Оливър Боудън
Подземен свят (28)

28.

Спогаждаха се сравнително добре, но все пак Абърлайн и Обри не бяха точно сродни души. Абърлайн не оценяваше високо професионалните качества на Обри, а той, от своя страна, смяташе, че по-младият му колега трябва да понаучи нещичко за човешкото състрадание.

Подхвана темата по-рано, докато двамата вървяха към дома на господин и госпожа Уо на Бедфорд Скуеър.

— Работата ни засяга и хората, Фреди — каза той на Абърлайн, докато си проправяха път на зигзаг по оживената Тотнъм Корт Роуд. — Да служиш на истината и справедливостта е добре. Но трябва да служиш и на хората, нали?

— За това са правилата, Обри — напомни му Абърлайн. — Правилата са за доброто на всички.

Заобиколиха двама конкуренти — събирачи на тор, които аха да се счепкат за особено обемиста купчина кучешки фъшкии. Усмириха се обаче, забелязали полицаите да приближават, и артистично се престориха на стари приятели. Обри им се намръщи назидателно.

— Може би — каза той, когато се отдалечиха на безопасно разстояние, за да си поеме дъх. — Стига да не поставяш правилата на първо място, а доброто на всички на второ. А и не винаги положението е от ясно по-ясно, нали? Все пак, ако твоята теория е правилна, човекът с пистолета е застрелял най-хладнокръвно момиченцето. Справедливо ли е тогава да арестуваме убиеца на убиеца?

— Е, нека първо разберем истината. После ще обсъждаме кое е справедливо и кое — не.

Стигнаха целта — измамно елегантна къща с еркери на приятен площад с други измамно красиви къщи с еркерни прозорци.

Намираха се достатъчно близо до Тотнъм Корт Роуд, та изискано облечените им обитатели да стигат лесно до кабинетите си всеки ден, но достатъчно далеч, та шумът от голямото шосе да се чува като глухо боботене, а не като непрестанна и влудяваща глъчка и громолене.

Пъхнали палци в коланите си, двамата полицаи огледаха въпросната сграда. Кепенците на еркерния прозорец бяха затворени. Светлината, процеждаща се през прозореца над предната врата, бе единственият признак за живот. Докато изкачваха стълбите, за да почукат, Абърлайн се запита дали госпожа Уо е вътре сега, обляна в горчиви сълзи за съпруга си…

 

 

— Къде е кучият син?

Абърлайн се оказа прав в едно отношение. Госпожа Уо наистина беше в къщата. Когато отвори вратата, набрашненото й лице им подсказа, че пече хляб. Колкото до горчивите сълзи…

— Казвайте! — настоя тя, втренчена в полицаите пред прага. Изглеждаше като добре охранена съпруга на месар, с червендалести бузи и бяла престилка с лекета от неизвестен произход. — Къде, по дяволите, е той?

— Не знаем… — подхвана Абърлайн, изненадан от гнева й.

Не беше добро начало и разбира се, госпожа Уо — поне предполагаха, че е тя, освен ако госпожа Уо нямаше особено злонравна и безочлива икономка — се разфуча не на шега.

— Как така не знаете? Защо сте дошли тогава? Трябва да сте по улиците! Да го търсите! — Разпери яростно ръце, обърна се и замарширува по коридора, като си мърмореше и оставяше брашнени дири по теракотените плочки.

Полицаите се спогледаха. Очите на Абърлайн обходиха Обри от главата до петите.

— Точно твой тип — подсмихна се той.

— О, стига! — тросна се Обри. — Ще влизаме ли, или не?

Затвориха вратата зад себе си и пуснаха резето, преди да тръгнат към гневния ропот, долитащ откъм кухнята. Там свариха госпожа Уо да си изкарва яда върху голяма топка тесто, налагайки я свирепо с точилката и почти скрита зад облак брашно.

На стената до нея висеше снимка на достопочтената госпожа с мъжа, чието тяло Абърлайн бе изгубил. Значи бяха на правилното място. Абърлайн сръга с лакът Обри и му кимна.

— Мадам — подхвана повторно той, този път малко по-хладнокръвно, — мъж, отговарящ на описанието на съпруга ви, е забелязан в Стария Никъл до място, където…

— Е, нищо чудно! Той беше тръгнал натам през нощта, когато изчезна — прекъсна го тя, продължавайки да разточва тестото.

