няма значение, друже, а и не са ти оставили избор. Нещо обаче ми казва, че нашият приятел с робата може да се грижи за себе си.

Поседя така известно време, благодарен, че се утешават взаимно. После помогна на Обри да си изяде супата и излезе, заръчвайки му да почива.

Междувременно Обри официално се водеше изчезнал. Изчезнал, вероятно отегчен от полицейската работа и завинаги пенсиониран в „Зеленият мъж“ — такива слухове се носеха, но Абърлайн знаеше колко са далеч от истината. Знаеше, че нападението е послание, и привидно се съобразяваше с предупреждението. Спря да посещава строежа. Сержантът — какво съвпадение! — го разпредели в друг район, отдалечен от изкопа за подземната железница.

— В случай че се изкушиш — каза му той.

Затънал си до шията, нали, помисли си гневно Абърлайн. Обхождаше обаче района си и когато смяната му приключеше, се връщаше вкъщи, събличаше униформата, проверяваше дали Обри е добре и пренебрегвайки предупрежденията му, се връщаше на изкопа. Всяка нощ, скрит в сенките. Самотен страж, който не знае защо бди, но все пак не напуска поста си.

Обри вече се бе изправил на крака, макар и да накуцваше, и по-късно двамата сядаха пред камината и разговаряха. Абърлайн разнищваше случая. Беше обсебен от него. Обри пък се питаше гласно кога ще види отново семейството си.

— Не, друже, съжалявам — казваше му Абърлайн. — Главорезите мислят, че са те убили, и ако се появиш на белия свят, ще поискат да поправят грешката. Оставаш тук и се водиш изчезнал, докато не приключи всичко.

— Но кога ще приключи, Фреди? — вайкаше се Обри и се наместваше, пъшкайки, на стола.

По лицето му не личаха следи от изпитанието, ако не броим кръстосаните белези по бузата му от месинговия бокс. Болката в хълбока му обаче сякаш не възнамеряваше да отшуми. Пречеше му да ходи и понякога дори да стои на едно място и всеки път, щом го стрелнеше, в паметта му изплуваше непозната тъмна стая и чуваше като наяве тупкането на юмруците, забиващи се в мекото му тяло. Обри никога вече нямаше да обхожда градските улици, но благодарение на нехайството на главорезите и на грижите на Абърлайн беше жив и никога не забравяше да бъде признателен за това. От друга страна, какво е животът без любимите хора?

— Как мислиш, че ще приключи „всичко“, каквото и да значи това? — попита той.

Абърлайн се протегна към огъня и се усмихна тъжно на приятеля си.

— Не знам, Обс, наистина не знам. Но макар да не мога да твърдя, че владея положението, все пак си отварям очите на четири. Ще разбера, когато настъпи моментът, и ти обещавам, че няма да изгубим нито секунда да те върнем при семейството ти.

С оглед на безопасността бяха решили да не съобщават на съпругата и на децата му, че е жив. Ала така и четиримата живееха в ада. Един ден Абърлайн и Обри отидоха с полицейски файтон до Степни и спряха на улицата, та Обри да види семейството си през прозорците. След два часа се почувства по-сломен от всякога и си тръгнаха.

Абърлайн им занесе униформата на Обри; носеше им пари и подаръци. Сега в очите на госпожа Шоу нямаше светлина. Казваше му, че я подлага на непоносимо изпитание. Всеки път, щом го види на прага, си представя най-лошото.

— Защото знам, че ако е жив, ще бъде с теб. И когато те видя сам, си мисля, че не е.

— Може би е жив. Винаги има надежда.

— Не съм сигурна, но знаеш ли кое е най-лошото?

— Че от него няма и следа. Няма дори тяло, което да погребете. Знам, госпожо Шоу, и искрено съжалявам.

Абърлайн си тръгваше, доволен да избяга от тежестта на скръбта по мъж, който не само бе жив, но и се наслаждаваше на сравнителното удобство и топлината на дома му. Тръгваше си, отнасяйки чувството за вина, че се налага да лъже.

Лъжеше за добро. В името на безопасността на всички Кавана и компания трябваше да мислят, че са срязали тази хлабава нишка. И все пак съвестта го измъчваше.