Оливър Боудън
Подземен свят (24)

24.

Докато чакаше смяната му да започне, Призрака се почуди дали тамплиерите са намерили търсеното — артефакта от цивилизацията преди нашата, погребана капсула на времето, потънала в сън, докато я открият. Какво ли могъщество притежаваше?

Както често се случваше, мислено се върна в Амритсар — сега му бяха останали единствено спомените и той ги съживяваше благоговейно, сякаш влиза в светилище. В ума му изникна историята за диаманта Кохинор и за изумителния му светлинен спектакъл, отворил сякаш двери към други светове, по-дълбоки познания, по-дълбоко разбиране — карта за човечеството, водеща към по-добър свят.

Но ако попадне в злонамерени ръце?

Боеше се дори да си представи какво би произтекло. Съзнанието му обаче неволно нарисува злокобна картина на вечно робство. Видя всички мъже и жени, оковани като обитателите на тунела, презрени роби, към които самодоволните господари в лъскави грандиозни сгради не се отнасят като към човешки същества. Безмилостни робовладелци, които заграбват символи и изопачават значението им в угода на своята идеология. Видя болка и злочестина. Видя свят без надежда.

Камбаната проехтя и новата смяна зае мястото на предишната — стиснали безценните си инструменти, мъжете се разминаха почти безмълвно като противникови армии, обезсилени да водят битка на калното полесражение. Призрака се спусна по въжените стълби до изкопа, продължи по релсите и стигна до земната маса, където копаенето, изтребването и носенето не спираха. Не след дълго се покри с кал. Както всички други. Под земята нямаше деление по цвят. Имаше значение само дали умееш да работиш и колко бързо. Имаше само ободрителна и насърчителна дума за човека до теб.

Камбаните бяха предназначени да отбелязват хода на времето, отброявайки го час по час. Или Марчънт ги бе настроил да звучат глухо обаче, или Призрака не ги чуваше, защото времето се влачеше без интервали. Копаене, копаене, копаене. Неспирно стържене и тропот на лопати и кирки. И гласове, едни по-тихи, други по-звучни — на шегаджиите, които повдигат, казват, духа на побратимите си.

Повечето мъже предпочитаха да работят на подемната линия — поне виждаха слънце. Ритмичното движение на макарите служеше като часовник, отмерващ времето, отсъстващо в изкопа. Но не и Призрака. Долу той се изолираше от всичко. Копаеше и пак копаеше. Като автомат. Спомените го отнасяха у дома, където отново беше Джаядип.

А и бе свикнал да живее под земята.