Това е новата средна класа, помисли си Абърлайн. Хранят се добре като аристократите, но си готвят сами. В същия момент му хрумна нещо.

— Какво работеше съпругът ви? — попита той.

— Беше фотограф — отвърна тя с тон, неоставящ никакво съмнение какво точно мисли за въпросната професия.

— Фотограф, а? — повдигна вежди Абърлайн. — И какво е търсел тогава в Стария Никъл?

Търкаляйки точилката, тя го погледна презрително.

— Защо питаш мен? Откъде, по дяволите, да знам какво е търсел в Стария Никъл? Не ми обяснява какво прави, а и аз не се интересувам, честно казано.

Негодуванието й се стори на Абърлайн твърде театрално, но той реши да отложи за малко въпроса.

— Не се ли безпокоите за съпруга си, госпожо Уо?

Тя сви рамене.

— Не особено. Как би се почувствал, ако жена ти офейка нанякъде? Вероятно ще организираш парти, нали?

— Не съм женен.

— Е, ела при мен, когато се ожениш, и ще си поговорим отново.

— Добре. Щом не се безпокоите за него, защо съобщихте, че е изчезнал?

Гласът на госпожа Уо стана още по-писклив и раздразнителен.

— Защото кой ще плаща за всичко, ако наистина изчезне?

— Мисълта ми беше, госпожо Уо, че Стария Никъл е опасен дори посред бял ден и вероятно не е подходящо място за достопочтени фотографи като съпруга ви.

— Е, вероятно затова си взе пищова — отсече тя.

Абърлайн и Обри се спогледаха изумени.

— Взел си е пистолета?

— Това казах.

— Въпросът е, госпожо Уо, че мъжът, отговарящ на описанието на съпруга ви, когото са забелязали в Стария Никъл, вероятно е бил замесен в престрелка.

Тя най-сетне остави точилката.

— Разбирам — кимна мрачно.

— Ще ни помогнете много, ако ни кажете защо съпругът ви е отишъл в Стария Никъл. Каква е била целта на посещението му? Среща с някого ли е имал? Взел ли е още нещо освен пистолета? Каза ли ви кога ще се върне?

Тя не отговори на нито един въпрос. Прикова Абърлайн с поглед и попита:

— Пострадал ли е някой в престрелката?

— Има двама загинали, госпожо Уо. Момиченце — забеляза как жената трепна и затвори очи, преглъщайки болката — и бандит на име Бут.

Тя отвори очи.

— Бут? Робърт имаше среща с него. Доколко знам, той му беше сътрудник.

— Моля? Не казахте ли преди малко, че не ви обяснява какво прави, а и вие не питате?

— Е, подочувах това-онова. През онази вечер щеше да сключва някаква сделка.

— Сделка?

Очите й зашариха из стаята. Вече беше казала твърде много.

— Фотограф е… И…

— Прави снимки — подсказа й Абърлайн. — Това им е работата на фотографите. Снимат мъже със съпругите и децата им. Наконтени, с излъскани обувки, със закопчани догоре сака и неудобни колосани яки, с мрачни и сурови лица, вперени в камерата, такива неща… Това правят фотографите. Не обикалят гетата нощем, за да сключват сделки с бандити.

— Чакай! Каза, че има двама убити. А жив ли е Робърт?

Абърлайн и Обри се спогледаха отново.

— За жалост най-вероятната ни теория в момента е, че друг нападател е убил съпруга ви. Всъщност се питах дали имате негова снимка, за да потвърдя дали неговото тяло бе открито в северния изкоп за подземната железница.

Въпросът беше формалност, за да съобщи новината, но при споменаването на подземната железница по лицето на госпожа Уо премина тъмна сянка.

— Боже мили. — Тя поклати глава, сломена от неизбежността на случилото се. — Повтарях му, че нагазва в дълбоки води. Знаех си, че си играе с огъня.

Стремейки се да сдържи обзелото го вълнение — съвсем неуспешно според полицай Обри Шоу — Абърлайн се вкопчи в думите й.

— Какво значи „дълбоки води“? Кажете ми какво знаете, госпожо Уо…

Кухненският прозорец беше висок и черен като непрогледна нощ — все едно е стъклопис без цветни стъкълца. Когато госпожа Уо отвори уста да му отговори, нещо там улови погледа на Абърлайн.

След секунда прозорецът експлодира.